Положих неименоверни усилия, за да не ѝ разбия ченето и тръгнах отново след черноокия. Бях го изгубила от поглед заради всички хора, които се бутаха в мен. Най-накрая стигнах паркинга и го видях да върви бързо към колата си.

-Зейн!-повика го, но той ме игнорира.-Спри, мамка му, спри!-извиках още по-силно и той сякаш наби спирачки и се обърна, връщайки се към мен. Това ми напомни за момента, в който разбих носа му. Сега сигурно иска да разбие моя.

-Какво ти става?!-застана на около метър от мен.-Първо целуваш Хари на шибаното парти, после идва тази изрусена пачавра и ми казва, че вие сте заедно!-извика ми и си личеше колко е наранен. Бях изненадата, че помни. Мислех, че е пиян тогава.

-Беше предизвикателство!-защитих позицията си и скръстих ръце.-И ти целуна Лиам.-посочих и той стегна ченето си.

-Но аз не съм гей! Няма да се събера с него, докато ти - ръгна лявото ми рамо с показалеца си - се сваляш с шибаният Харолд!-беше мой ред да стисна юмруци.

-Знаеш ли, ти и Кайли сте един за друг! Надути задници, които ме мислят за курва! Май е по-добре да се разделим и да отидеш при нея-прошепнах последното си изречение, но изглежда, че ме чу, защото изглеждаше изненадан.

-Хубаво!-най-накрая извика и ме погледна жално, сякаш чакаше да му кажа да не го правим.

-Хубаво...-Раменете му се отпуснаха.

Поклати глава и тръгна. Що за глупачка съм? Държах се като гадна кучка, вместо да го успокоя, че той е единствен. Но нали го мразих допреди три дена? Той ми каза наистина гадни неща. От друга страна се оказа, че се е правил, а и беше толкова мил. Предполагам, че и аз го харесвам и няма да оставя нещата така. Ще имам късмет, ако ми проговори отново.

Не харесвах Хари. Той не разбира, а аз не можех да му обясня... Писах на Найл, че ще се прибера сама. Имам нужда да остана сама.

Беше се стъмнило, тъй като идва зимата. Сгуших се червено-бялото яке. Неговото футболно яке. Въздъхнах и погледнах към небето, осеяно със милярди звезди. Ръмеше леко, но успокояващо. Болка в краката ме накара да спра. Събух проклетите платформи, които Стеф беше настояла да сложа. Зае ми ги, каза, че ще ми отиват. Хванах ги в едната си ръка и продължих, след което се огледах.

Намирах се в западната част на Сан Хосе. Гетото, ако трябва да сме точни. Бе страшно. Мяркаха се тук-там хора и лаещи кучета. Всички изглеждаха зли. Колко трябва да съм тъпа, за да тръгна сама? Аз даже не знаех как да стигна до вкъщи. Скоро видях малка групичка, седнали да каменната ограда. Приближавах се към тях и настръхнах, когато ме забелязаха. Казаха ми нещо, но не ги разбрах.

-Не говоря испански-казах им. Имаше четири момичета, едно с тъмно руса коса, друго с черна, третото с кестенява и четвъртото ме накара да си поема рязко дъх. Беше като излязла от списание. Огнено рижава коса, спускаща се на ситни къдрици, чак до края на кръста. Светло зелените очи си личаха дори в тъмното. Имаше закръглени форми, личеше си, че не е естествено червенокоса.

-Идваш от предградията?-погледнах към двете момчета вляво. Говориха перфектен английски. Кимнах.-Нека позная, зарязана от гаджето, тръгнала сама из непознати квартали, търсеща уединение.-продължи и аз се изненадах колко добре прецени. Уцели всичко.

-Всъщност, аз бях виновна.Аз преложих да се разделим, въпреки, че бях виновна-рижото момиче хвана съчуствено рамото ми и посочи дясната си страна, за да седна при тях.

-И ти ли си ирландка?-попита русото момиче и аз се усмихнах. Наистина имах силно изразен акцент, както и тя.-Аз съм Касандра. Лъвицата е Мелани, българка, кестенявата - Александра, колумбийка, момичето с черната коса се казва Алегория, японка. Момчетата са Димитрий и Митя. Идват от русия.-те всички бяха от различни националности. Хареса ми, че не са расисти. Представях си хората от тази част на града да са...груби и пропаднали, честно казано. Но тези тук опровергаха мнението ми.

-Аз съм Дакота, приятно ми е!-казах искрено, а всички до един ми се усмихнаха. Чернокосата ми кимна, за да говоря. Разказах им всичко. От-до. Те ме изслушаха, правейки странни физиономии. Срещнах разбиране, объркване, хумор.

