Гледната точка на Ясмин:

Червената рокля, в която се влюбих, изпълнението, което предстоеше, танците, емоцията, която щях да преживея… нищо. Не се вълнувах. Изобщо. И защо? Защото… Той ще присъства. Знаех го. И знаех, че Тя ще бъде с него. Знаех, че ще се срещнем. А, не исках това. Исках да го избегна, да избягам. За жалост, Сарагоса нямаше успее да ме скрие. Дали градът беше достатъчно голям, за да го направи? Всъщност, Испания достатъчно голяма държава ли е? Ще има ли място, където да отида, когато… го видя? А, предчувствам, че това ще се случи. И нямам представа дали ще успея да запазя самообладанието и хладнокръвието си? Представям си този момент. По хиляди начини. Какво ще се случи, когато зелените му очи се засекат с моите? Ще умра. Наистина. Отново ще почувствам изгаряща болка в сърцето си. Спомените ще се завърнат, задушавайки ме. Няма да го понеса. Това… да го видя с друга. Винаги ме е боляло. И сега ще ме боли. Знам го. Единственото, което ме крепеше, което ми даваше сила, беше Хуан. И приятелите ми. Заради тях, исках вечерта на наградите, да бъде незабравима. Трябваше да се представя блестящо. Да изпеем песента, да направим всичко, което хореографът ни беше наредил и да вземем наградата, която заслужаваме. Особено Хуан. Песента е изцяло негова, идеята за видеото е негова, за изпълнението – също. И му благодаря, че се погрижи за всичко. Защото… очевидно е, че през последните дни, умът ми не е там, където трябва да бъде. Репликата от Hangover непрекъснато се преповтаряше в съзнанието ми. Наистина, имах колебания. Трябва ли да го направим, или не? Хари ще го заболи. Знам го. Но… последиците… не знам дали ще успея да ги понеса. Можех да се откажа. Хуан ми даде тази възможност. Мога да го направя и в последната минута, но не искам да го поставям в затруднено положение. Предпочитах да му съобщя решението си, което засега не се беше променило. И все пак… притеснявах се. От всичко. Вместо вълнение, изпитвам тревога. Как ще го погледна? Как да погледна Хари, да го поздравя, да го гледам с Хейли? Невъзможно е. Не можех. Осъзнах го. Исках да го забравя. И щях да го направя, но е прекалено рано. Трябва ми много повече време, отколкото си мислех. Трябва да се изолирам. Да отида на място, където нищо и никого няма да ми напомня за него. А, на този етап, това е непостижимо. Оставаха два дни до наградите, но това изобщо не ме успокояваше. Знаех, че ще намразя датата десети ноември завинаги. Независимо от начина, по който ще се развият събитията. И опитите на Хуан да ме разведри, да ме развесели, да се опита да ме накара да забравя, не ми помагаха. Хари беше единственото, което заемаше мислите ми. Исках да се отърва от него, но не успявах. Знам, че нищо не е свършило. Знам, че все още, макар и малко, сърцето ми е негово. Не ми харесваше, но трябваше да се примиря. И да се опитам да пренебрегна и изолирам демонът, който ми нашепваше да проваля този измислен негов годеж и тази моя фалшива връзка, за да си дадем пореден шанс. Но…, ако това се случи, ако го направя, ще се погубя.

Самолетът се беше превърнал във моя втори дом, а присъствието на Хуан – в нещо, с което свикнах. Разбирахме се. Наистина. Дали се дължи на това, че и двамата сме от Колумбия, или просто характерите ни бяха съвместими? Причината не ми беше известна, но ми харесваше да общувам с него. Физическият контакт, беше нещо отделно.

Оставаха няколко часа до пристигането ни в Сарагоса. Трябваше да се настаним в хотела, който беше резервиран специално за всички, които щяха да присъстват на наградите. Това също ме тревожеше. Хейли и Хари можеха да бъдат зад всеки ъгъл. Определено ми предстояха тежки дни. Трябваше да репетираме, а аз мислех за бившия си и годеницата му. Що за лудост? Хуан забеляза замисленото ми изражение. Напоследък, се случваше често. И той беше единственият, който ми носеше известно спокойствие. С думите си, с действията си, как го правеше? Може би, защото ме разбираше. Знаеше през какво преминавам, как се чувствам, колко е ужасно да видиш, че човекът, когото си обичал и… все още обичаш, продължава животът си, сякаш никога не те е познавал и напълно е забравил за преживянето с теб. Каквато и да беше причината, оценявах го. Казваха много неща за него. Неприятни неща. Наричаха го женкар, плейбой, такъв, който използва жените. И понеже аз уж съм имала опит с такъв, всички медии се опитваха да ме предпазят. Истината е, че не е такъв. Или поне аз не съм виждала подобно отношение от негова страна. Изглеждаше пълна противоположност на това, за което го представяха. Също като… Хари.

- Отново изглеждаш замислена. – проговори, усмихвайки се. – За Хейли и Хари е, нали?

- Очевидно е, че си ме опознал.

- Виж, Яс, разбирам, че се тревожиш, но притесненията ти са неоснователни.

- Така ли? – попитах. Изправих се от мястото, на което стоях и се настаних по-близо до него. – И защо?

- Защото, ще бъда до теб. През цялото време. Няма да те оставя сама. Все пак, сме двойка, забрави ли? – поклатих отрицателно глава. – Видя ли? Няма да позволя да се доближат до теб. А, ако госпожица Фишър си позволи да се заяжда с теб… Е, по-добре, Стайлс да е сложил каишка на кученцето си. – засмях се.

- Благодаря, че винаги намираш начин да оправиш настроението ми.

- Не е нужно да ми благодариш, но искам най-сетне да се отърсиш от Хари. Ясмин, заслужаваш щастие. Очевидно е, че той не може и няма да ти го даде. Тогава, го потърси при друг. Сигурен съм, че има много мъже, които биха искали да бъдат с теб.

- Така е, но…

- Няма „но”. – прекъсна ме. – Отиваме на наградите. И ще им покажем, че всичко е наред. Ще им покажем, че сме щастливи заедно. Ще ни завиждат. Да, нашата връзка е фалшива, но ние поне го знаем. А, Хари и Хейли живеят в голяма заблуда. Повярвай ми, когато тяхната игра приключи, ще бъдат много по-наранени, отколкото си ти. Хари ще осъзнае какъв глупак е, а на Хейли ще ѝ се иска да се самоубие, поради факта, че е изпуснала златната рибка. Има възмездие за всичко. Запомни това. Твоето страдание е нищо, пред това, което ще изпитат те.

- Прав си. – съгласих се.

- Нали? – усмихна се. – Хайде, поспи малко. Чакат ни репетиции в залата. – посъветва ме, а аз определено не се възпротивих. Тази сутрин, станах прекалено рано, за да го направя.