《The Adoption #Wattys2016 #JustWriteIt》Глава 23

Advertisement

-Дакота...-мрънкането на Хари от десет минути ме дразнеше. Не спря да ме вика. Помислих, че ако го игнорирам ще престане, но нее.-Вдигни си телефона!-повиши тон, което ме накара да изпуфтя и да осъзная, че телефона ми наистина звъни от якето ми, което седеше на земята до леглото. Кога изобщо съм го донесла тук?

Бръкнах в джоба, прозях се и вдигнах. Единствено се чуваше плач. Погледнах кой ми звъни и видях името на близнака ми.

-Найл? Всичко наред ли е? Какво става?!-започнах да задавам купища въпроси. Не може просто така да плаче. Още повече, че е момче.

-Съжалявам, Ди...аз съм виновен!-едва разбрах какво ми казва. Сърцето ми се късаше да го слушам така.

-Успокой се и ми кажи какво става!-настоях и се огледах нервно. Харолд беше седнал и наблюдаваше заинтересовано и разтревожено.

-Някак си хората от дома са разбрали, че излизам със Стефания. А сме на изпитателен срок и има опасност да ни върнат там!-дъхът ми секна.

-Идваме си. Ти се успокой, говори с Клариса и Бен. Обяснете им всичко. Ще хванем първия полет, окей?-той ми отвърна с "добре" и аз затворих.

Обясних ситуацията на къдрокосия, а той без да задава въпроси набра летището, за да резервира билети. През това време аз се обадих на Мелани. Няма да можем да отидем на сватбата, а я чакахме толкова дълго! За щастие, тя не се разсърди и обеща да ни прати снимки.

Шест часа. Бях на тръни, когато самолета кацна. Качихме се само след два часа в напрегнато чакане. Четири часа полет и щях да се побъркам. Хаз се опитваше да ме успокои, но не можеше.

-Всичко ще се оправи!-повтори ми за стотен път, докато взимаше куфарите ни от багажната лента. Грабнах моя, а нервите ми се скъсаха.

-Нищо няма да се оправи!-повиших му тон, привличайки няколко любопитни погледа.-Сега виждаш ли какво ще стане, ако и ние опитаме? Приемаш ли нещо изобщо на сериозно?!-добре, май прекалих. Изръмжах, вдигайки поглед към тавана. Очите ми се навлажниха. Върнах погледа си на него и можех да видя колко е наранен от думите му.

Advertisement

-Права си...-засили крачка към изхода. Колко съм глупава! Тъкмо се бяхме сдобрили, а аз отново развалих всичко. Той се опита да ми помогне и да ме подкрепи, а аз му се развиках.

Тропнах с крак и се огледах, но не можах да го видя. Имаше стотици хора, но него нямаше. Започнах да се паникьосвам още повече. Излезнах от огромната сграда. Беше вечер, което не ми помагаше.

Разбирам я. Не е искала да ми крещи, но заболя и то доста повече, отколкото трябва. Осъзнах, че тя не е до мен, след като не чувах мърморенето ѝ. Мамка му! Завъртях се и започнах да вървя в обратна посока. Вървях пет минути, когато стигнах до основната улица и я видях. Държеше телефона си на ухото си и се оглеждаше уплашено. Говореше с някой, поне виждах как говори. Започна да пресича. По дяволите! Очите ми се разшириха, понеже видях летящата кола към нея. Зарязах тъпия куфар и започнах да тичам. Боже, ако тичах така всеки път, щях да съм световен шампион по лека атлетика.

Бях на три крачки от нея, когато шибана кола наби спирачки и успя да я бутне. Застинах на място, гледайки лежащото ѝ тяло.

-Не я доближавай!-извиках на едно младо момче, което се опита да ѝ помогне. Той вдигна ръце в защита и се отдръпна. Събра се малка тълпа. Клекнах и сложих два пръста на врата ѝ. Усетих учестения пулс и си отдъхнах. Беше в несвяст няколко секунди.-Хей, Ди, къде те боли?-погалих челото ѝ, поставяйки главата ѝ на краката си.

-Ръката и главата.-изсъска и стисна юмруци.

Чух затваряне на врата и скоро до нас застана мъж, на около тридесет с пребледняло лице и треперещи ръце. Ако наистина съжалява толкова, колкото изглежда, няма да го изкормя като пиле.

-А-аз...не знам как стана!-каза паникьосано.-Съжалявам!

Advertisement

-Аз съжалявам, не внимавах.-тя се опита да се изправи, но аз я бутнах обратно.-Мога да ходя, Хари!-скастри ме, но аз все още не я пусках.

-Дакота и Харолд Томлинсън.-представих ни и подадох ръка на хора, за да се здрависаме.

-Томлинсън?-той се ухили.-Крейтън Пейн.-вдигнах вежди.-Слушал съм за вас от сина си.-каза ни, а ние двамата бяхме крайно изненадани. Как точно бащата на Лиам успя да я блъсне.-Ще ви закарам до болницата, може да е нещо сериозно.-аз кимнах и взех Кат на ръце.

Аз я вкарах в колата на задната седалка, а Крейтън взе куфарите ни, слагайки ги в багажника. Всъщност, изглеждаше ми познат. Можеше да съм го засичал и преди.

По пътя към болницата, набрах номера на Найл.

-На път ли сте?-веднага ми вдигна и чувах как гласа му трепери.

-Ами...случи се малко усложнение...-заобикалях.-Дакота я блъсна кола, сега отиваме към болницата, тя е наред, навехнала е ръката си и има рана на главата.-казах на веднъж, говорейки страшно бързо. Тя се засмя, а аз няколко секунди не чувах гласа му.

-Мамка му!-най-накрая рече той, а аз се усмихнах.-Идваме.-те? Кой ли ще доведе?

Както и да е. Затворих и облегнах главата си. Дойде ми в повече. В много повече.

Бележка от автора; Съжалявам, че е толкова кратка, но иначе, ако пиша повече днес, няма да мога да я кача чак до другата седмица :)

    people are reading<The Adoption #Wattys2016 #JustWriteIt>
      Close message
      Advertisement
      You may like
      You can access <East Tale> through any of the following apps you have installed
      5800Coins for Signup,580 Coins daily.
      Update the hottest novels in time! Subscribe to push to read! Accurate recommendation from massive library!
      2 Then Click【Add To Home Screen】
      1Click