Слава Богу, беше събота. След снощния купон изобщо не ми се ходеше на училище. Клариса и Бен бяха уцелили точното време да отсъстват. Излязох от стаята си, почесах скалпа си и се прозях. Миг по-късно лицето ми се срещна с пода. Видях какво бе причинило падането ми. Тялото на Лиам. Ама защо всички са спали тук? И то на земята?

-Какво стана?-сънения глас на Хари разбуди всички.

-Ами излязох си от стаята и тръгнах към банята,но се спънах в Лиам.-обясних и се изправих.

-Не, че нещо, Кат, но Кораба Майка ли ще викаш с тази стърчаща коса?-точно сега исках да извадя очите на Зейн и да ги забуча на шиш,като специална закуска за всички.

-О, по-добре млъкни!-факта, че снощи ми "дойдоха гости", също помагаше да измисля бруталното му убийство.

-Да, Зейн, тя ще ни изпече душичките на бавен огън, ако я ядосаш още от сутринта.-предупреди Найл, явно осъзнал ситуацията.

-Оо, горкичката, хайде да отидем за шоколад, а?-Стеф веднага дотича до мен и аз кимнах.

Минах през банята, за да се оправя и да се измия. Сресах косата си малко и слязох в кухнята, заедно със Стефания. Момчетата се бяха заели със закуската. Ако можех така да нарека блеенето на всички в Хари с жаден поглед,чакайки го да направи палачинките. Отидох до него и хванах ръката му преди да изсипе половината шише с олио.

-Не толкова. Добави две щипки сол за една порция, което ще рече осем щипки.-погледнах го в очите, а той отдели погледа си, правейки, каквото му казах.

-Къде се научи да ги правиш?-попита ме Стеф. Аз се прокашлях.

-Наистина не е от значение.-усмихнах се тъжно, когато се сетих, че всъщност аз научих всички в семейството да правят палачинки, а сместа я бях видяла в интернет.

-Луи, трябва да отидем с вашата кола в зоологическата днес.-наострих уши. Клюкарка съм и това щеше да си остане така.

-Пак ли забрави къде паркира твоята?-едва не се изсмях. Вместо това,сложих ръка на устата си. Харолд ме погледна с периферията си и се подсмихна, докато обръщаше една палачинка.

-Аз ли съм виновен, че във всичките тези двадесет декара земя, които притежавате, не е позволено да се паркират чужди коли?-двадесет декара?! По-богати да, отколкото очаквах.

-Както и да е. Туикс, ще дойдете ли с нас зоологическата градина? Всички ще ходим.-Спогледах се с брат ми отказахме в един глас.-О, хайде! Ще е забавно!-той продължи да опитва и на третия път Найл се предаде, изоставяйки ме сама в тази битка с досадника.

-Виж, Луи, оценявам, че искате да дойдем. Найл ще дойде, щом иска, но аз се чувствам неудобно, а и не ми е точно до разходки.-опитах да се измъкна делекатно, бързо обърнах една забравена палачинка, която беше на път да изгори. Наистина не ми се разхождаше. Имах чувството, че кръвта ми изтича при всяка крачка. Ъ, окей, това прозвуча гадно.

-Хайде, Дакота. Няма да те оставим сама.-Странно ли е, че щом Хари го каза, веднага се навих?

Намазах си едната палачинка обилно с шоколад, но шях да повърна щом опитах колко е сладка. Връчих я на Найл и той си я взе с голямо удоволствие. Намазах още една, но този път с нормално количесто. Изядох я, но нямах желание за повече, затова оставих всички да се бият за последната ми палачинка.

Налях си вода в порцеланова чаша с някакво слонче на нея.

-Не ти ли харесаха?-брат ми ме попита тихо, докато оставяше чинията си в миялната.-Добре ли си?-попита ме. В момента бях в настроение да плача. Просто цялото това напрежение около осиновяването ми дойде в повече.

-Харесаха ми, но не съм гладна. И да, добре съм. Просто...знаеш, женски работи.-кимнах по-скоро на себе си.

Той поклати глава и ме прегърна. Целуна главата ми и продължи да разтрива гърба ми.

-Хайде, не прави хубаво на Зейн, като плачеш.-той беше прав. Никой не беше забелязал, че не съм в настроение, затова всичко беше наред.

-Кати, ела да се оправим. Имаме половин час!-Стеф ме изтръгна от близнака ми и аз я последвах към нейната стая.

Беше красива и голяма. Не очаквах друго. Тя сложи бял потник с къси черни дънки и навлече някаква тънка жилетка. Обу си кецове и беше готова. Очаквах, че ще сложи рокля с токчета, но явно грешах.

Аз навлякох тъмно синя тениска и черни дълги дънки с маратонки. Изненадващо, но се оправихме бързо.

-Не ти се излиза, нали?-аз въздъхнах.

-Сега искам само да стоя в стаята си с купа сладолед. Това е!-хванах се за корема, поради рязката болка. Типичните болки за тази седмица.

-Съжалявам. Ще се опитам да те развеселя. Хайде, там има много примати, които приличат на Хари.-засмях се при това й изказване и я последвах към долния етаж.

