Гледната точка на Ясмин:

Изминаха двадесет и един дни, откакто за последно видях Хари. И не само аз, а целия свят. Никой не знаеше къде е. Все едно беше безследно изчезнал. Няма защо да се самозалъгвам, притеснявам се за него. Знам, че в момента го няма заради мен и защото го нараних, но ако беше останал, щях да му обясня всичко. Замина, защото се съмняваше, че аз някога отново ще го обичам, но грешеше. Вината и за това беше моя. Ако бях малко по-сигурна, по-уверена, че искам да прекарам живота си с него, нищо от това нямаше да ни сполети. Ако само му бях споделила по-рано...

Нямаше и една вечер през последните три седмици, която да не прекарвах в самосъжаление. Непрекъснато се обвинявах. Хуан прекарваше всяка негова свободна минута с мен, в опит да ме разсмее и развесели. Обикновено успяваше. Поне за малко той ме измъкваше от състоянието ми на тъга и ме караше отново да се почувствам жива. В тези моменти аз просто забравях за всичко и всички. Мечтаех за един свят без всякакви проблеми.

Тежката част идваше, когато осъзная, че мечтата ми е невъзможна, че в реалността няма място за такива мечти. На Хуан, колкото и приятно да му беше с мен, понякога и той не издържаше. Постоянно сравнявах всичко с Хари. Не можех да се спра. В началото ми се ядосваше, но сега се прави, че не забелязва, а аз се опитвам да си мълча. Другото, което го дразни е снимката на Хари и мен, която бях сложила на шкафа до леглото си. Ненавиждаше я и с него не веднъж сме се карали заради нея. Най-накрая той се отказа. Повечето време прекарвахме в неговия дом или навън. Опитваше се да ме накара да излизам повече, за да не стоя постоянно вкъщи, тъй като обикновено се самозабравям в мислите си.

Истината е, че Хуан много ми помогна да остана на себе си. Не знам колко лошо щеше да бъде състоянието ми, ако не беше той. Благодарна съм му, че ме изтърпя толкова дълго. Всеки на мое място отдавна щеше да е спрял да оплаква Хари и да продължи живота си с него. Той е добър, внимателен, истински джентълмен. Нямаше никакви недостатъци. Може би само това, че понякога се самозабравяше в купоните, но нима това е толкова лошо? Беше перфектен и най-важното, беше го грижа за мен. Тогава защо не мога да го обикна по такъв начин, по който ми се иска? Защо сърцето ми все още не е осъзнало, че Хари няма да се върне. Или, ако се върне, какво? Нима той ще иска да ме види? Най-вероятно ме ненавижда вече. Опитвам се да мисля позитивно, да мисля, че имам някакъв шанс, ако не с Хари, то с Хуан. Сигурна съм, че с времето ще се науча да го обичам.

Днес беше единствения ден, в който Хуан е зает и не може да бъде с мен, но за сметка на това, Рита винаги идваше при мен. Тя беше най-добрата ми приятелка. Подкрепяше ме за всичко и никога не ме упрекваше за изборите ми, нито пък аз нея.

- Трябва ти нов асансьор. За втори път тази седмица се качвам по-стълбите. А, това са наистина много стълби. – оплака се тя и веднага се хвърли на дивана.

- А, аз се чудех защо закъсняваш. – засмях се.

- Смей се ти, смей се. – надигна глава и присви очи към мен. – Нищо няма да ти кажа.

- Какво да ми кажеш? Какво е станало? – полюбопитствах и седнах до нея. Тя ме изгледа продължително няколко секунди преди най-накрая да ми сподели.

- Нали се сещаш за благотворителния концерт, на който ще присъстваме? Този, който наближава сега.

- Да, разбира се. Какво за него? – попитах.

- Ами, ти знаеш, че на него ще присъстват много от известните музикални изпълнители. – каза тя, а аз вече се досетих, че увърташе нещо.

- Давай направо, Ри. Какво за този концерт?

- Аз... как да ти кажа... говори се, че на него ще присъства Хари. – каза ми. – Но не е сигурно. Само така се говори. Не искам да ти давам напразни надежди, че може да е там. – каза, а на лицето ми веднага се разпростря усмивка.

- Но, ако той е там, тогава ще успея да го убедя и да му разкажа истината. Това е страхотно. – станах аз от дивана, защото не можех да стоя на едно място от вълнение.

