Аполо се беше надвесил над мен по един толкова болезнен начин.Защото ми напомняше на годините през които се надвесваше така докато изваждах тетрадките си от шкафчето в училище.Накланяше се към мен и ,с усмивка заслужваща награда Оскар, ме питаше как съм.Хващаше ме под ръка и ме изпращаше до първият ми час.Беше толкова болезнено познато ...

Но сега всичко бе различно.

-За нищо ..за всичко.Не знам.

Постоя така още малко и после седна до мен.

-Искаш ли? -подаде ми запален масур и повдигна вежди.

-Не,мерси -казах аз.

Той повдигна рамене и дръпна силно от масура едната му вежда се изви под остър ъгъл.Задържа дъхът си и издиша.Облак от дим се разпростря над главите ни.Челюстта му беше ясно изразена докато издишваше.Лунната светлина осветяваше лицето му.

-Пак ме гледаш така ..

-Как? -осмелих се да попитам.

Той повдигна рамене.

-Както преди.

Отместих поглед.Не знам защо беше толкова болезнено да си спомням за преди,да говорим за преди.Сякаш единственото,което имаше между нас беше "преди" и "след". Преди заминаването и след заминаването.

-Заблуждаваш се.

Той се изсмя сухо.Потърка очите си.

-Често чувах това от теб.

-Виж не разбирам какво точно очакваш от мен.В самолета ми намекваш,че съм слабоумна,после се държиш тъпо и надменно.Честно имаш нужда от преглед.

-Не го намеквах- отвърна горчиво -направо си го казвах.

-Задник -изсъсках насреща му и станах от мястото си.Докато вървях разпръснах мокри пръски навсякъде.

-Почакай -започна той -извинявай..Виж това е заради тревата.Малко съм раздразнителен както добре виждаш.Седни ..може да поговорим.

Исках ли да говоря с него? Бях раздвоена.От една страна точно от това имах нужда ..от друга обаче не исках да ми се мярка пред очите.Как беше възможно един човек да те дразни толкова много и в същото време да не можеш без него?

Не,че не можех без него.Всъщност бях по-добре,когато той беше далеч от мен.

-Или не -каза след неловка дълга пауза през която само се гледахме очи в очи.

Нямаше какво да изгубя ако му отделя пет минутки,нали?

-И за какво искаш да си говорим?-казах докато сядах обратно на мястото си.Някак си се оказахме по-близко от преди малко.

Повдигна рамене.

-Харесва ли ти в Америка?

-Да.Различно е .

Помълчахме за миг.Този път не беше чак толкова неловко.

-А на теб в Англия?

-Студено е,вали през повечето време и вместо кафе пият чай с мляко.Мислиш ли,че ми харесва особено?

Засмях се.Бях забравила колко презира чаят Twinings English Breakfast.Казваше,че ако се озове в ада сигурно ще му сервират само от него.

-Така казано не.Но сигурно има и добра страна.Винаги си искал да следваш дизайн там.

Той кимна.

-Поне това е както си го представях.Ако и ти беше дошла..

-Недей започвай пак,моля те -пледирах аз.

Той въздъхна.

-Знам.Знам.Просто и в Оксфорд имаше английска филология.

-И аз ти казах още тогава,че не искам в Оксфорд.

-Да,помня ясно.Картинката от виковете ти се е запаметила в съзнанието ми.

-Може би това беше лоша идея..

-Да заминеш на хиляди километра от мен ли? Да.Със сигурност си права.

-Не.Да остана за "разговор" -изимитирах кавичките с пръсти и станах.Беше безсмислено да водим този разговор отново.Все пак го бяхме провели над милиарди пъти и винаги стигахме до онзи момент.

-Да,разбира се.Избягай.Все пак в това си най-добра..

Горчивината в тона му беше като режещ нож.Беше толкова трудно да разговарям с него.Сякаш вече не ме разбираше.Не разбираше защо исках да се махна.

Качих се в стаята си.Беше наистина най-ужасното чувство да се видиш с най-добрият си приятел и да осъзнаеш,че вече не сте най-добри приятели.Да разбереш,че нещо се е счупило в отношенията помежду ви и това нещо беше далече от поправка.Беше в неизправност.Болката оглозгваше тялото ми и ме сковаваше от студ.Бях се върнала сякаш година и половина назад.Тогава когато всичко беше на ръба преди да се сгромоляса на дъното на мрачната бездна.Англия и самото й споменаване се беше превърнало в собственият ми ад.Още си спомнях скандалите и хилядите въпроси "защо това.." или "защо онова.." .Нямах отговора ,който той търсеше.Нямах основателната причина,която настояваше да научи.Беше се превърнал в някой до толкова различен от моите представи ,че се изплъзнах от ръцете му като пясък.Опитвах се тайно да зърна онзи Аполо.Момчето,което знаеше всичките ми тайни,момчето на което дадох част от сърцето си.Моят най-добър приятел.Моят равнопоставен партньор в пакостите.А може би и в нещо друго...Но нещата се промениха така внезапно. Все още се чудя като ме погледне дали вижда мен.Самата мен.Момичето на което обеща едно толкова болезнено "завинаги".Или виждаше една непозната? Също както аз виждах един непознат в сините му очи.

Почукването на вратата се разнесе из цялата стая.

-Ерика спиш ли? -главата на Ноел се показа от коридора.

-Не.

-И аз не мога да заспя -каза тя.Все още стоеше пред вратата,явно се колебаеше дали да ме пита нещо.Накрая след това,което ми се стори цяла вечност попита -искаш ли да гледаме звездите?

-Помислих си,че никога няма да попиташ-станах набързо и отхвърлих тънката завивка -хайде.Покажи ми любимите ти съзвездия.

-Шшт -допря пръст до устните си-само да не събудим мама и татко.

На пръсти отидохме до телескопа,който сочеше към покривният прозорец.

-Хей -каза тя и посочи неясната фигура до басейна -това не е ли Аполо?

-Не съм сигурна - излъгах аз -не се вижда.

-Дали да го извикаме? -все още гледаше към него.

-Мислех,че искаш да гледаме звездите?-отвърнах заядливо.

-Е,да.Но ще е сто пъти по-забавно ако и той се присъедини.

-Едва ли -измънках.

-Някой друг път тогава -каза замечтано тя.После се зае да настройва телескопа.-Сега ще ти покажа съзвездието Орион.

-Хей виждаш ли това? -каза тя по-силно от очакваното.

-Кое? -попитах аз стресната.

-Падаща звезда.

-А, да виждам я.

-Бързо пожелай си нещо.

Пожелах си.

Замечтаният ми поглед към синьото небе бързо се премести към Аполо ,който стоеше още до басейна и пушеше трева.Чудех се дали и той беше видял падащата звезда.

И дали и той си бе пожелал същото?