Нямах си и представа, че пътя от училище е толкова дълъг! Бях навила Найл да се приберем пеша, за да обсъдим днешния ден, но с колата сутринта ми се стори много по-кратък.

-Доколкото разбрах, отбора по футбол и този по лакрос се мразят. Не разбирам защо Лиам се среща с Даниел.-Найлър мислеше на глас, а аз само кимах. Разбира се, бях му казала за разговора с Хари. Не мога да крия от него и той го знае. Имаме наистина силна връзка. Когато се местиш от място на място, е трудно да запазиш приятелите си, а ние се имаме само един друг и сме благодарни за това. Какво ли щях да правя, ако нямах близнак? Щях да се побъркам, ето какво.-И ти ли мислиш какво ще е, ако се нямаме един друг?-това не ме изненада. Нещо необяснимо е как мислите ни си съвпадат до толкова, че изглежда сякаш телепатираме. Кимнах и се засмях леко.

Чухме клаксон на кола и аз подскочих, докато Ни ми се смееше. Познах колата.

-Хей! Защо не ни изчакахте?-Луи подаде главата си през прозореца.

-Искахме да поговорим, съжаляваме.-каза му Найл.

-Няма ги такива, хайде, качвайте се.-с въздишка влязох и заех мястото на третите седалки, докато отпред седяха трите момчета.-Нашите няма да ги има два дни. Което значи, че ще се съберем малка компания. Лиам и Зейн ще дойдат след малко.-едва не изпувтях като чух името на чернокосия.

Колата паркира и аз излетях от нея, насочвайки се към големите врати. Чух само едно "Какво ѝ е на Туикса?". Този прякор беше странен, но ми харесваше. Луи тази сутрин ни го измисли. Отнася се за мен и близнака ми, защото в опаковката на десерта има две шоколадови вафли. Знам, знам, звучи толкова объркващо, колкото наистина е.

Бях толкова благодарна, че трети час учителя не се появи. Имало някакъв учителски съвет и бяха пратили някакво момче да каже на класа ни, но той забравил и общо взето ходихме на училище за десет минути химия и още толкова физическо. През свободния час с брат ми успяхме да си напишем повечето домашни. Останаха ми само три задачи по химия.

Хвърлих обувките си някъде под леглото и изкарах тетрадка, химикал и учебника. Нищо не успя да ми влезе в русата глава. Е, всъщност, не е натурално руса, нито тази на брат ми. Преди три години, когато бяхме на четиринадесет, бяхме предизвикани от онези "Фейсбук феймъси" да се изрусим. В последствие ни хареса и продължихме да го правим. Тази година също така беше и последна при биологичните ни родители. Така и не разбрахме причините защо ни оставят, но помня, че бях съкрушена, а тази им постъпка ме накара да ги запомня с лошо.

Мислите ми бяха прекалено наблъскани, за да уча. Отворих гардероба и заразглеждах видовете пижами. Накрая избрах тази, която по-скоро приличаше на дрехи за вкъщи. Беше четвърт сив анцуг, с ластици в края на крачолите, а нагоре отпуснат. Горнището бе просто синя тениска с черен надпис "I Love Dubai". Не съм ходила в Дубай и не знам дали го обичам, но Томлинсън явно са го харесали. Хвърлих се на облака и затворих очи за няколко секунди. Изобщо не ми липсваше да ставам в седем сутринта.

-Зейн! Върни ми го идиот, с идиота ти шантав!-този крясък ме накара да отворя рязко очите си. Човек да не си легне за две минути. Погледнах часовника ми. Добре де, два часа. Наистина ли съм спала толкова?

Придадох на косата си малко малко по-дъбър вид и отворих вратата на стаята ми, заварвайки пет момчетата да се боричкат за блокче шоколад. Вдигнах вежда и изкривих половината си уста. Поклатих глава и ги прескочих, излизайки в коридора. Корема ми изкъркори. Те даже не забелязаха, че някой мина през тях.

Влязох в кухнята, като три пъти обърках коридорите. Когато са строили тази къща, какво са се опитали да направят? Лабиринт? Отворих хладилника и опрях главата си на вратата. Накрая го затворих и взех течен шоколад "Happy breakfast" и хляб, започвайки да мажа три филии.

-Това за мен ли е?-вдигнах глава и видях светещите сини очи на брат ми, изпълнени с надежда. Подадох му две филийки, но скоро всички дойдоха и общо взето ми се наложи да мажа още осем. Искаше ми се да им кажа сами да си правят, но те излязоха от кухнята и отидоха да гледат телевизия, докато си чакат на готово.

Взех таблата с деветте филийки и отидох при тях в хола. Взех си една, докато те се избиваха кой да вземе тези с млечен шоколад, някои бяха с бял. За моя изненада Хари си взе с бял, което ме накара да се усмихна. Явно само ние предпочитахме него.

-Ооо, не! Какво сте пуснали?-първите пет минути от филма бяха забавни, но изведнъж героите се награбиха. Това ми напомни на сцената днес в музикалната зала.

-Какво, пречи ли ти да гледаш такива неща?-дразнещия глас на Зейн ме накара да стисна юмруци. Вместо да се хвърля да го обезскостявам като пиле, само прочистих гърлото си и го игнорирах. Той не каза повече в следващия половин час.-Не е ли време за партито? Всеки момент ще започнат да звънят хора.-приех това като знак да се качвам в стаята и да не излизам.

