Гледната точка на Ясмин:

Фалшива връзка. Да, това беше, нещото, в което се въвлякох. И то, с Малума. Неочаквано. Предложението му… приех го. Прекарах безсънна нощ. Съзнанието ми бе изпълнено с размисли. Как ли ще реагират всички? Медиите ще го оповестят ли? Хари… ще разбере ли? Ще се ядоса ли? Ще ревнува ли? Макар че… нямаше това право. Сгоден е за Хейли. По дяволите, ще се женят! Приех това. Свикнах с мисълта. Ще прекарат животът си заедно. Ще бъдат семейство. Ще бъдат всичко това, което… аз исках да бъдем. Представям си ги. Щастливи. Усмихнати. Може би, с няколко деца. А, аз… Аз трябва да продължа напред. Да си обещая, че каквото и да се случи с Хари и Хейли, аз ще намеря щастието си. Ще намеря този, който ще ме обича истински и ще остане с мен. Знам, че скоро ще се появи. А, може би, вече се беше появил. Ами, ако това беше Хуан? Ако ни е писано да бъдем заедно, но все още не го осъзнаваме? Трябваше да разбера. Съществуваше възможността, всичко това да беше предопределено. Песента, предложението, раздялата с Хари, годежът му с Хейли… и то само защото е трябвало да се запозная със сънародника си. Двамата имахме планове. Прекалено големи, за двойка, която е „заедно” от по-малко от едно денонощие.

Колумбия ми липсваше. Семейството – също. Братята ми, сестрите ми, родителите ми, исках да ги видя. Да прекараме известно време заедно. И да ги запозная с Хуан. Знам, че Мартина и Виолета ще полудеят. Предполагам, че на всички момичета, от Латинска Америка, им е писано да са луди по него. Когато го попитах, той се съгласи. Изобщо не се поколеба. Знам, че това, което уж имаше между нас, със сигурност щеше да прерасне в приятелство. Знам го. Ще останем приятели, независимо от посоката, в която ще се развият отношенията ни. Когато споделих на Ронда за намеренията ни, тя веднага отмени ангажиментите ми. Хуан се беше обадил, за да подготвят частният му самолет, с който щяхме да пътуваме. Бях развълнувана. Семейството ми ще бъде изненадано. Не знаеха, че ще ги посетя. Надявам се, че всичко ще бъде нормално, защото не исках Хуан да бъде нападнат или изолиран. Баща ми… можеше да бъде строг и заплашителен, когато поиска. Ако трябва да бъда честна, не харесваше Хари. Отне ми седем месеца, за да го убедя, че не е лошото момче, за което го представяха всички. Сега, всичко се промени. А, татко, излезе с обичайното: „Казах ти”. И да. Беше прав. Трябва да се вслушваше в съветите на родителите си. Независимо от възрастта, на която станем, те винаги ще бъдат по-опитни. А, понякога усещат и това дали момчето или момичето, което си намерил, е правилният за теб. Хубаво е да зачитаме тяхното мнение. Това, може да ни спести проблеми, сълзи, страдания, болка, но когато си влюбен, ничие мнение не е от значение.

С Хуан пристигнахме в късните часове на сутринта. Времето, както обикновено, беше слънчево и горещо, а ние бяхме с анцузи, заради пътуването в самолета. Въпреки скромното ни промъкване на летището, бяхме забелязани. Още на пистата, където кацнахме, бяхме обградени от фенове. Обичах всичките си фенове, но в сърцето ми имаше специално място за тези от Колумбия. Хуан се чувстваше по същият начин. Отне ни повече от четиридесет и пет минути, но удовлетворихме всички. Живеех за усмивките по лицата им. Разбира се, фактът, че бяхме двамата, доведе до въпросите за това дали сме двойка. Спогледахме се, но знаехме отговора. Да. Всички бяха изключително развълнувани да чуят това и не се съмнявах, че медиите ще имат тази информация по-скоро, отколкото очаквах. Но, за да изпреварим всички, когато ощастливените фенове си тръгнаха, двамата се снимахме. Хуан публикува снимката, а отдолу написа името, което едно сладко, десет годишно момиченце, ни даде. „The Colombian Couple”. Влюбих се в това название. Звучеше невероятно. И беше вярно.

Настанихме се на задната седалка на черен автомобил, който щеше да ни отведе до мястото, което бях закупила за семейството си. Огромната къща, която беше сбъдната мечта. Вълнувах се, но партньорът ми беше притеснен. Уверих го, че всичко ще бъде наред. Не биваше да се тревожи. Ще го харесат. Възможно ли бе обратното? Чаровен, забавен, любезен, майка ми щеше да се влюби. А, сестрите ми… щяха да го принудят да бъде бащата на куклите им. Представяйки си тази гледка, исках да се разсмея. Но… не биваше да плаша Хуан. Макар че, нямам търпение да стана свидетел на това как ще се превърне в многодетен баща. О, ще бъде забавно.

Пристигнахме. Слязохме от автомобила и аз побързах да отида до входната врата. Натиснах звънеца. Зачаках. Хуан се тресеше от нерви. Опитах да го успокоя, но не се получи. Вратата се отвори. От Виолета. Беше пораснала. Видях, шокът, който премина през изражението й. Стоя, наблюдавайки ни безмълвно, в продължение на минути. Скоро, се присъединиха и останалите. Диего, Николас, Фредерико и Мартина.

- Е, няма ли да ми позволите да вляза? – проговорих, а те се усмихнаха. Секунди по-късно, бях притеглена в силна, почти задушаваща прегръдка. Хубаво е да си у дома.

- Много ми липсваше! – каза Виолета, изтривайки сълзите си.

- И ти ми липсваше, мъниче. – гушнах я отново.

