Гледната точка на Ясмин:

Връзки? Това е твърде сложно. Особено за хора, в сферата на музикалния и филмовия бизнес. Има два варианта. Или срещаш истинската си любов, или изживяваш първата, която напълно отговоря на думите: „Където е горяло, пак ще гори!”.

Аз преживях вторият вариант. По-лошият. По-драматичният. По-болезненият. Историята на тази любов, започваше и приключваше само и единствено с неговото име – Хари Стайлс.

- Ясмин, няма ли да ме придружиш? – попита ме. За пореден път. Отговорих му. Още миналата седмица. Не исках. Просто… нямах желание. Това не беше най-любимото ми събитие.

- Не. – отговорих, съсредоточавайки се върху социалните мрежи. – Готов ли си? Закъсняваш. – казах, а той въздъхна.

- Ти си виновна. Ако беше преглътнала това нежелание и ми беше отделила нощта, щяхме вече да сме потеглили. – оставих телефонът си настрана. Изправих се. Погледнах го в очите и скръстих ръце.

- Хари, имам право да вземам сама решения. Не искам, разбери. Защо продължаваш да настояваш?

- Защото… - опита се да измисли оправдание. Връзката ни отново се разпадаше. Излизахме от четири години. Непрекъснато се събирахме и разделяхме. Поради хиляди причини. Понякога вината беше у мен, а понякога – у него. Това беше четвъртото или петото ни „ново начало”. Отново си дадохме шанс. Преди шест месеца. – Ние сме заедно. Не сме излизали на публични събития, откакто се събрахме през февруари. Сега е август. Шест месеца, скъпа. Моля те, ела. – помоли ме, но нямаше да приема. Исках свобода. В тази връзка… Хари определяше правилата относно светските събития. И защо ли се учудвам? Имаше повече опит, а и… бях негово протеже. Той ме откри. Ако не беше той, ако не беше повярвал в способностите ми и не бе продуцирал първият ми албум, нямаше да притежавам нищо от това, което имах сега.

- Не. – отвърнах. – Не искам, не се чувствам добре.

- Ясмин, драматизираш. Престани да се държиш сякаш си някое малко дете.

- Аз ли? Аз се държа по този начин, така ли? – попитах.

- Да. Омръзна ми. Искам хората да видят, че сме заедно, че сме щастливи, а ти…

- Какво? – подканих го да довърши.

- Не полагаш никакви усилия за тази връзка.

- Не полагам усилия? А, през всичките тези години? Какво ли не съм правила, какво ли не съм жертвала, за да те задържа до себе си? Да бъда с теб. Как смееш да ме обвиняваш в подобно нещо? Ти. Ти, си този, който непрестанно ме приема за даденост.– повиших глас. Започвах да се ядосвам.

- Сега. Сега, ти, не го правиш. Изобщо… нямам думи. Виж, Ясмин, обичам те, позволих ти да се отделиш. Позволих ти да бъдеш самостоятелен изпълнител, да не зависиш непрекъснато от моето мнение, позволих ти лично да избереш мениджърът си, той да избере звукозаписната компания. Не се меся в кариерата ти, но личния ни живот…

- Замълчи. – направих знак. – Знаеш ли какво, щом мислиш, че не полагам усилия и връзката ни… не е пълноценна…

- Да, и аз си го мисля. – прекъсна ме. Какво? – Да се разделим. Окончателно.

- Сериозно ли? Щях да кажа, че може би трябва да посетим консултант или нещо подобно, но щом смяташ, че всичко е загубено и раздялата е по-добрият вариант… добре. – съгласих се, но вътрешно исках да умра.

- Чудесно. За първи път, мислим еднакво.

- Да си тръгна ли? – попитах, очаквайки, че евентуално ще осъзнае случващото се и ще ме спре. Ако не го правеше, никога, ама никога нямаше да бъда негова отново.

- Прав ти път. – посочи входната врата на голямото си имение в Бевърли Хилс. Където, до преди минута, живеех и аз.

Малко по-късно, Хари все още закъсняваше, а аз събрах вещите си от първа необходимост.

- Ще се върна за останалите утре. Или ще пратя някого. – той дори не реагира. – Сбогом. – казах и излязох през вратата, но реших, че ако ще си тръгвам, ще го направя със стил. С гръм и трясък. Отново отворих вратата и го погледнах в очите. – И да знаеш, че тези Gucci костюми, които носиш, са ужасни. И този, с който мислиш да се появиш на важното си събитие – също. Никога не са ми харесвали. Нито пък онова сако, което ми подари. – тряснах дървената плоскост зад себе си и поех по нов път. Истинско ново начало.

