Гледната точка на Ясмин:

Как ще го направя? Можех ли? Ще се справя ли? Трудно е. Невъзможно. Но… това е шоубизнесът. Трябва да преодолееш препятствията, за да успееш. А, аз исках да успея. Да докажа, че промяната, че раздялата с Хари, не ми се отразяват. И да. Не ми се отразяваха. Вече. Бях разбита. Загубих време. Дни, които никога няма да получа обратно. Пропилях цялата си болка. Страдах, плаках, залъгвах се. Исках щастието си. И все пак… това ме направи по-силна. Можех да се справя с всичко. Бях нова. Това не беше Ясмин, която познаваха. Обещах си, че ще се променя. Направих го. А, сега, тази промяна, ще бъде демонстрирана.

Видеото. Притеснявах се. Сякаш бях забравила. Снимките предстояха. Това беше финалът. Трябваше да допусна Хуан близо до себе си. Да го целувам и докосвам, без да изпитвам онова чувство в стомаха си, което крещеше: „Не е редно!”. Щях да го направя.

Бях в съблекалнята. Взирах се в огледалото. Обмислях. Преценях. Каквото и да правех, това, което ме тревожеше, щеше да се случи. Имах силите. Приятелката ми, ме убеждаваше с часове. Говорихме до полунощ. Хари беше моето минало. А, някъде, в бъдещето, знам, че съществува мъж, който ми е отреден. Бях нетърпелива. Исках да го срещна. Исках го, защото... може би… отново… щях да се почувствам щастлива. И обичана. Както и да е. Имах своите задължения. Трябваше да изчистя съзнанието си. Да се фокусирам. Продължавах да наблюдавам образът си. Бях облечена по екстравагантен начин. Черното, дантелено бельо, което подчертаваше извивките ми, ми вдъхваше увереност. А, високите ботуши, които обожавах, ми придаваха власт. Странно, нали? Дрехите и гримът успяват да повдигнат самочувствието ти. В какъв свят живеехме?

Установих, че притеснението, не е единственото усещане, което изпитвам. Имаше и вълнение. Вълнувах се. Всичко, трябваше да бъде брилянтно. Перфектно. Видеото, трябваше да бъде шеметно. И все пак, мисълта, че устните ми ще докосват тези на Малума, ме плашеше. Не искам да го признавам. Нито в съзнанието си, нито пред другиго, но… Хари беше единственият, когото някога бях целувала. А, откакто се разделихме, сякаш... не си спомням. Какво беше това нещо, наречено целувка?

Дойдох с Хуан. Пристигнахме в студиото. Заедно. Всички бяха учудени, когато ни видяха. Слязох от луксозния автомобил, а той ме придружи. Признавам, че беше приятно да бъдеш в обкръжението му. Беше изключително забавен, чаровен, любезен и неописуемо привлекателен. Миговете, които прекарахме заедно, ми го показаха. Оценявах всичко, което беше направил, заради мен. Песента, подготовката на видеото, приятелството и подкрепата. Това са неща, по-важни от всичко останало. Бях сигурна, че ще запомня днешният ден. Надявам се… хубаво.

Поех въздух. Огледах се. За последно. Отворих вратата на съблекалнята и се озовах пред очите на Хуан, които отново се спуснаха по тялото ми. В момента беше прекалено разголено. Трябваше да се разхождам наоколо в този вид. И защо? Защото не успях да намеря нещо, което да използвам, за да се покрия. Първо, че не беше особено прилично. И второ, бях срамежлива. И все пак, нещо в погледа му, заличи тревогите ми. Гледаше ме… не можех да го обясня. Коя дума би трябвало да използвам, за да го опиша?

- Господи… - въздъхна, проговаряйки. – Красива си. – усмихна се.

- Благодаря. – сведох глава. Стоях полугола пред най-голямата звезда на Колумбия. Как трябваше да се чувствам? Как трябваше да отвърна?

- Хайде, да вървим. – вдигнах очите си, а той отново се усмихна. Имаше нещо успокояващо в усмивката му. Освен това, че беше ослепителна. – Чакат ни.

- А, Зандър? – попитах, вървейки. Снимачната площадка беше подготвена. Можех да я забележа.

- Завързан е. – засмя се. – Чака, за да ни види. Ще омърсим задната седалка. – изчервих се. И той го забеляза. Исках подът да се раздели, за да изчезна.

