Гледната точка на Ясмин:

Пътувах към вкъщи, когато Рита ми се обади. Разбира се, беше ми сърдита, защото я пренебрегнах няколко дни, но не беше нарочно, както вече ѝ казах. С нея сме приятелки отдавна и ме познава повече от всеки друг, затова и не се учудих, когато още по телефона се досети, че нещо не е наред. Дори нямах възможност да възразя преди да ми каже, че вече идва към нас. Шофьорът ми паркира колата и аз реших да я изчакам на паркинга. Мислех си за това какъв голям карък съм – до преди месец се бях заключила в нас, плачейки над раздялата ми с Хари и единственото, за което мислех е колко го мразя. А, сега... сега след като почти го бях забравила, той реши да отвори тази рана и да ме моли за извинение. Не стига това, ами в момента си играя и с чувствата на Хуан. Как се озовах от ситуация, в която нямах никой до себе си, до такава, в която двама мъже да ми се обясняват в любов? Наистина, не мога да разбера.

Надявам се Рита да ми помогне. Все пак тя знае цялата история с Хари, знае и какво става с Хуан, знае и колко объркана съм. Това всъщност не го знае, но когато ѝ разкажа за последните събития определено ще го разбере. И като заговорих за нея... тя вече пристигна. Приближаваше се бързо към мен, а на лицето ѝ имаше онова изражение, което казва: „няма начин да се измъкнеш от мен”. Не, че мислех да опитвам.

- Очаквам да ми се реваншираш, Яс. Толкова дни нито един път ли не успя да намериш време да ми се обадиш? – започна тя, а аз я поведох към входа на сградата.

- Съжалявам. Никак не бях в настроение в последните дни. – извиних ѝ се и двете се качихме в асансьора.

- Заради случилото се в Сарагоса, нали?

- Да, най-вече. – признах си.

- Как така? Има и още нещо, за което не знам, ли? – попита ме учудена.

- Мхм, за съжаление има. И то се случи точно преди да се прибера. – казах, двете влязохме в апартамента ми и се настанихме на дивана.

- Е, разказвай, де. Не ме дръж под напрежение, моля те.

- С кое да започна първо? С лошата или с още по-лошата новина? – въздъхнах аз и се облегнах назад. Усещах как очите ми отново се насълзяват.

- Стой. Веднага се връщам. – каза ми тя и отиде в кухнята. Почти си бях затворила очите от преумора, когато тя се върна с бутилка червено вино и две чаши. – Сега, докато не изпием това вино никъде няма да ходим. Ще ми разкажеш, ще се напием, като преди това скрием телефоните си, за да не извършим някоя глупост, а след това ще намерим решение и за лошата и за по-лошата новина. Съгласна ли си? – погледна ме тя.

- Напълно си полудяла. – не се сдържах и се засмях.

- Но ме обичаш. – усмихна се и започна да налива виното в чашите.

- Как успя да уцелиш най-скъпото, което имам? – погледнах към бутилката.

- Късмет, но имам чувството, че отбягваш темата ни на разговор. Хайде, разказвай. Започни от началото. – подкани ме тя, а аз си поех въздух и започнах.

Разказах ѝ как в последно време с Хуан започвах да се чувствам все по-добре и по-добре и как малко по-малко започвах да забравям за Хари. Естествено, казах ѝ, че това спокойствие продължи само до деня на наградите. Или най-вече до сутринта след него. Обясних ѝ как, докато Хари пееше на сцената, гледаше към мен и как това ме караше да се чувствам странно. Разказах ѝ за разговора ни, който имахме на сутринта. За това как ми се извини, как призна, че е направил грешка и ме помоли за още един шанс. За моята реакция и за това как чувствах колко ме боли да го виждам такъв. За странното мълчание, което имахме, когато ме изпращаше до стаята ми. Излях си душата пред нея, а тя ме слушаше без да каже и една дума. Най-накрая стигнах и до днешния ден и до това колко мило и сладко беше Хуан да ме качи с него на сцената и колко прибързано и неочаквано беше признанието му, че ме обича. Обясних ѝ как го нараних с моите думи и колко ужасно се чувствах от това.

Бях говорила с часове, гласът ми вече звучеше дрезгаво, а бутилката с вино беше на привършване. От няколко минути бях замлъкнала, но Рита изглеждаше все така съсредоточена в мен и помежду ни беше настъпила гробна тишина. Чуваше се единствено шума на града от отворения прозорец.

- Няма ли да кажеш нещо? – попитах я.

- Честно, Ясмин, нямам никаква представа какво да кажа. Такива истории, каквито ти ми разказа, съм ги чела единствено в книгите. Толкова е... не знам и аз. Ако аз в момента се чувствам объркана, за теб не знам.

- Добре се подредих, нали? За да забравя Хари, тръгнах с Хуан, но и това не ми се получи. Имам чувството, че само влоши нещата.

