Гледната точка на Хари:

Пиенето не решава проблемите. Колкото и пъти да съм си патил от ужасния махмурлук и главоболие, никога не се вслушвам в тези прости думи. Алкохолът може и да ми е помогнал вчера, но днес сутринта направо ме убиваше. Нямам спомен колко съм изпил, но главата не спираше да ме боли, откакто съм се събудил. Изпих няколко хапчета, които с нищо не помогнаха и реших, че е по-добре да поспя още малко. След като се възстанових дотолкова, че да мога да си стоя на краката, станах и си приготвих закуска. От вчера нищо не бях хапвал, а сега минаваше обяд и умирах от глад.

Колкото повече мислех, толкова повече спомените от вчера се връщаха в съзнанието ми. Ясмин, Лиъм, онзи бар, Хейли. Припомних си всичко. По-голямата част от вечерта с радост бих я забравил. Добре, че Лиъм беше до мен, за да изгони тази кучка, иначе не знам какво щеше да стане. Всъщност, знам – тя щеше да ме съблазни с нейните заучени думи, а аз отново да попадна право в капана ѝ. Трезвен никога не бих го допуснал, но както се бях отрязал вчера, нищо не беше сигурно. Сега поне няма как да влиза в дома ми, когато си поиска и най-накрая ще мога да се отърва от нея. А, щом Хейли я няма, вече спокойно мога да отида при момичето си и да я убедя, че е по-добре да сме заедно.

Естествено, не бях в много подходящ вид. Все още бях облечен с вчерашните дрехи, които миришеха на алкохол и цигари, а за косата ми да не говорим. Взех си един дълъг душ, от който се почувствах много по-трезвен. Облякох се с обикновени дънки и бяла тениска, взех си телефона и ключовете и бях готов да излизам, когато една мисъл мина през съзнанието ми. Върнах се в спалнята и отворих най-горното чекмедже на шкафа, което само аз можех да стигам и взех черната квадратна кутийка от там. Този пръстен доста отдавна стоеше там без да ми трябва и без аз да имам нужда от него, но може би вече е време да го извадя на бял свят. Нямаше някакъв специален дизайн – само пръстен с диамант отгоре, който ми бе завещан от майка ми за момента, в който намеря подходящата за мен. А, по-подходяща от Яс, няма да срещна никога.

Смятах да го взема с мен и ако момента е подходящ да ѝ предложа брак, защото за нея това би означавало много. Преди, когато сме си говорили, съм ѝ споменавал, че не мисля да се женя, но това наистина беше преди да се влюбя толкова силно в нея. Ето защо за Ясмин това ще е причината, която ще ѝ позволи да осъзнае колко съм сериозен и да ми се довери отново. Надявам се, че ще ми позволи да се реванширам за всичко и двамата да изградим онази специална връзка, която имахме заедно.

Минаваше пет, докато най-накрая се наканих да тръгна от къщата си. Имах някои колебания относно брака и дали не избързвам, но реших да се стегна, защото за брака е необходим човек, когото обичаш, на когото вярваш и който никога не би те предал, а аз вече бях намерил такъв човек. Не исках да я губя само защото съм се държал като страхливец. Тази роля не е за мен. Знам какво искам и знам, че то ще бъде мое. Само като си представя какво прекрасно семейство бихме били с Яс и едвам се сдържам да не натисна газта, за да се измъкна от тези вечни задръствания. Бях излязъл в най-натовареното време, когато сякаш всички бяха излезли по улиците на Ел Ей. Дразнех се и се ядосвах, но нямаше какво да се прави. Когато най-накрая се измъкнах и паркирах пред блока ѝ, буквално си отдъхнах.

Качих се в асансьора и натиснах етажа. Докато пътувах имах едно странно чувство, че нещо ще стане, но се надявах то да е за добро. Не се бях замислял много какво ще стане ако тя откаже на предложението ми. Ами, ако наистина го направи? – помислих си, но в този момент се отвори вратата на асансьора и аз се разсеях от тези мисли. Натиснах звънеца и изчаках тя да ми отвори. Отвътре сякаш се чуваха няколко гласа, но реших, че това може да е Рита или някоя друга нейна приятелка. Яс се позабави, но най-накрая вратата се отвори и тя застана пред мен. Погледна ме доста учудено, а аз само ѝ се усмихнах.

- Знам, че каза да не те търся и така нататък, но не се сдържах. Искам да си поговорим сериозно и веднъж завинаги да решим всичко заедно. Не искам да ме изолираш. – казах и направих крачка напред. Странно беше, че вратата все още беше притворена и сякаш тя не искаше да влизам вътре. Изглеждаше напрегната и преди да проговори се обърна назад и прехапа устна. Нещо със сигурност не беше наред.

- Хари, сега не е... – опита се да ме отреже тя, но аз я прекъснах.

- Какво става? Случило ли се е нещо? – притеснено я попитах.

- Не, но ще е по-добре, ако сега си тръгнеш. – каза тя, а аз се шашнах. Изобщо не очаквах, че ще реагира толкова студено на моето идване. Знам, че се предполагаше да ѝ дам време да реши всичко, но мислех, че двамата ще се справим по-добре.

- Сигурна ли си, че си добре? – позаинтересувах се. Имах чувството, че не ми казва всичко.

