Гледната точка на Ясмин:

Тъкмо, когато си помислих, че вече всичко малко по малко започва да се оправя, съдбата ме сблъска с поредното изпитание. Или бих казала наказание. След като Хари си тръгна бях стъписана. Не знаех как изобщо съм отишла до дивана, как съм седнала или дори кога Хуан се е озовал до мен. Последното, което ми се върти в съзнанието е разочарованието, изписано на лицето на Хари преди да си тръгне. Беше му писнало. И как няма. Двамата никога нямаше да намерим спокойствието и хармонията, които търсим. Винаги ще има пречки, винаги ще има нещо или някой, който да ни разделя.

Омръзна ми, мамка му. Искам просто да съм щастлива. Толкова ли е трудно? Ако знаех какво ще стане през тези последни седемдесет и два часа, бих си събрала багажа, заедно с този на Хари и бих го накарала да заминем някъде. Без значение къде, само и само да изчезнем и всички проблеми да спрат да ни преследват. Но нито знаех това, нито пък можех да върна времето назад и да променя нещо.

Мразех се, задето не успях да му обясня ситуацията преди да си помисли нещо, коренно различно от истината. Трябваше да настоявам, трябваше да не го пускам. Трябваше да тръгна след него. Но ето, че вече е късно. Не знам колко време е минало, откакто стоя и се взирам в една точка, но сякаш тялото ми отказва да работи. Сякаш, тръгвайки си той отнесе по-голямата част от мен с него. Взе сърцето ми, взе душата ми и аз се чувствах празна отвътре. Исках да крещя, да викам, да чупя, да се ядосвам, но не можех. Бях емоционално празна и изтощена, нямах сили за подобни неща. Исках да се свия в леглото си и да остана там, докато не се събудя от този ужасен кошмар. Или поне, докато болката отмине.

- Яс, Ясмин, Ясмин... – викаше ме Хуан, но гласът му все едно идваше отдалече. Опитах се да се съсредоточа и най-накрая се отърсих от това състояние. – Яс, моля те, кажи нещо. Плашиш ме. Да те заведа ли в болница? – попита ме, а аз се обърнах бавно към него. Отворих уста, за да кажа, че няма нужда, но от мен не излезе и звук. Предполагам, че все още съм в шок. Не исках да го плаша и затова само поклатих глава за „не“. Той ме изгледа притеснено. – Сигурна ли си? – попита ме и докосна ръката ми.

- Да. – успях да прошепна.

- Господи, та ти си ледена. – извика той. – Студено ли ти е? Усещаш ли нещо?

- Нищо. – промълвих.

- Ела тук. – каза ми и ме прегърна. Издърпа одеялото, с което го бях завила по-рано и го метна над раменете ми. Първоначалния ми инстинкт беше да се отдръпна, но вече всичко беше съсипано, нямаше смисъл. Сгуших се в него, тъй като започвах да усещам студа. Не знам как е възможно, тъй като нощта беше сравнително топла, но не ме и интересуваше. Исках само някой да ме успокои. Това щеше да ми е достатъчно. – По-добре ли си? – попита ме след известно време Хуан.

- Да, благодаря ти. За всичко.

- Няма проблем, ти за мен си много ценен приятел и дори нещо повече, бих казал. Не искам да те виждам такава. Заедно ще се справим. Обещавам да ти помогна да преодолееш всичко. Точно, както го направих и първия път.

- Не знам дали ще мога. – признах му.

- Естествено, че ще можеш. Не се съмнявай в себе си, ти си силна жена и точно това е, което ме привлече към теб. Може и да падаш, но винаги се изправяш обратно. Не се оставяш на самосъжалението и мъката, а продължаваш напред още по-силна.

- Радвам се, че мислиш така, но този път е различно. Наистина се съмнявам, че ще успея.

- Яс, вярваш ли ми? – погледна ме той в очите.

- Да, разбира се. – отговорих без да се замисля.

- Тогава, това ми е достатъчно, за да остана до теб и наистина да ти помогна. Дори и за секунда не си мисли, че бих те изоставил. Аз не съм като него. – каза ми, а сърцето ми се сви още повече.

- Моля те, не го споменавай. – помолих го.

- Добре, няма. Права си. От тук нататък ще се научим да живеем без изобщо да го споменаваме. Така с времето болката ще отмине. Сигурен съм.

- Благодаря ти. – повторих, тъй като нямаше какво друго да кажа.

- Знаеш ли какво? – усмихна ми се след малко, но аз дори нямах енергията, за да му отговоря и той продължи. – Мислех си, че можем утре да излезем някъде. В студиото или просто да се разходим. Не бива да стоиш тук затворена и да се съжаляваш. Това само ще ти навреди.

- Но аз не искам да ходя никъде. Предпочитам да си остана вкъщи.

- Яс, недей така. Знам, че това, което преживяваш е тежко за теб, но ако се затвориш в себе си, ще бъде по-зле. Послушай ме, дай ми шанс да ти помогна.

- Ще си помисля. – отвърнах му.

- Кажи ми как се чувстваш, сподели с мен, довери ми се. – помоли ме той.

- Няма нужда. Добре съм. – упорито му казах, въпреки че и двамата знаехме истината.

- Искаш ли да звънна на Рита, или на някоя друга твоя приятелка, за да дойде? Ако не искаш да говориш с мен, може да споделиш с тях.

- Може би утре. Сега предпочитам да остана сама със себе си.

- Знаеш, че не мога да те оставя така. Страхувам се за теб. Тази вечер ще остана да спя тук, а за утре вече ще видим.

- Добре. – съгласих се и прозях. – Доста ми се приспа. Чувствам се ужасно уморена.

- Лягай си тогава. Аз ще остана тук, за да не те притеснявам. – каза ми и ме целуна по челото. Аз се изправих и си отидох в стаята.

Още щом затворих вратата, сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. Опитвах се да плача без да издавам, какъвто и да е звук, за да не тревожа допълнително Хуан. Преоблякох се, макар и да нямах сили за това, махнах лаптопа от леглото си, отметнах завивките и се сгуших на топло. Сълзите ми не спираха. Беше ми изключително тъжно. Как стигнах пак до тук? До преди месец бях уверена, че няма да допусна никой да разбие сърцето ми отново, а сега се намирам в същото положение, както когато се разделихме с Хари преди година. Той отново си тръгна, а аз отново съм съсипана. Единственото различно е, че този път мисля, че вината е моя. Аз направих същата грешка като него, а той като мен. И двамата така и не се научихме да се изслушваме. По дяволите, само ако можех да върна времето назад....

Не искам отново да сме разделени. Сега имам чувството, че част от сърцето ми е с него и аз никога няма да се науча да обичам някого толкова силно, колкото обичам него. Искаше ми се този път нещата да се бяха получили, за да бъдем и ние най-накрая щастливи, но ето че съдбата отново се намеси. Просто не ни е писано да сме заедно. Колкото и да опитваме, единственото, което правим е да се проваляме. Не знам дали си струва да продължавам да се боря? Достатъчно мъка изпитахме и двамата, а също и хората около нас.

Хуан е добър човек. Може би с него ще успеем да изградим тази силна връзка, която да ни донесе спокойствие и щастие? Може би той е бил моят знак? Може би с него трябва да продължа живота си? Толкова много неизвестни, а аз все още копнея само за един човек. Как ще го преодолея, нямам никаква представа? Знам само че много ще ме боли. И тази болка, тази мъка ще е завинаги в сърцето ми, в душата ми... завинаги в мен.