- Носиш ли ни подаръци? – попита Фредерико.

- Разбира се. – усмихнах се, а Хуан ми подаде огромните пакети. – Всичко това… е Ваше. – зарадваха се. И дори Диего, който беше на двадесет, побърза да разопакова новият телефон, който му бях избрала.

- Боже! – изпищя Мартина. – Това е Малума!

- Здравей, красавице. Как се казваш? – наведе се, за да бъде на нейната височина. Сестра ми… едва не припадна.

- Мартина. – здрависаха се. – Какво правиш тук? Ти ли си новият приятел на Ясмин?

- Да, аз съм. – усмихна се. – Приятно ми е да се запознаем.

- Виолета! Ела! – Мартина извика. – Виж!

- О, ти си онзи певец, когото обожавам. – възхити се, а Хуан я взе в ръцете си. Все пак, беше само на десет.

- Коя е любимата ти песен? – попита я, а тя му подшушна.

- Добър избор. Обещавам, че ще я изпеем заедно по-късно, става ли? – Виолета се съгласи мигновено.

- Хайде, влизайте! – обади се Диего. – Аз ще повикам възрастните. – оповести.

- Искаш ли да играем с кукли? – попита Виолета, карайки Хуан да се засмее.

- Бащата ли ще играя? – тя отново кимна положително и му подаде бебето, чиито дрехи липсваха. Ето, че смехът ми приближаваше. – Къде са му дрехите? Ще се разболее.

- В пералнята. – отговори. – Няма други.

- Значи… ще му купя. Все пак, детето е мое, нали?

- Благодаря! – извика и го прегърна. – Ясмин, чу ли!? Али, ще има нови дрехи!

- Радвам се. – усмихнах се. Хуан се разбираше невероятно със сестрите ми. Знаех, че притеснението му ще изчезне, щом стане баща.

- Ясмин! – дочух гласа на родителите си. – Какво правиш тук!? Защо не ни се обади? – прегърнаха ме.

- Исках да бъде изненадана. Липсвахте ми.

- Съкровище, защо не ни предупреди? Щях да се подготвя. А, и си довела гост.

- Хуан не е гост, нали? – той кимна и се изправи. – Мамо, татко, запознайте се. Това… е новият ми приятел.

- Хуан? Откъде си? – баща ми започна разпита, когато приключиха с ръкостискането.

- От тук. – сви рамене.

- Колумбиец? Колко прекрасно! – зарадва се мама. – От колко време излизате заедно? – двамата отново се спогледахме.

- От скоро. – отговорих. – Невероятен е.

- Не, всъщност, дъщеря Ви е невероятната. Изключително талантлива, забавна, остроумна, красива, имате прекрасно момиче. Мога единствено да бъда благодарен, че я срещнах и е част от животът ми. – усмихна се, а мама вече беше под въздействието на чара му. Татко, също го гледаше със скромна усмивка.

- Внимавай! – най-сетне се обади и Николас. – Това е сестра ми. Означава много за мен, за всички нас. Ако я нараниш, ще те…

- Ник, успокой се. – намесих се. – Няма нужда от тези заплахи. А, и всички знаем, че си прекалено добър, за да навредиш на някого.

- Така ли? Забрави ли, че разпердушиних онзи идиот Стайлс?

- Не е вярно! – дочух тънкото гласче на Виолета. – Разпердушини плакатите му и забрани да споменаваме името му. Друго, не си направил.

- Деца, не се карайте! Особено… на тази тема. – веднага замлъкнаха. – Хайде, починете си, а аз ще приготвя обяд. Хуан, ще останеш, нали?

- Разбира се. С удоволствие. – родителите ми се оттеглиха в кухнята, братята и сестрите ми, бяха погълнати от подаръците си, а аз и Хуан останахме сами. – Семейството ти е страхотно. А, сестричките ти са изключително сладки.

- Благодаря. – усмихнах се. – Казах ти, че се тревожиш излишно. Обожават те.

- А, баща ти? Какво мисли?

- Повярвай ми, харесва те. Винаги е предпочитал родното производство пред чуждото. – пошегувах се.

- Не е харесвал Хари особено, нали? – кимнах положително.

- Оказа се прав за него, но това не е важното. Хайде, да излезем в двора. Или предпочиташ да бъдеш баща на куклите? – засмях се.

- Дворът, моля. Макар че, определено бих си поиграл още с Виолета и Мартина.

- Ще ти го припомня. – казах и го поведох към вратите, които водеха в градината. Любимото място на майка ми. Имаше люлка. Моето любимо място. Настанихме се и се умълчахме. Не можех да преценя дали беше неловка тишина, или всъщност, нямаше нищо неловко.

- Ясмин… - погледнах го. Искаше да ми каже нещо. – Откакто заснехме общите сцени, не спирам да мисля за целувките ни. – започна. – И… признавам, че повече от всичко, искам да те целуна отново. Ще ми позволиш ли? – изключителен. Това го описваше. Молеше ме за разрешение. Не можех да повярвам. Не знаех, че все още съществуват мъже, които го правят. Може би това, може би чувството, което изпитвах, ме принудиха да му кажа „да”. А, и аз исках да го целуна. Много. Не го отричам. Исках да усетя онова, което усетих, защото беше хубаво. Изпепеляващо. Възможно ли бе да… Не. Все още, е твърде рано. А, и връзката ни е от части фалшива. Не успявам да намеря конкретната причина, поради която се съгласих да я започнем, но искам да разбера, как ще приключи. С любов, с приятелство, с раздяла или с омраза. Бях любопитна. И се научих, че животът ни е даден, за да го живеем. По-малко притеснения и тревоги, повече забавление и удоволствие. Това е формулата за пълноценност и щастие. И мисля, че бе настъпило времето да започна да я спазвам стриктно.