- Аз ѝ казвам, че не е сигурно, а тя веднага скочи. – промърмори си Рита.

- Ри, ако това е истина и той е там, това ще е най-добрата новина, която някога съм получавала.

- А, ако не е. Ще бъдеш ужасно разочарована.

- Познавам Хари. Той винаги е готов да помогне на някой. Не ми се вярва, ако са го поканили за тази добра кауза да е отказал.

- И на мен, но... – поклати глава тя.

- Лиъм какво мисли? Дали ще дойде? Ще се върне ли? – изстрелях въпросите един след друг.

- Лиъм не е много убеден, но каза, че е по-вероятно да се върне.

- Ето значи шансовете се покачват още повече. – усмихнах се аз. – А, как върви при вас? Какво стана с онзи въпрос? – позаинтересувах се.

- Ох... не знам. Не сме говорили повече. Разбирам, че той има нужда света да знае, че съм неговото момиче, но ако феновете не ни харесат? Ако заради това се разделим? Аз наистина го харесвам. – призна си.

- Сигурна съм, че ще ви обожават заедно, а и ти самата знаеш, че винаги ще има и хора, които да ви критикуват. Не им позволявай да ви разделят. Това си е вашия живот, не техния.

- Кой го казва само. – възкликна тя.

- Не се опитвай да смениш темата. Лиъм е страхотен. Довери му се. Щом е готов да заяви любовта си пред целия свят, значи наистина е силно влюбен в теб.

- Ще си помисля. – сведе глава тя. – Исках да ти покажа и още нещо, но не мисля, че то ще те зарадва. – изправи се до мен и ми подаде телефона си. Беше отворила един от клюкарските сайтове, а там на първа страница имаше снимка на Малума с още едно момиче. Проверих датата на качване. Било е преди няколко дни. Странното е, че не почувствах нищо. Нито ме беше яд, нито ме болеше. Не изпитвах нищо дори когато се зачетох и видях още една снимка, на която ръката му беше на кръста ѝ.

- Може би са само приятели? – предположих, а Рита ме погледна скептично. – Много добри приятели?

- Дори самата ти не си вярваш, Яс. Защо продължаваш да си с него? – попита ме.

- Не знам, той е добър и... – не успях да се доизкажа, защото тя ме прекъсна.

- Добър, мил, грижовен и куп още качества, които повтаряш всеки път. Никога обаче не казваш „аз го обичам“ или „ние се обичаме“. Винаги щом стане дума за него, изреждаш качествата, които го правят идеален, но не и за теб, защото ти не си влюбена в него.

- Не е така, аз просто... на мен ми трябва време. – оправдах се.

- И ето, че отново се върнахме на това клише. Яс, обичам те, но на теб не ти трябва време, трябва ти смелост. Страх те е да не останеш сама, но аз съм до теб. Харесвам Хуан, но щом не смяташ връзката ви да продължи сериозно по-добре му кажи сега. По-добре късно, отколкото никога. – посъветва ме.

- Ри... – въздъхнах. – Ами, ако завинаги остана сама и неспособна да обичам друг? Това за мен ще е един дълъг и мъчителен живот.

- Не ти трябва мъж, за да обичаш. Имаш семейство, приятели и хора, които държат на теб, хиляди фенове. Защо ти е да продължаваш връзка с някого, когото не обичаш?

- Не знам. Не искам да съм сама. Не и точно сега. – казах ѝ, а този път тя въздъхна.

- Добре, аз ще помисля върху твоите думи, но искам и ти да се замислиш над моите. Реши какво искаш от живота. И най-важното не губи време. – усмихна ми се и ме прегърна преди да си тръгне.

Имаше много смисъл в думите ѝ. Изгубих толкова много време в това да се чудя дали да дам втори шанс на Хари, че най-накрая го изгубих. Имах толкова много време и възможности да му кажа колко много го обичам и, че не искам да прекараме и ден повече разделени, но не го направих. Имах и достатъчно време да кажа на Хуан истината, но се държах като страхливка, отново. Заради страховете си, щях да се погубя. „Живот със страх, не е живот.“ – не знам къде го бях чела, но сега изникна в съзнанието ми.

Вече е време да се вслушам в думите на Рита.