Гледната точка на Ясмин:

Времето, прекарано в Богота беше незабравимо. А, това, че Хуан ме придружи, го правеше още по-ценно. Да, връзката ни беше необикновена, но и специална. Знаех го. Виждах го. Нямах търпение за предстоящото. Вълнувах се. Щях да запомня датата двадесети октомври. Завинаги. Поставях новото начало. На всичко. Днес. Макар че… много от феновете ми, можеха и да успеят да направят асоциацията. Преди три години, на днешната дата, One Direction пусна видеото за Perfect. Песен, която съществуваше, заради Хари. Той я създаде. Възникнала, заради безграничната му любов, която щяла да продължи вечно. Знам. Отмъщение? Разплата? Не. Бих го нарекла… Отвръщане на удара. Сгоден е за госпожица Хейли Фишър. Когато научих, не ме болеше, заради това, а заради напразните му обещания. Все още ги помнех. Думите му кънтяха в съзнанието ми. „Ще те обичам вечно”, „Ще прекарам животът си с теб”, „Ти си единствената, принцесо”, „Искам, някой ден, да имам деца от теб”, „Всяка песен е за теб”. Това беше само повърхността. Това, което се беше вселило и запечатало в сърцето ми, кървеше непрестанно. Разбира се, осъзнавах го само ако си позволя да помисля да се върна в миналото. Нещо, което правех все по-рядко. И защо? Защото Хуан се появи. Вдъхна ми увереност, сила, кураж, за да продължа. Беше приятел, лъч светлина в тунела. А, El Clavo беше бомбата на моето завръщане. Отново, благодарение на господин Луис.

Пътувахме. За Лондон. Обичам градът. Обичах и времето. Преди. Обичах небето да бъде покрито с облаци, да е мрачно, да вали, защото това бяха моментите, когато се сгушвах в Хари, наслаждавайки се на любовта ни. Имам прекрасни моменти. И някои са именно от Лондон, от Англия. От домът му. За щастие, Хуан ме извади от мислите ми. Върнах се в реалността. Не бях с Хари. И отивах на острова, не заради гушкането, а заради служебните си ангажименти. Песента излизаше в дванадесет на обяд. Достатъчно време, преди да посетим Студио 6 на ВВС. Очакваше ни интервю. С Джеймс Кордън, който беше приятел на Хари. Следователно, се познавахме. Бяхме близки. Излизахме заедно и той подкрепяше връзката ни. Беше съкрушен, когато всички окончателно се разпадна. Не можеше да повярва. Знаех, че ще пита за връзката ми с Хуан, но нямаше да прекрачи границата. Уважаваше гостите си. Винаги ме разсмиваше. Не го бях виждала от много време и исках да наваксаме. Лондон ни посрещна със слънце. Странно. Предполагам, че времето се съобразяваше с моята зародила се омраза спрямо дъждът.Феновете веднага ни наобиколиха. Постарахме се да удовлетворим всички, преди да потеглим. Хотелът ни очакваше. Трябваше да пристигнем, преди да настане еуфорията от видеото, което излизаше след по-малко от тридесет минути. И аз се вълнувах, защото исках да го изгледам качествено и цялостно.

Както и очаквах, видеото беше бомба. Изстреля се на високо, а коментарите ме радваха. Да, имаше и негативни, но те бяха незначителни. Песента се харесваше, а дискусиите относно текстът, свързан с Хари, се разнасяха навсякъде. Признавам, че прочетох някои. И то, смеейки се. Късният следобед, отдадох на грижи за себе си. Не исках да звуча самонадеяно, но трябваше да изглеждам зашеметяващо. Лъскавите златни пайети, с които роклята ми беше обсипана, ме караха да се чувствам като истинска звезда. Дължината достигаше до средата на бедрата ми, а високите обувки, повдигаха самочувствието ми. Бях готова.

Лимузина закара мен и Хуан до студиото. Влязохме през задният вход, за да не ни забележат. Застанахме зад кулисите, в очакване на Джеймс да оповести гостуването ни. Посмях се на шегите му, но когато моментът настъпи, увереността ми се изпари. Хуан хвана ръката ми, преплете пръстите ни и се усмихна чаровно, както винаги. Да, бях по-добре.