- Да, нищо ми няма, наистина. – увери ме и тъкмо когато си помислих, че може би не е готова за този разговор, от апартамента ѝ се чу много познат мъжки глас.

- Ясмин? – повдигнах вежда, а тя ме изгледа виновно.

- Не смей да си вадиш грешни заключения, не е това, което си мислиш, моля те. – помоли ме, но аз нямах намерение да слушам това. Отместих я настрани и влязох в апартамента ѝ, за да разбера дали подозренията ми са верни. Там, на средата на кухнята ѝ, стоеше Малума в полугол вид и с разрошена коса. Какво, по дяволите, ставаше тук? – беше първата ми мисъл. Обърнах се към Яс, но тя просто изглеждаше изплашена. От мен ли се страхуваше?

- Какво правиш тук? – попитах идиота, а той само ми се намръщи. – Отговаряй. – викнах му.

- Дойдох при Ясмин. Не е нужно да ти давам отчет. Все пак ти какъв си ѝ? – извъртя очи, а аз стиснах юмруци.

- По-добре млъкни, ако ще говориш глупости. – казах му.

- Дойдох, защото искам да се сдобря с нея. Знам, че ще съм много по-добро гадже от теб. И мога да ѝ дам много повече.

- Глупости.Ти си един кучи син, който не спира да се вре там, където не му е работата и ще си изпати. – казах и се приближих до него. – По-добре се омитай от тук, докато не съм решил да те изритам до вратата.

- Ще си тръгна, когато Ясмин ми каже. – отвърна ми. – А, и всичко, което казах е истина. Не е ли така, красавице? – попита той Яс, а аз се обърнах към нея. Не мога да повярвам, че изобщо го е пуснала в апартамента си. Защо го е направила? Иска да се събере с него ли? Проучва другите възможности за след като ме зареже ли?

- Вярно е, за това дойде, но Хари аз...

Тя започна да се обяснява, а аз чак сега схванах картинката. Тя не искаше да се съберем, тя просто искаше отмъщение, искаше да ме накара и аз да се почувствам предаден като нея. Затова в момента аз се намирам тук, затова тя искаше време от мен. За да може да се чувствам като влюбен глупак, който е готов на всичко за любимата си, а тя да ме разкара. Колко прекрасно. Как не се сетих по-рано? Може би това, че не мислех Ясмин за кучка, ми пречеше, тъй като я познавах, но очевидно и тя се е променила.

- Няма смисъл да продължаваш. – казах ѝ. – Схванах какво целиш. Поне можеше да ми го кажеш в очите вместо да играеш някакви игрички с мен. Аз никога не съм. Излъгах те, но никога не съм те заблуждавал.

- За какво говориш? – объркано ме погледна. – Хари, каквото и да ти се върти в главата, не е вярно, моля те изслушай ме.

- Защо? Измислила си и още нещо ли? Провалих грандиозният ти финал ли?

- Не, по дяволите, спри. – извика тя, а от очите ѝ започнаха да се стичат сълзи.

Нямах сили да я гледам така. В момента аз я наранявах, но как можех да преглътна факта, че я намирам с този идиот, който е полугол, и то когато тя искаше време, за да реши дали да е с мен, или не? Как да реагирам на това? Какво се очаква от мен? Ясно ми стана, че тя предпочита него пред мен. Прекарахме известно време отново заедно, в което аз все повече се чувствах привързан към нея, а тя явно не е почувствала нищо. Добре, хубаво, каквото такова, но не мога само да разбера защо, мамка му, не ми каза, а ме лъга толкова време и ми дава напразни надежди? Толкова ли безчувствена е станала?

- Хари, моля те изслушай ме. – помоли ми се, а аз се опитах да мина покрай нея. Исках да се махна от тук. Ясмин, обаче не се отказа толкова лесно. Препречи ми пътя и нямаше как да я заобиколя. Погледнах я в очите и там видях толкова много емоции – вина, гняв, разочарование.

- Дръпни се, за да мина. – казах ѝ със студен глас.

- Няма. Ще се върнем и ще ме изслушаш. – заинати се.

- Ясмин. – погледнах я сериозно, но тя не трепна. Опитах се да я хвана и да я преместя, но този зад мен се развика.

- Остави я, да не си посмял да я докоснеш.

- Моля? Няма да я удрям, никога не бих го направил. Искам само да се дръпне. – извиках му в отговор, а в очите на Яс отново се появиха сълзи.

В този момент знаех, че най-добре беше да си тръгна, да замина, за да може тя да продължи да живее щастливо без човека, който единствено я натъжава, без мен. Тя се отдръпна настрани и аз минах покрай нея. Бях готов да изляза и да не се връщам никога, но съвестта ми не ми даде. Обърнах се, защото исках тя да знае, че завинаги ще остане в сърцето ми, че колкото и да съм ѝ ядосан, не мога да ѝ се сърдя, че я оставям само защото си мисля, че така ще е най-добре за двама ни.

Имах толкова много неща да ѝ признавам, но щом се обърнах и видях как тя плаче в прегръдките на друг, всичките ми мисли се изпариха. Поех си дълбоко въздух и прекрачих прага на апартамента, в който не вярвах, че някога отново мога да се върна. Тя иска ново начало и аз ще ѝ го дам, дори това да означава аз да страдам, тъй като точно това е любовта. Любов, която съм сигурен, че няма да изпитам отново...