Взех си една шепа с карамелени бонбони от купичката на масата и тръгнах към стаята си.

-Дакота! Няма ли да седиш тук?-брат ми ме спря.

-Не мисля!-викнах му обратно и отново тръгнах към стаята ми, дочувайки Зейн да казва "И по-добре", а след това охкане. Да, Найл го беше цапардосал, както заслужава.

В следващия час седях на компютъра "Apple". Намерих сериал The Fosters. Хареса ми това че главната героиня също е осиновена и е била в поправителен дом. Имаше и още едно съвпадение, което ме върна отново в гадните спомени отпреди година. Този път ги игнорирах и продължих да гледам. Постоянно чувах крясъци и смехове от долния етаж. Още преди час се беше развихрил купона и музиката беше оглушителна.

Почукване на вратата ме накара да изпувтя. Станах от удобния кожен стол и отворих.

-Хари?-не можах да скрия очудването си. Без да иска разрешение той влезе и легна на леглото, заравяйки глава във възглавницата.-Хей, какво става?-попитах го щом чух хлипанията му.

-Кайли ме заряза.-той плаче за момиче? Това беше последната картина, която би ми излезнала в ума щом го видя.-Извинявай, че дойдох при теб, но просто всички са пияни и нямаше с кой да говоря.-изхлипа, а аз седнах в края на леглото.-Бяхме заедно две години! Представяш ли си?-Продължих да кимам. Знаех, че в момента се нуждаеше само от разбиране и да сподели с някой.

-Успокой се, хайде, не си струва. Тя губи!-опитах се да го успокоя, докато галех гърба му, а той беше взел бялата кутия с носни кърпички и ги хвърляше една след друга на пода. Разбирам, че са били сериозни чувствата му към нея, но той не е точно типа, който изглежда сякаш би плакал за момиче.

Изглеждаше по-скоро като лошото момче, което обича да купонясва. Със своя чар и красота, кой не би го оприличил на това?

-Не е вярно! Аз губя, къде сбърках?-той продължаваше да отрича и твърдеше, че е виновен.

-Не си сбъркал. Просто чувствата може да изчезнат. По-добре е отколкото да лъже, че те обича, нали?-това го накара да ме погледне. Издаде долната си устна напред и кимна в съгласие. Алелуя!-Защо днес се скара така с Малик?-предположих, че говори за Зейн, защото само с него съм се карала.

-Нарече ме...някои неща и аз му го върнах.-реших да пропусна малка част, а той започна да ми казва, че всъщност е добър, но явно съм го провокирала с нещо да ми го каже. О, да, казах му да не уризилява брат ми.

Някой буквално нахлу в стаята ми. Погледнах там и видях Луи запъхтян.

-Дакота, ела по най-бързия начин! Брат ти се сби.-опулих се насреща му и хукнах след него. Как така се е сбил? Той не се бие.

Найл беше седнал над някакво момче, което даже не знаех кое е.

-Хей, хей! Какво правиш?! Ставай!-хванах го през кръста и едва успях да го откопча от рижото момче.-Какво си мислиш? На изпитател срок сме.-изсъсках тихо, докато той бършеше веждата си.

-Той започна! Не знае на кой сестрата се кани да изчука.-посочи другото момче. Картинката ми се изясни. Щом говори нецензурирано, значи наистина е ядосан.

-Съжалявам. Моля ви да не казвате на Клариса и Бен.-спрях се пред Луи, Харолд и Стеф. Те ми кимнаха.-Качвай се!-заповядах на брат ми и той тропна ядно с крак.

Тази случка бързо се забрави и всички се върнаха към пиенето и танцуването. Явно не беше нещо необичайно някой да се сбие. Извиних се поне десет пъти преди да попитам къде е аптечката. Щом разбрах я намерих и отидох в стаята ни.

-Извинявай!-казах, когато той изсъска заради памука със спирт.-Благодаря, впрочем.-усмихнах се.

-Нищо. Знаеш, че бих направил всичко за теб, нали?-нещо подобно на "Оооуу!" излезе от устата ми и аз го прегърнах.

-Трябва да благодаря на Луи, че ме извика. До къде щеше да стигнеш, ако не бяхме дошли?-бутнах рамото му.

-Не знам, най-вероятно щях да спра малко преди да го убия.-той сви устни. Обърнахме се по посока на звука. Звучеше като кихане. Станах и отворих вратата, а от нея се изсипаха четири момчета и едно момиче. Точно така, доведените ни братя и сестра ни, както и Лиам, и Зейн. Сбърчих вежди, когато засякох погледа си с този на Малик.-Значи подслушвате, хъ?-брат ми се засмя, а те го последваха и ме избутаха, за да минат. Насядаха по пода и започнаха да си говорят нещо.

Поклатих глава и се прибрах в стаята си. Отново ме изолираха, както и в хола. Окей, свикнала съм Найл да ми обръща внимание 24/7 и сега е странно как изведнъж ме забрави щом другите дойдоха. Както и да е, преигравам, и той има нужда от приятели.

Бележка от автора: Благодаря ви отново за коментарите ^-^. Наистина много ме надъхват да пиша ;д Та, да, това е от мен. :)