- Следващите ми гости, изненадаха светът. Проблемът е, че… не знам с кое. – засмях се леко. – С неочакваната си връзка, или с брилянтният дует, който направиха? Предполагам, че ще разберем от самите тях. Дами и господа, представям ви Ясмин Родригес и Малума! – извика и завесите разгърнаха, срещайки ни с овациите на публиката.

С Хуан се усмихнахме, докато вървяхме. Седнахме на диванчето, поставено до бюрото на Джеймс и изчакахме бендът да завършат мелодията, която свиреха. Усмихвахме се. И се държахме за ръце. Като… влюбени.

- Малума, Ясмин, благодаря, че приехте поканата.

- За теб, винаги. – казах, усмихвайки се.

- Малума… за първи път ми гостуваш. Радвам се да се запознаем.

- И аз, Джеймс. Удоволствие е да бъда тук.

-

Говориш английски така, сякаш не си от Колумбия. – отбеляза.

- Да, старая се, но акцентът ми си личи.

- Скоро ще се научиш да го криеш. – засмях се и го докоснах по рамото.

- Благодаря, Яс. – отвърна.

- Скъпа… - започна Джеймс. – Не сме се виждали от…

- Цяла вечност. – довърших вместо него. – Как си? Как е Шарлът? Поздравления! Прекрасна е.

- Благодаря. – усмихна се. – Много съм добре. И тя, разбира се.

- Искам да я видя.

- Скоро. Обещавам.

- Да не забравиш?

- Няма. – увери ме. – Е, да поговорим за El Clavo. Уникална песен. Невероятен ритъм, прекрасно видео, справили сте се блестящо.

- Благодаря. – усмихнахме се.

- Как се роди идеята?

- Ронда ми съобщи. Веднага приех.

- А, аз, когато научих, че имам възможност да работя с Ясмин, не се поколебах. Тя е… забележителен изпълнител. – погледна ме с онзи нежен поглед.

- А, кой написа песента?

- Аз. – каза Хуан, изпълнен с гордост. – Имах късмет, че Ясмин я хареса. Затова всичко около дуетът се случи бързо.

- Да поговорим за текста. – каза Джеймс с онова изражение, което ме накара да се засмея нервно и да сведа поглед надолу, изчервена. – Така… „Искам да бъда роб на всяка и да й ударя пиронът”. Малума, какво означава това? – цялото студио избухна в смях.

- Ами… нали знаеш…, когато… Не, не мога. – засмях се силно.

- Ударил ли си пиронът на Ясмин? – попита, отново предизвиквайки бурен смях.

- Не. – отговори. – Още. – допълни, а аз го ударих леко.

- Ясмин?

- Да?

- „Заради…” тук ще цензурирам „… ще те взема на наградите Грами”. Само заради това ли Малума ще те вземе?

- Питай него. – казах през смях.

- Ще я взема, няма как. Вързан съм. – показа ръцете ни.

- А, да. Двойка сте, нали? – кимнахме положително. – Разбираемо. Все пак, вижте това. – започна да се прожектира последната минута от видеото, в която с Хуан се целувахме страстно в ретро автомобила. – Чия беше идеята, колата да подскача нагоре-надолу?

- На нашият гениален режисьор Джеси Тереро. – обясних.

- А, този красавец, удрящ по колата? Кой е?

- Казва се Зандър. И очевидно е бившият ми. – свих рамене.

- Веднъж, на едно парти, разплаках бившият ти. – каза Джеймс. Да, знам това. Бях там. Двамата с Хари се скараха жестоко.

- Значи ставаме двама. – отвърнах гордо. Да, може би тук добавих малка щипка отмъщение.

- Трима, ако песента стигне до него. – намеси се Хуан, а аз се засмях.

- Пожелавам Ви щастие. Хубава двойка сте.

- Благодаря. – отвърнахме с Хуан едновременно.

- Пожелавам успех на El Clavo и ще очаквам награда на ЕМА. – усмихна се. – Благодаря, че бяхте мои гости. А, сега, преди да продължим, ще прекъснем за реклами. Останете с нас.

Камерите изгаснаха и Джеймс ни изпрати подобаващо. Благодарих му, поговорихме още малко и с Хуан се върнахме в хотела. Интервюто беше разпалило страстите между нас. Озовах се под него, в стаята му, и както Джеймс се изрази, горещият колумбиец ми удари пиронът. Няма да лъжа, че ми хареса.