-Харесвам този Лиам.-каза накрая тъмнорусата. Засмях се.-Жалко, че си има приятелка.-те също споделиха историите си, а аз изключих съвсем, че трябваше да се прибирам. Останах да гледам язовира и да слушам за миналото им.

Преди да се усетя, наблюдавах изгрева, все още, смеейки се. Ръката ми набара телефона в джоба и аз подскочих. Кой знае колко са се притеснили всички!

-Боже! Аз трябва а тръгвам! Ще ме убият!-обух обувките си и станах от каменната ограда.

-Ще те закараме. Може да се видим пак.-предложи Алегория. Приех, защото трябваше да се прибера възможно най-бързо.

Качихме се в черния ван. Потропвах нервно с крак, а другите ме успокояваха, че всичко е наред. Да бе! Не познават брат ми! Боже, какво конско ме чака... Обикаляхме дълго време, защото не знаех къде сме. Най-накрая видях позната улица и се ориентирах. Посочвах пътя, а Митя караше доста бързо. Взимаше завоите с 80км./ч. Стресирах се още повече.

Спряхме пред портите на имението и аз слязох, казвайки им чао. Охраната ме изгледа продължително преди да ме пусне да мина.

-Всички са много ядосани. Г-н и Г-жа Томлинсън не знаят.-усмихнах се успокоено. Кой знае, ако бяха тук, сигурно щяха да ме върнат в дома.

Влязох предпазливо и събух обувките си. Чуваха се високи гласове от хола и аз застанах на прага, за да чуя.

-Кой знае къде е?-познах близнака ми. Всеки беше тук, дори Зейн. Те замлъкнаха, когато влязох.

-Дакота!-Малик се препъна, докато тичаше към мен. Мислех, че ще ме прегърне, но той се наведе и за части от секундата свърза устните ни, карайки ме да се ококоря. Отдели се също толкова бързо.-Къде беше? Какво си мислеше?-засипа ме с въпроси, докато държеше лицето ми, изучавайки го с, в момента, кихлибарените си очи.

-Исках да се разходя, но изгубих представа за времето-сведох глава, докато Найл ме прегръщаше.

Бях щастлива, че може би се сдобрих със Зи. Погледа ми попадна на Лиам, който изглеждаше тъжен. След миг стана рязко от дивана и с бързи крачки се насочи към кухнята. Сбърчих вежди. Какво му става? Даниел понечи да го последвам, но аз я спрях. Той не ми беше от най-близките приятели, ака все пак исках да видя какво става.

Влязох, а той стоеше, подпрял се на мивката. Бе с гръб към мен, когато вдигна сви дясната си ръка, а след това я свали. Той...да не би да триеше сълзите си? Изненадана се приближих и сложих ръка на рамото му. Лиам подскочи и опита да замаже положението.

-Какво става, Daddy?-да, знам, объркващо е. Всеки си има прякор след нас и това е неговият.

-Нищо, нищо, ей сега идвам!-избута ме леко, после се обърна отново.

-Кажи ми. Може да ти помогна-предложих, но той поклати глава. Изведнъж той рухна. Просто заплака.-Какво...какво стана? Аз ли направих нещо?-бях по-объркана от всякога.

Пейн се свлече по шкафа и седна на земята, а аз го последвах.

-Аз съм шибан гей, Дакота! Имам си приятелка, която обичам, но не така вече. Толкова съм ужасен!-проплака. Ако до преди секунда бях изненадана, то сега съм изумена. Той постави главата си в скута ми и сключи пръстите си пред лицето му. Започнах да разтривам успокоително скалпа му. Как всеки път, хората, които най-малко очаквам, се оказват в моите ръце?

-Сигурен ли си? Може да бъркаш и всичко да е фалшива реакция-опитах, но той разтърска глава.-Тогава аз те подкрепям! Кой харесваш?-все още бях в шок, но Лиам не трябваше да разбира. А и това си е неговото решение в живота. Нямам нищо против и наистина се радвам, че сподели с мен.

-Не мога да ти кажа, Кат. Но съм благодарен, че ме подкрепяш.-каза ми, вече съвзел се. Изправи се и изми лицето си.-Искам това да остане между нас, окей?-кимнах усмихната. Ето така му отиваше-щастлив. Жалко, че отвътре не беше.

Бележка от автора: Хей, хей! Кой мислите, че Лиам харесва? Какво очаквате да се случи? Разочаровани ли сте от новината? Какво мислите? Не се страхувайте да споделите истинското си мнение. Лека вечер ^-^