Бяха минали няколко месеца от както се бях преместила в Сеул. Този мой бъдещ съпруг не ме оставяше на спокойствие. Беше навсякъде.

Вечерта на Коледа трябваше да идем в къщата на бъдещото ми семейство. Приех го, въпреки че не можех да приема мисълта, че ще съм на една маса с онзи.

Бяхме пред вратата на дома им. Не беше много голям, но личеше, че имат възможности. Отвори ни едно младо момиче. Сигурно е някоя от слугите. Трябваше да и дадем якетата си и обувките, но аз не го направих. Оставих ги сама, където трябваше. Не обичах да ми слугуват.

Здрависахме се с цялото семейство и седнахме на масата. Онзи моят "любимец" го нямаше.

- Синът ми ли търсиш? - Гласът на майка му ме стресна. Явно беше забелязала погледа ми.

- Д-да.

- Той е горе. Моля те, иди да го повикаш!

- Но аз не знам къде е стаята му...

Леко се изчервих.

- Анабел ще те заведе. Анабеел!

На вратата се появи същото момиче, което ни отвори вратата.

- Да, госпожо!

- Заведи бъдещата ни снаха до стаята на Jong Suk.

- Добре. Последвайте ме, госпожице!

Коридорът беше тъмен и някак плашещ. Стигнахме до една черна врата ня която имаше некролог. На снимката беше брат му. Почувствах болка в сърцето си. Сетих се за моя брат.

- Госпожице, аз ще Ви оставя тук!

- Добре!

Чудех се какво има зад тази врата. Чудех се какво щеше да се случи след като вляза. Чудя се защо той ме мрази толкова. Най-накрая реших да рискувам. Поех дълбоко въздух и почуках. Не чух нищо. Тъкмо се обърнах да си ходя, когато вратата се отвори. Влязох вътре след кратко колебание. Той стоеше на леглото. Седнах до него. Видях как някакви капки падат по дънките му. Той плачеше. Прокарах пръсти през косата му, за да открия лицето му. Той ме погледна. В очите му се четеше голямата мъка, която изпитва. Колкото и да не го понасях, не можех да го гледам така.

- Какво има?

- Той обеща! Обеща, че ще бъдем заедно на Коледа. Той обеща.

Удряше ме по ръката, а главата му се зарови в скута ми. Знаех за кого говори. И моят брат ми обеща същото. Погалих го леко по главата.

- И аз получих същите обещания, но те така и не станаха реалност.

Той си вдигна главата и ме погледна. Гледаше ме необичайно. Не можех да преценя какво изпитва сега. Той се доближи до мен и сля устните ни. Целувката беше сладка и нежна. Продължи не повече от 5 секунди. След това той се отдръпна. Останах втрещена. Не знаех какво да кажа.

Исках просто да се убедя в нещо. И след това вече съм сигурен. Влюбен съм. През всичките тези месеци се опитвах да я мразя, но тя е... Кара ме да се чувствам щастлив! А това е странно...