Спомени. Не можеш да ги забравиш. Особено онези, които ти напомнят за изживяната болка. Изглеждах силна, но… рухнах. Онази нощ, поредната раздяла, съсипах се. За щастие, имах невероятни фенове. Рядко, изпълнител от Колумбия, може да пробие в САЩ и Европа. Хари сбъдна мечтата ми. Той беше моята благословия, а когато се влюбих в него, се превърна в моето проклятие. Феновете. Тези хора, които обичах, ме защитаваха от всичко и всички. Винаги заставаха зад гърба ми, когато имах нужда. А, сега, бяха срещу Хари. И новата му годеница. Госпожица Хейли Фишър. Когато научих, когато видях снимките, когато разбрах, че тази манекенка ще се превърне в негова съпруга… едва не умрях. Бях разбита. С месеци не излизах от дома си, а Ронда искаше да ме изпрати на лечение за известно време. Имах нужда от това. Нервите ми бяха нестабилни. Бяха се сринали до основи, но не приех предложението. Заставих се да продължа. Трябваше. Бях длъжна. Свикнах с мисълта. Свикнах с болезненото усещане, всеки път, когато ги видех в някое списание или из социалните мрежи. Той я беше нарекъл „Любовта на живота ми”. Странно, нали? Колко бързо се менят чувствата? До преди два месеца, наричаше мен по този начин. Може би… никога не ме бе обичал. Не знам.

И въпреки проблемите, се справих. Отново бях щастлива. Независима. Усмихната. И готова за нова музика. Не бях пускала нова песен от много време. Изобщо не бях припарвала до студиото. Но сега… Ронда, моят мениджър, имаше гениална идея. Беше ми уредила дует. Е, по-скоро малко участие в песента на моя сънародник и любим изпълнител – Малума. Бях на седмото небе, когато ми съобщи новината. Летях в облаците, когато тя цитира думите му: „С удоволствие бих работил с нея. Много е талантлива. И красива”. Нямах представа за песента. Всичко ме устройваше. А, и знаех, че ще ми хареса. Малума беше уникален… тоест песните му. Важното беше, че ще имам дует с него и това ще ми помогне да се разсея от мислите си за господин Бивш и сгоден.

Срещата с Малума и Ронда щеше да се състои днес. На втори октомври. Вълнувах се. Наистина. Нямах търпение да прочета текста на песента. Знаех, че шансът беше минимален, но… тайно се надявах, че ще имат копие.

Ресторантът беше изискан. За моя радост, не го бях посещавала с Хари. Влязох и атмосферата ме завладя. Беше прекрасно. Забелязах Ронда, която стоеше до Него. Носеше слънчеви очила. Нормално е. Аз също го правя. Приближих се. Боже, виждала съм се с купища знаменитости. Останалите момчета от One Direction са ми като братя, а Рита Ора е най-близката ми приятелка. И все пак вече усещах ударите на сърцето си. Успокой се. Сега не е време да полудяваш. Дръж се естествено. Не му показвай, че донякъде си фен. Ще се справиш.

- Ясмин, радвам се, че не закъсня. Както обикновено. – Ронда започна, излагайки ме. – Сигурно си развълнувана. – погледнах я накриво, а тя се осъзна и замлъкна.

- Ясмин, приятно ми е да се запознаем. – Малума подаде ръката си, която приех. Здрависахме се, а той се усмихна с чаровната си усмивка.

- И на мен. – отвърнах сковано.

- Наричай ме Хуан. – поясни. – Малума е само сценичното ми име. За приятелите и роднините съм Хуан.

- Добре. – кимнах положително, усмихвайки се. Настаних се на отреденото ми място и разгърнах менюто, което беше поставено пред мен. Да, определено бях гладна. И Хуан го забеляза, карайки го да се засмее.

- Поръчай си, каквото пожелаеш. Аз черпя.

- Няма нужда. Аз…

- Ясмин, моля те. – прекъсна ме. – Какъв кавалер ще бъда, ако оставя две дами да платят. – беше… очарователен. Но… не беше Хари. – А, и сме сънародници, забрави ли?

- Всъщност, да. Непрекъснато. – той се засмя.

- Виждам, че се разбирате. Това е прекрасно. Означава ли, че ще направите песента? – Ронда се намеси в разговора.

- Разбира се. – отговори Хуан. – Казах ти по телефона. Щом е с Ясмин, навит съм.

- Аз също. Ние, колумбийците сме амбициозни и обичаме да опитваме нови неща, нали?

- Именно. А, и мисля, че дуетът ни ще бъде грандиозен. Позволих си лично да напиша песента. Исках да е специална. – признавам, че това ме впечатли.

- Наистина ли? – все още бях изумена. Това беше изключително мил жест от негова страна.

- Да. Надявам се, че ще я харесаш. За съжаление, не мога да ти я покажа сега, но ще го направя, когато се срещнем в студиото за първата сесия.

- Сигурна съм, че ще бъде невероятна. – усмихнах се. – Благодаря, че си положил тези усилия.

- Всъщност, написах песента бързо. За ден. Дори по-малко. Получих вдъхновение. – похвали се и сви рамене.

Тази среща протече още по-хубаво, отколкото очаквах. Знаех, че ще ми бъде приятно да бъда в неговата компания, но не предполагах, че може да е толкова забавно. Харесваше ми. Беше забавен, остроумен, а когато говореше разпалено за нещо, също като мен, превключваше на испански. Имахме общи интереси. Единственото, което все още ме глождеше беше песента. За какво ще се пее? Какво вдъхновение по-точно бе получил? И беше ли, макар и малко, свързано с миналото ми?