***

-Е, какво стана с биологичните ви родители? Познавахте ли ги?-въпросът на Харолд ме накара да вдигна рязко глава към него. Бяхме седнали с него и близнака ми на една пейка, докато чакахме другите да дойдат със захарен памук.

-Да, познавахме ги.-казах и преглътнах тежко. Найл стисна ръката ми предупредително.-Те...починаха в катастрофа с влак, да, така беше...-измислих нещо набързо. Малкото настроение, което имах се изпари.

-Обстоятелствата изискваха да останем в дом, когато бяхме на четиринадесет. Това е, няма повече за говорене.-враждебноста в гласа на брат ми, не остана незабелязана.

Сега ли му трябваше да къдрокоско да пита? Преглъщах трудно, а какво остава за спирането на плача? Прочистих гърлото си. Излъгахме, но няма нужда другите да знаят, че те просто ни изоставиха.

-Хей, ето го!-Стеф ми подаде син захарен памук, а на Найл-розов. Тя се засмя при иронията и аз се усмихнах,колкото да не изглеждам груба.-За какво си говорихте?-всични ни погледнаха любопитно.

-О, знаеш, неща...- казах и тръгнах напред, а те не казаха нищо. Само продължиха да гледат животните.

Зейн не спря да подксача от клетка на клетка и да повтаря кое от кое е по-сладко. Идеше ми да го бутна при крокодилите и да млъкне веднъж за винаги. Поне не се беше заял отново. С Найл не си обелихме и дума през цялата разходка. Не го и видях да говори с някой друг, както и аз правех.

***

-Дакота, какво мислиш за...знаеш?-брат ми ме попита секунди, след като влезе в стаята ми и се настани на леглото.

-Знаеш какво мисля. Няма да се получи.-прибрах още една тениска на закачалката.

-На мен ми харесва тук.-това ме накара да изпувтя раздразнено.

-Да не ти хареса твърде много. Не сме тук за дълго.-обяснявах му това за вече трети ден.

-От къде знаеш? Може този път да е различно!-продължаваше да настоява.

-Колко си наивен, Найл! Разбери, че няма да стане! На изпитателен срок сме още седмица и тогава ще видиш, че не ни осиновяват. Колко пъти да ти го кажа?-без да се усетя, бях започнала да му викам.

-Защо мислиш така?-той не остана назад с викането.

-О, я стига! В един от петте пъти да се е получавало? Сега няма да е различно и го разбери преди да се разочароваш!-отвърнах му и вече бях хвърлила закачалките на пода.-Тези хора си имат вече три деца. За какво съм им още две? Нещата от приказките няма да се случат! Това не е филм, а реалност. И трябва да си го набиеш в главата!-отворих вратата на стаята ми и му посочих да си тръгва.

Той мина ядосано покрай мен. За негово добро е да разбере, че Томлинсън няма да ни осиновят. Защото после ще е разочарован и тъжен, а не искам да го виждам такъв. Взех си една кърпичка и избърсах навлажнените ми очи.

Взех нещата по химия, за да довърша задачите, които не успях вчера. Чух, че някой влезе в стаята на Найл и познах гласа на Стеф. Може да ни вика на вечеря. Игнорирах това и отворих тетрадката си. Реших задачите, най-вероятно грешно. Химията не ми е силен предмет.

Реших, че ще видя какво прави Найл и ще му се извиня, че му виках. Него го нямаше в стаята му и предположих, че е долу. Беше в хола и ядеше пица с другите. Лиам и Зейн, за щастие, си бяха тръгнали.

-Защо си викахте днес?-спрях за малко и се заслушах в разговора им.

-Скарахме се за нещо. Лично е.-отговори брат ми и му бях благодарна, че не каза за какво.

-Найл, ние ви чухме.- Луи призна. Ох, мамка му! Супер направо...-Защо тя смята така? Ние ви харесваме и нашите също.-подсмихнах се иронично. Какъв лъжец. Ние почти не си говорим с него, а той взел да ни харесва.

-Защото не се получи и предните пъти. Винаги е скептично настроена към тези неща с осиновяването. Тя няма доверие на никой, освен на мен.-от какъв зор му е притрябвало да разказва за характера ми?!

Не си проговорихме до понеделник. Този път на училище ни закара Бен, който се беше върнал предната вечер. Игнорирах всички, брат ми, Харолд, Луи, Стеф. Но ми се наложи на говоря с Клариса и Бен, когато ме попитаха защо не си излизам от стаята. Казах, че ми е лошо и те не питаха повече.

Влязох в училището. Беше все още празно. Защо тръгвахме толкова рано. Всеки се разотиде по групичките си, а аз отидох до шкафчето си.

-Дакота?-обърнах се, виждайки Лиам, който ме гледаше сериозно.-Виж, трябва да ми обещаеш нещо.-веднага се сетих какво ще иска.

-Обещавам, че няма да кажа на никой как се целуваше с Даниел в музикалната зала.-казах набързо и побързах да се махна от него. Чух го, че ми благодари, но го игнорирах.