Гледната точка на Ясмин:

Сутринта ми не тръгна никак добре. Събудих се към единайсет часа, главата ме болеше, а очите ми все още бяха зачервени. Искаше ми се да можех пак да заспя, но вече не ме свърташе в леглото. Имах нужда да се раздвижа. Приготвих си закуска и излязох на терасата, за да се нахраня. Времето беше топло, а гледката към Ел Ей прекалено красива. Виждаше се цялата навалица от коли и хора, бързащи за някъде, а шумът от града беше превзел всичко. Строежи, детски гласове, клаксони, музика – не мисля, че някога съм се заслушвала толкова задълбочено, за да чуя всички тях. Колкото и да е дразнещо за някои хора, за мен беше успокояващо просто да стоя и да наблюдавам. Странното е, че започвах да се чувствам прекалено малка в този огромен град, а това ме натъжаваше. Особено мисълта колко труден е животът ми напоследък. Изпълнен е с прекалено много драма и интриги. Омръзна ми да живея така. Искам малко спокойствие. Заслужавам поне това.

Нарочно избягвах онази тема за онзи човек и неговото име, защото това само ми напомня, че вече трябва да взема едно окончателно решение и да спра да разигравам и двама ни. Но как да го направя, когато ме е страх? Когато не съм сигурна правилно ли ще постъпя. Иска ми се някой да реши вместо мен. Който ѝ да е. Просто не и аз, защото сърцето ми няма да издържи поредната раздяла. Дали ще продължа живота си с Хари или не, е все едно да се питам: искам ли сърцето ми да бъде разбито пак или не? И все пак...

Хари твърди, че се е променил и аз донякъде му вярвам, защото виждам истината. Той вече не е онзи наивен глупак от преди години. Вече е поумнял и е разбрал стойностите на някои неща, като например моята любов. Искам да съм с него повече от всичко, сърцето ми му принадлежи, но как мога да се хвърля отново сляпо в любовта без да имам съмнения. Не мога, а и не бива. Това ще ме съсипе, така че как се очаква от мен да взема решение, което ще повлияе такава голяма част от живота ми след като раните в сърцето ми все още не са зараснали?

Подозирам, че Хари ми е ядосан, задето го отблъсквам пак, но имам нужда да ме разбере. Ако още от сега не успяваме да правим компромиси един на друг, какъв ще е смисъла да продължаваме заедно напред? В главата ми вече е пълна каша. Мислите ми се преплитат и колкото повече се задълбочавам в това, толкова повече не виждам изход от ситуацията. Единственото, което искам е някакъв знак, нещо, каквото и да е, за да ме насочи в правилната посока. Но няма кой да ме чуе, за съжаление.

Реших да си почина малко и да се разсея от тревожните мисли. Пуснах си музика и извадих тетрадката си с песни. Имах добро предчувствие и то наистина не ме подведе. Никога преди не ми се беше случвало, но веднъж щом хванах молива, музата ме осени и за по-малко от час съставих цяла песен. Някъде може би щеше да има нужда от промяна, за да звучи по-мелодично, но в този текст буквално си излях душата. Бях толкова развълнувана да пробвам как ще звучи с музика, че отидох да взема китарата си. Нагласих струните, оставих тетрадката пред мен и изсвирих първия акорд. Не ми хареса и го промених леко. Исках да създам първо основната музика на песента, а след това да променя на някои места, за да се върже с текста. Опитах няколко пъти, докато най-накрая не се получи идеално. Записах си точната последователност от акорди и вече бях готова да го изсвиря заедно с текста.

Песента толкова ме беше завладяла, че не бях осъзнала кога по лицето ми са започнали да се стичат сълзи. Спрях да свиря и оставих китарата настрана. Може би, защото в момента го изпях на глас, но осъзнах колко много истина се крие зад тези думи. Обичах Хари, знаех, че не бива, че това няма да завърши добре, но въпреки всичко аз го обичах. Сърцето ми искаше само него, а аз не можех да направя нищо, за да го променя. Опитах се да го забравя. Толкова много време се заблуждавах, вярвайки си, че съм го преодоляла, но той просто винаги оставаше в съзнанието ми. Хората казват, че любовта те прави слаб, но според мен е точно обратното. Сега, когато той не е до мен, се чувствам празна и самотна. Може би тази песен беше моя знак? Знак, че трябва да дам още един шанс на любовта ми с Хари. А може би... – помислих си аз, но бях прекъсната от звънеца.

При мисълта, че има вероятност това да е той, сърцето ми заби по-силно, а на лицето ми се появи онази глупава влюбена усмивка. Какво ми ставаше? До сега стоях и плаках заради него, а в момента горя от нетърпение да го видя. И не само. Исках да го целуна, да му кажа, че избирам него, а той да ми докаже, че това е най-правилното решение.

Доста се бях размечтала преди да избърша остатъка от сълзите и да отида да отворя вратата. Това, което най-малко очаквах, че там вместо Хари, ще бъде Хуан. И то видимо пиян. Очите му бяха зачервени и се подпираше с две ръце за касата на вратата. Учудих се, че го виждам тук. С него за последно се видяхме в студиото, точно когато аз разбих неговото сърце. Защо сега е дошъл? – запитах се.

- Ясмин, ти ли си? – попита ме той и леко залитна. Страх ме беше, че ще се строполи на земята и затова му помогнах да влезе. Затворих вратата и го оставих да седне на дивана. Чак сега всъщност забелязах в колко окаяно състояние изглежда. Ризата му беше полу-разкопчана и намачкана, косата – разрошена, а ръцете му в синини. Стана ми ужасно при мисълта, че е така заради мен. – Яс, принцесо. Ще ми простиш ли? Знам, че сгреших, повярвай ми, ужасно съжалявам, че те предадох, но ти заслужаваш да си щастлива. Скъпа, аз мога да ти дам това щастие, ще те защитавам от всеки. Обещавам ти. Обичам те, моля те... – промърмори той за последно преди очите му съвсем да се затворят и той да заспи.

Гледайки го така, осъзнах нещо, което може би трябваше да забележа много по-рано. Аз не чувствам нищо от думите му. Знам, че той е искрен, може би наистина се е влюбил в мен, но докога? Хуан, колкото и перфектен мъж да е, не е такъв, който да се задържи дълго в една връзка. Все някога ще му омръзна, ще се влюби в друга и ще ме изостави. Вярно, ако това наистина стане няма да ме заболи въобще, нито ще съжалявам за нещо, но не си струва да го правим. Поне не и сега, когато искам да си върна Хари.

Взех одеяло от стаята си и го завих. Той наистина е много добър човек. Жалко, че сърцето ми вече принадлежи на друг. От нас наистина би излязла добра двойка. Дано един ден намери истинската любов, за която всеки мечтае, и тя да бъде споделена.

Погледнах часа, но все още беше твърде рано. Минаваше пет, а аз нямах представа какво да правя. Не можех да свиря, за да не го събудя, нито да пусна телевизора. Остана ми само компютъра. От толкова отдавна искам да се разровя из файловете и да намеря всички мои стари снимки с Хари, но сякаш никога не намирам подходящия момент. Сега мисля, че е идеалното време. Няма да ми навреди да си припомня колко щастливи бяхме, защото отново можем да бъдем. Ние си принадлежим и аз ще направя всичко по силите си, за да бъдем заедно.