(*^▽^*)

-Будна ли си? – Шарената глава на Майкъл се подаде през вратата.

-Да. – Прошепнах без да отделям поглед от тавана.

-Ще слезеш ли за закуска? Тъй като Люк още не е станал аз дойдох да те питам.

-Не искам да ям.

-А не! Без такива! – Той се направи на сериозен, но не му се получи и аз се засмях. – Хайде, момчетата искат да те опознаят.

-Не, мисля да се обличам и да тръгвам....

-Ама на теб не ти ли стана ясно, че няма да те пуснем? – Той се засмя и седна на леглото.

-Това не е ли на практика отвличане? – Аз също се усмихнах.

-Не, защото ти тръгна доброволно с нас. – Той сви невинно рамене. – Хайде, че закуската ще изстине!

Той ме хвана за ръката и ме дръпна, но миг след това се вцепени като видя, че съм само по една тениска.

-Май първо трябва да се преоблека. – Засмях се нервно.

-Да, май ще е най-добре.... Хайде ще те чакам отвън.

Кимнах и той излезе.

Облякох дрехите си от вчера, вързах косата си на рошав кок и излязох. Майк ми се усмихна и двамата поехме надолу по стълбите.

В кухнята бяха Аштън и Калъм.

-Добре утро! – Поздрави ме усмихнат Аш.

Аз само се усмихнах и седнах на един стол.

-Ще ни разкажеш ли нещо повече за себе си? – Калъм ме попита с пълна уста.

-Не съм интересна личност. – Свих рамене.

-Хайде де, се нещо има, което да ни кажеш.

-Ъм... О...- Тъкмо щях да кажа, но бях грубо прекъсната.

-Момчета, не я тормозете! - Люк се появи рошав.

-Не я тормозим. – Майк сви рамене. – Просто искаме да опознаем момичето, което ще живее с нас.

Като чух това почти не изплюх водата.

-Как така живее с вас? – Попитах.

-Ами, снощи го решихме. Не можем да те оставим на улицата, а и изглеждаш свястна. – Калъм ми се усмихна.

-И кога снощи го решихте? – Попита леко раздразнен Люк.

-Ако не ни беше изхвърлил от стаята си, щеше да разбереш. – Аш му се оплези и Люк извъртя очи. – Е ще ни разкажеш ли нещо за себе си? – Той отново се обърна към мен.

-Добре. – Въздъхнах. – Обичам да рисувам, да чета и малко свиря на китара. Като цяло съм доста скучна личност с изключение, че цялото ми училище ме мислеше за уличница, защото излизах с Джош. – Свих рамене и отново заровичках в чинията си.

-Кой е Джош? – Люк се настани до мен.

-Джошуа, е момчето, за което трябваше да се омъжа, но аз твърдо отказах.

-А защо си излизала с него? – Майкъл попита изненадано.

-Заради една сделка във фирмата на баща ми. Условието беше, че ще приемат да спонсорират бизнеса на татко, ако аз излизам със сина им. Приех като мислех, че ще е за седмица/две, но излизахме година и половина. Накрая чашата преля, като ми казаха, че трябва да се омъжа за него, само и само да продължат да спонсорират татко. След това започнахме да се караме, баща ми ме удари, скарах се жестоко с майка ми и тя ми каза, че вече не са ми родители. И в края на краищата ето ме тук. – Казах тъжно и Люк ме прегърна. Не след дълго и другите момчета бяха около нас за „групова прегръдка".

- Сега сериозно. – Аш се изправи, след като всички се върнаха на местата си. – Който е „за" Амбър да остане да живее при нас, да вдигне ръка. – Съобщи той, а аз се стъписах.

-Чакайте момчета! Много е мило това от ваша страна, но аз се ще намеря къде да отида, ще....

Люк ми запуши устата.

-Шшшт! Ти нямаш право на глас! Аз съм за!

Всички вдигнаха ръцете си.

-Е значи е решено! – Аш се засмя и дойде при мен, като избута Люк. – Добре дошла при нас!

След това последва още една прегръдка.

След закуска момчетата отидоха да ми вземат куфарите въпреки, че се опитвах да ги спра.

-Така, какво ще правим сега? – Майк се метна на дивана до мен.

-Аз предлагам.....Всъщност нямам идея. – Люк последва примера му и се настани от другата ми страна. – Имаш ли братя, сестри? – Той се обърна към мен, а аз кимнах отрицателно.

-Единствено дете съм.

-Хайде де спрем да говорим за миналото ѝ! – Кал се появи и седна до Люк. – Играеш ли видео игри?

-Малко.

-Значи е решено! Хайде!

Момчетата извадиха някаква игра и започнахме.

........

-Малко ли?! Та ти си по-добра и от мен! – Засмя се Майк докато се опитваше да оцелее.

Аз смих рамене.

След като победих всички, те се хвърлиха върху мен и започнаха да ме гъделичкат.

-М-мом-чета! – Едвам казах. – Н-не мога да....-д-д-дишамм..

Те се засмяха по-силно и продължиха.