🎵🎤🎵

Познатата мелодия на El Clavo отново озвучаваше всичко наоколо. Обстановката в автомобила… се беше разгорещила. Усещах горещината. Бях благодарна, че облеклото ми беше оскъдно. Забравих за всичко. Хуан ме омагьосваше. Имаше опит. Личеше си. Колко ли момичета бе целувал? Колко ли момичета бе докосвал? Тези въпроси прелитаха през съзнанието ми, но не се нуждаех от отговорите. Единственото, за което можех да мисля, бяха дланите му, които галеха тялото ми и устните му, които се разхождаха по кожата ми. Господи… бях забравила тези усещания. Усещах Зандър, който ни наблюдаваше. А, мисълта, че това можеше да бъде Хари, ме надъхваше още повече. Не осъзнах това, че сцената е приключила. Режисьорът беше спрял камерата, всички се опитваха да ни извадят от транса, в който бяхме изпаднали. Осъзнавах рискът от случващото се. Знам, че и Хуан мисли за същото. Но… някак си, телата ни, устните ни, не искаха да се отделят. За щастие, се върнахме в реалността. Всички ни наблюдаваха. Ако сутринта бяха учудени… то сега бяха шокирани. Отново усетих срамът, който се прокрадваше у мен, а Хуан се засмя. Не беше забавно. Беше… неловко. Ронда ме гледаше със самодоволна усмивка, а очевидно господин Режисьор беше повече от доволен. Излязох от автомобила и увих нещото, което Ронда ми подаде, около себе си. Побързах да се прибера в съблекалнята си, защото се чувствах ужасно. Всички ни запяха, докато се натискаме, а освен това, ние не спряхме, когато трябваше. Как да погледна тези хора в очите? Да, не беше престъпление, но все пак…

- Ясмин! – чух гласът на Хуан. Обърнах се, но се опитвах да не го гледам в очите. Какво направих? – Аз… съжалявам. Прекалих, знам. Не успях да… - прекъснах го.

- Не е нужно да се извиняваш. – усмихнах се. – Ще забравим.

- Не искам да забравя. – призна. – Ясмин, нека да излезем. Тази вечер. Имам предложение.

- Какво?

- Ще излезеш ли с мен? – повтори въпросът си. Отново прецених решенията си. Достигнах до заключението, че животът е само един. Не бива да се пропилява.

- Да. – съгласих се. – Ще те чакам. Ще ме вземеш, нали? – усмихнах се.

- Разбира се. – целуна ме по бузата и се скри зад вратата на своята съблекалня. Е, да видим, какво ще ни предложи нощта. И какво ще ми предложи Хуан.

🎤🎼🎤

Журналисти. Огромна напаст. Преследваха ме. Навсякъде. А, тази нощ, бяха удвоили броят си. Благодарих се, че Хуан успя да се справи с тях. Иначе, вечерята можеше изобщо да не бъде осъществена. Ресторантът беше прекрасен. Храната възхитителна, а предложението, което Хуан щеше да отправи, все още неясно. Не го притисках, но бях любопитна. Исках да разбера.

- Няма ли да ми кажеш? – попитах. Изминаха два часа. И нищо.

- Опитвам се. – каза, обърквайки ме. – Виж, Ясмин, знам, че ще прозвучи нелепо, но… искаш ли да имаме връзка? – изтърси, а аз се оцъклих. Какво? Връзка? Двамата?

- Хуан, това е… - започнах, но не успях да довърша.

- Не, не връзка, подобна на тази, която си имала с Хари. Друг тип. Връзка, в която… ще бъдем заедно, но само… само физически.

- Тоест… секс. – кимна положително. – И защо?

- Привличаш ме, но знам, че си наранена. Раните ти все още не са заздравели. Не искам да отварям нови. Затова. Ще се водим двойка за света, но всъщност, ще бъдем приятели с облаги. Какво ще кажеш?

Какво да кажа? Какво можех да кажа? Бях изненадана. Не го очаквах. Всъщност… какво ли очаквах? Брак? Не. Естествено, че не. Ако трябва да бъда честна, уморих се. Уморих се да премислям, да обмислям, да размишлявам, да бъда внимателна и предпазлива. Исках да живея. Това си казвах днес, нали? Затова приех поканата. Затова… ще приема и предложението му. Какво може да стане? Нищо. Просто… приятелство, примесено с удоволствие.

- Добре, Хуан. Да. Нека да опитаме. – казах, а той се усмихна.

- Не, Ясмин. Няма да го направим веднага, още тази вечер. Нека се опознаем. Да се сближим. Все пак, ще ни мислят за гаджета, нали знаеш? Трябва да изглежда достоверно. – беше прав. Отново.

- Хайде. Вечерта е наша. – усмихнах се, а Хуан поръча още една бутилка вино. Беше време Хари да бъде заличен от съзнанието ми. Завинаги.