Слава Богу, бързо се прибрахме. Насочих се към моята стая, като другите останаха някъде на заден план. Доколкото разбрах, Найл и Стеф излязоха на разходка и в къщата останахме само аз, Хари, Лиам и Сара, сладко момиче, с което Хаз се запозна в хотела и сега го мъкнеше с нас.

Изведнъж Харолд изскочи пред мен. Опитах да го заобиколя. Не ми беше до него. Той е разказвал всичко на онази змия.

-Разкарай се!-изсъсках му, досущ като братовчедка му.

-Не си само ти замесената в това!-отвърна ми.-Мисля, че имаме да говорим много. Това бебе не е само твое, аз също имам право да участвам в грижите-той вървеше назад, докато аз го приближавах ядосано. Наближавахме вратата на апартамента.

-Искаш го? Ако можех щях да ти го дам ти да го носиш. Кой знае, може да споделиш на Кандис, че е човек и ще трябва и затова да ни накажат!-изпуснах си нервите.-Не искам да имаме нищо общо-заболя ме да го кажа. Но от това нищо няма да излезе и няма смисъл да си вредим.-Просто си намери момиче, което няма да се налага да криеш-влязохме в хола и там вече седяха другите двама, говорейки си.

Повиках Лиам с жест в моята стая. Разказах му набързо какво се е случило и отклонихме темата до него. Докато аз съм била в тъпата кома, Зейн се е зарибявал с онази Кандис. Сериозно, направо ми идеше да я хвърля отнякъде. Не, защото ревнувам Зейн - а аз не го ревнувам-, а защото щом дойде и всичко се бърна с главата надолу.

-Знаеш ли, мисля, че трябва да говориш с Хари. Той е страхотно момче!-отново Пейн намеси къдрокосия.

-Не съм казала, че не го харесвам, но е невъзможно. Има закон, който го забранява!-много е лесно да кажеш "бъдете заедно", но не е. Ако можеше - щях още сега да се хвърля в прегръдките му, а няма как да стане. Обичам го и бих искала двамата да прекараме заедно живота си, само, ако имаше начин... За жалост няма и това е жестоката реалност. Понякога трябва да се откажеш от едно нещо, за да оживее друго.-Лиам, знаеш, че те обичам, но спри с тези налудничеви идеи!

-А ти с този инат!-изведнъж извика и сбърчи недоволно вежди.-Не можеш цял живот да живееш по правилата! Как ще обясниш на това дете, че няма баща? Би ли ми казала?-сведох глава.

-Предпочитам да няма баща, вместо да го пратят в дом за деца, понеже майка му и баща му са в затвора!-отвърнах също толкова ядосано.

Той измърмори нещо под носа си и се приближи, прошепна едно "не ме удряй", преди да ме метне на рамото си, а аз да се изпищя. Знаех какъв е плана му и изобщо не ми харесваше. Щом мина през вратата, аз се хванах за касата и я стиснах, докато кокалчетата ми не побеляха. Никъде няма да отида!

За щастие отнякъде се появи близнака ми. Обаче не изглеждаше никак щастлив. Успях да се измъкна и да се приближа предпазливо. Обърнах се към приятеля ми с изражение, което казва "по-късно ще продължим спора си". Успях да прочета по устните на брат си:

-Заминаваме...

*ГТХ*

Последният път, когато я видях, беше преди пет години. Когато се скарахме и тя ми каза, че не иска да имаме нищо общо. Писах ѝ всеки ден в продължение на месеци, но тя така и не отговори. Минаха се три месеца, пет месеца, десет месеца, година, докато бавно и мъчително не дойде и днес - петата година, откакто тя и брат ѝ заминаха без предупреждение, откакто аз не бях на косъм от самоубийството. Преди седмица ѝ звъннах, събрал сили след толкова време, мислех, че съм я преодолял. Вдигна мъж, не беше Найл. Той питаше кой е, а аз бях замръзнал. Чух и нейния глас, тя също питаше кой е. Накрая се дочу и детски глас. Синът ми. Той викаше майка си, спомена и "татко".

Не мога да повярвам. Затворих. Тя имаше мъж в живота си, най-вероятно го обичаше и бяха женени. Моето дете наричаше него "татко". А мислех, че раздялата ни беше болезнена. Отново сипах сол в раната.

Време е. Да я забравя, нея и миналото ни... О, кого заблуждавам?! Бих умрял, но не бих загърбил тези спомени, най-сладките и най-болезнените от досегашния ми живот.