- Не се обвинявай, по онова време изглеждаше логично. Нямаше как да знаем, че на бившият ти ще му дойде разума или пък, че Малума ще се влюби в теб.

- Аз дори не съм искала. Предложи ми да спим заедно, а аз приех. Никога не съм му обещавала сериозна връзка. А, и без това той даде идеята за цялото това преструване. На мен и само песента, която пуснахме ми стигаше. – започнах да се дразня аз, но мисля, че виното беше виновно.

- Точно така. Той няма право да ти се сърди. Негова е вината. – подкрепи ме тя.

- А, може би е прав да ми се ядосва. Все пак толкова време се преструваме. И той не е предполагал, че ще си падне по мен.

- Права си. – кимна енергично Рита, а аз ѝ се засмях.

- Ти изобщо слушаш ли ме, или вече си толкова пияна, че не можеш да мислиш? – попитах я, а тя ме погледна със сериозно изражение.

- Съгласна съм с теб. Точно така мисля. – увери ме и започна да ръкомаха.

- Май стана време да те почерпя с едно кафе, за да се ободриш малко. Трябваш ми. Нищо още не сме разрешили, ако не помниш.

- И така съм си добре. – каза ми и се излегна на дивана. Сега само остава и да заспи.

- А, с Лиъм няма ли да си още по-добре? – попитах я, а тя веднага се изправи. Колко добре я познавах. – Споменах го само веднъж, но той ти подейства по-силно и от кафето.

- Подигравай ми се. Сега е мой ред да разказвам. Макар, че това има общо и с теб.

- Как така? – учудих се.

- Знаеш... вечерта на наградите, партито, аз, Лиъм, неговата стая, легло... надявам се схвана намека. – каза тя, а аз се засмях.

- Досетих се, да. Но какво е общото с мен? – пак не успях да разбера.

- На сутринта, сравнително рано и затова предполагам е било след като Хари те е изпратил до стаята, той почука на вратата на Лиъм и аз му отворих. Ясмин, наистина ти казвам изглеждаше ужасно. Взираше се в мен без всякаква емоция по лицето. Имах чувството, че ако го бутна с пръст и щеше да се стовари на земята. Толкова зле.

- А, нещо каза ли ти? Какво стана? – попитах я, въпреки това, че сърцето ме свиваше. Аз бях причина за това негово състояние.

- Не, аз затворих вратата, взех си нещата, казах на Лиъм и си тръгнах. Нямам представа за какво са говорили, но не ми се вярва да е за нещо различно от теб.

- Много го бях наранила, нали? – поклатих глава, а очите ми започнаха да сълзят.

- Така е, но и той много те нарани. Накара те да страдаш по него месеци наред. Правеше глупост след глупост. Не се измъчвай заради това. Колкото и да е гадно, той си го е заслужил. – успокои ме тя, но на мен не ми стана по-добре. – А, сега, ако искаш да ти кажа последните клюки из интернет. Може да ти помогнат.

- Съмнявам се, но опитай. – предложих ѝ.

- Говори се, че Хейли и Хари са се разделили. Не е сигурно, но веднага след наградите е заминала за ревюто си, а до него са оставали още две седмици. Смятат, че Хейли му изневерява. И в онази нощ са се разделили, а тя е отишла при новото си гадже. – разказа ми Рита.

- И ти вярваш на всичко това?

- Не, но може и наистина да са се разделили. Не вярвам, че след като ти е казал, че отново те обича да продължи връзката си с нея.

- Не знам, Ри. Изгледаха щастливи. – колебаех се аз.

- Нима и вие с Хуан не изглеждахте щастливи? Сигурна съм, че зад тяхното щастие се крие нещо и то е повече от фалшиво. – заяви ми тя, а аз се позамислих. – Както и да е. Предлагам ти сега да си легнем и да се наспим, а утре на трезво да измислим как да те измъкнем от тази каша. Става ли? Освен ако нямаме махмурлук, тогава ще се наложи да изчакаме още час-два. – въздъхна приятелката ми, а аз се подсмихнах. – Кой въобще предложи тази глупава идея да се напием?

- Ти. – казах ѝ.

- А, добре. Тогава значи идеята е била прекрасна. – усмихна се, а аз не се сдържах и се засмях.

Не мина много време преди да се унесем в съня, така както си бяхме налягали по диваните. Сутринта към главоболието може да добавим и болка в тялото. Колкото и да е скъп един диван, никога не е толкова удобен, колкото леглото. Но няма значение. Толкова много болка вече съм понесла, че да ми се опре един диван. Проблемът е в друго. И по-скоро в други двама. Нямах никаква представа какво щях да правя. Беше ме страх, че ако взема грешното решение, после ще съжалявам цял живот. Страх ме е да не ме наранят отново и този път да не издържа напрежението. Каквото и да реша, трябва да съм напълно убедена в него. Друг вариант няма, за да мога накрая да предпазя поне себе си.