Оставих чантата си в шкафчето и взех само учебника и тетрадката по химия. Усмихнах се на Хари и Зейн отдясно на мен и тримата тръгнахме към часа. Странно, не говорихме много. Обикновено се закачам с Малик и не спирам да дърдоря на Хаз. Нещо ставаше. Може пък да им се спи, все още.

-Зейн, нали?-някакво момиче застана пред нас и огледа гаджето ми, което се бе преместил от лявата ми страна. Той кимна, а аз затегнах хватката около ръката му.-Довечера има парти. Ще се радвам да ме придружиш.-тя се усмихна, а аз и доведеният ми брат останахме опулени, когато приятеля ми се съгласи. Какво, по дяволите?! Снощи всичко беше наред, а сега?

Пуснах ръката му със замах и тя се удари в бедрото му. Продължих сама към кабинета, докато слушах все по-тихите гласове на двете момчета. Очаквах той да ме последва и да ми обясни, но нямаше никой зад мен, освен отекващите стъпки в празния коридор. Някак си, без да се усетя, не взех завоя към химията, а продължих напред, излизайки от проклетото училище. Извадих телефона си. Нуждаех се от някой, който няма да ме упреква, че съм избягала от час. И знаех къде да го намеря.

***

Огледах се за последно, за да се уверя, че съм на точното място. Почуках на старата врата и няколко кучета от съседните къщи се разлаяха. Побързай! Скоро вратата се отвори и аз се усмихнах при лицето на Мелани.

-Влез.-тя ме подкани и двете влязохме в малкия, но уютен хол.

-Дакота?-другите се изненадаха, но ми направиха място на дивана. Седнах между Александра и Касандра.

Митя дойде с чаша вода и хапче. Явно успокоителни. Приех ги с усмивка, а той ми кимна. Вратата се отвори и Али влезе. Носеше тъмночервена училищна униформа. Ха, какво ирония, тя също е избягала от училище.

Съвсем скоро те се наредиха готови да ме изслушат.

-И сега заедно ли сте?-Димитрий беше объркан, не по-малко от приятелите си.

-Не, предполагам. Мислех, че сме, но явно сега иска да си го върне за нещо, което не съм направила!-размахах ръце, а момичетата до мен се наведоха, за да не ги ударя.-Не знам какво ще правя...-въздъхнах.

-Винаги можеш да ни погостуваш за малко, нали знаеш?-вигнах вежда към японката, а другите ми кимнаха.-Ще стане супер забавно, хайде!-замислих се. Ами, ако остана за малко? Бен и Клариса май нямат намерение да се приберат скоро, тъй че не виждам проблем.

Седми ден. Седми шибан, наебан, проклет ден! Бях бесен на приятелите ми, които не си мръдват пръста, за да намерим Дакота. Найл каза, че тя е при хората с които се е запознала миналата седмица, но какво, ако не е? И този Зейн! Как можа да се съгласи да придружи онова момиче? Само, защото беше бесен. Нали уж я харесваше? Ако бе така, сега щеше да я търси, а не да се разхожда съвсем спокойно из мола с Лиам. Дните ми без нея са ужасни.

Пробвах да я намеря. Звънях, писах, но нищо. Накрая изключи телефона си. Тогава се опитах да ги накарам да я потърсят. Те се съгласиха, но за половин час, после стигнаха до заключението, че тя ще се върне като предния път.

Заключих се в стаята си и не говорих с никой. Не можахме да я намерим. Сам не можех и да исках.

Опитах с алкохол, който запълни празния стомах. В този ден, близнака ѝ също се опита да я намери. Но и двамата бяхме малко. Изглежда само на нас ни пукаше достатъчно.

Той я обичаше като сестра, но не и аз. Аз я обичах и все още я обичам като момичето, в което се влюбих от пръв поглед. Ако бях на мястото на Малик, нямаше да позволя това да се случи. Но пък аз съм си виновен. Вместо да се опитам да я спечеля, аз му я дадох на тепсия. Затова и преди седмица взех крайни мерки. Само така можеше да е моя.

Прибегнах до писане. Написах на малки сини - нейният любим цвят - листчета защо се влюбих в нея.

Причини защо се влюбих в теб:

1. Влюбих се в теб, заради русите коси, които падат като златни водопади.

2. Влюбих се в теб, заради сините очи, които ме докарват до лудост, щом погледна в тях.

3. Влюбих се в теб, заради срамежливата усмивка, която осветява стаята.

4. Влюбих се в теб, заради чувството ти за хумор, което ме развеселява винаги, когато не съм в настроение.

5. Влюбих се в теб, заради характера ти, който ме кара да искам да съм до теб...още повече.

Това са пет от десетте главни неща защо се влюбих в нея. Всъщност, когато написах деветдесетте други малки неща, осъзнах, че се влюбих, още, когато баща ми ме извика, за да видя близнаците. Мислех, че е увлечение, но пък толкова силно? Не ми се вярва. От друга страна се примирих с факта, че тя не гледа на мен по същия начин.

Измих лицето си и увих червена кърпа около кръста си и една около косата. Това че се депресирах, не пречи да изляза и да подишам чист въздух. Нахлузих бели боксерки, на които беше нарисуван крокодил с надпис "Аз не хапя...силно". Облякох черна тениска с V-образно деколте и тесни дънки.

-Ох, ох, ох!-бях забравил какво му е на приятелчето ми в тези панталони.-Дишай, приятел, свикнал си!-Боже, аз тотално превъртях.

Ходих като патка със запек към кафявите боти, седящи на рафта до вратата ми. Погледа ми попадна на голямата подаръчна кутия. Така и не намерих начин да ѝ дам подаръка за рождения ѝ ден. Избутах я навътре и се обух. Косата ми поне съхне бързо. Хвърлих кърпата в коша за пране и навлякох дългия до коленете ми шлифер. Вързах се на мъжки кок, колко странно звучи, и напуснах стаята.

Имам чувството, че не съм излизал на бял свят от месеци. Седнах на една забутана пейка в тъмен квартал. Колко ли е часът.

-Я, виж ти! Какво си имаме тук...-женски глас ме накара да стана като попарен. Господи, май получих мини-инфаркт. Обърнах се и шок се изписа на лицето ми. По-голям от преди малко.

-Хари?-гласът ѝ трепереше. До нея седеше чернокосо момиче. Това май беше тази, която ми изкара акъла. Русокосата носеше къси дънки и черна тениска с череп на нея. Та тя ще замръзне! Как е излязла така? Приближих се светкавично и я прегърнах.

-Дакота...-издишах успокоено във врата ѝ.