Гледната точка на Джъстин:

На следващата сутрин всичко си беше нормално. Сякаш отново живеем заедно и всеки знае какво да прави. Например докато Мел е в банята, аз приготвям закуската, а после докато аз се оправям, тя прави кафето. И накрая и двамата сме на масата. Разликата е в това, че неловка тишина ни е налегнала от сутринта. Нямах никаква идея за какво се предполага, че трябва да си говорим и за това просто ѝ съобщих какво смятам да правя после. Тъй като щях да остана няколко дни в апартамента на Мелъди, ми трябваха чисти дрехи, а това не го бях предвидил. И щеше да се наложи по-късно да мина през нас и да си взема някои неща. Няма да мога да изкарам още един ден с тези мръсни дрехи.

- Сега ли си тръгваш? – попита ме Мел.

- Първо, както ти обясних и преди малко, не си тръгвам, а отивам да си взема багаж за престоя ми тук. И второ, да тръгвам след като закусвам.

- Ура. – извика тя ентусиазирано и се зае да раздига масата. Не, че бях приключил да се храня, но целта ѝ явно беше да ме изгони.

- Толкова ли ти беше лошо с мен? – намръщих се аз. Тя се обърна към мен със сериозно изражение и каза:

- Да. – а след това ми се ухили.

- Кофти, защото след няколко часа пак ще сме заедно. – отвърнах ѝ аз.

- Знам и още не мога да те разбера. Защо толкова настояваш да останеш при мен?

- Защото е моя вината да си в това състояние. – казах, от части, за да я накарам да спре да пита и от части, защото вината наистина е моя. Знам, че всички се измъкнахме живи, леко понатъртени и с някоя друга рана, но все пак още мисля за това какво можеше да стане. Макар че другите се разбраха да не повдигат тази тема, защото знаят, че се самоизмъчвам заради станалото, аз просто не мога да го забравя.

- О, моля ти се. Знаеш, че не те виня за станалото. Разбрах, че катастрофата е била заради другия шофьор, не заради теб. – отново ми напомни.

- Дори да е така, аз пак имам вина. Можех да успея да ви спася, ако не се бях разсеял.

- В такъв случай вината е и моя, защото заради мен се разсея.

- Не е вярно. Ти не си въобще виновна. Ти пострада заради мен. – опитах се да ѝ обясня.

- Стига. Вече не искам да чувам и една дума свързана със катастрофата. Ясно ли е? – изкомандва Мел. Стана от стола си и ме издърпа от моя. Преди да осъзная какво става, тя вече ме прегръщаше. Хич не го очаквах нещо такова и стоях като дърво докато ръцете ѝ обвиха тялото ми. Съвзех се на минутата и я прегърнах в отговор. Май, че имаме напредък. – Сутрин е и аз не искам да водим този разговор сега, натъжава ме. – обясни тя.

- Добре, извинявай. – казах.

- Спри да ми се извиняваш и да те няма. – отскубна се от ръцете ми и ме избута към вратата. В бързината успях да взема само телефона и ключовете за апарамента ми. Личеше си, че няма търпение да ме разкара от тях.

- Няма що, колко мило се отнасяш с гостите си. – измрънках ѝ докато ме пришпорваше да се обувам по-бързо.

- Вярно е, че съм много гостоприемна. – отговори ми и двамата се засмяхме.

- Хубаво, значи до после. – казах ѝ преди да затвори вратата. – Нали няма да ходиш никъде?

- Тук ще съм си, Джъстин, наслаждавайки се на спокойствието да те няма. – усмихна ми се и затвори.

Постоях секунда, две в тишината и излязох от сградата. Качих се в колата си и потеглих за нас. Не се мина много преди да разбера, че нещо не е както трябва. Спрях да заредя на една бензиностанция и реших да звънна на Остин, но тогава открих, че всместо моя телефон съм взел този на Мел. Включих го и както винаги е било и този път нямаше парола. На тапета ѝ беше тя заедно с Ария и Скарлет. Снимката беше от последната им ваканция. Зачудих се дали да не поразгледам, но съвеста ми се включи и ми напомни, че вече достатъчно съм ровил из нещата ѝ. Пъхнах го отново в джоба и тъкмо да тръгна, когато телефона иззвъня, че съм получил съобщение. Реших, че е най-добре да проверя, защото може да се окаже нещо важно за Мел или поне с тези думи се опитвах да скрия любопитството си. Включих го отново и влезнах в съобщенията. Не очаквах точно това, което открих. Съобщението беше от Тайлър.

Здрасти, Мел. Исках да ти кажа, че се налага да остана още поне седмица тук и няма смисъл да ме чакаш този уикенд. Звънни ми. Не съм те чувал отдавна и ми липсваш.

Първата мисъл, която ми мина през ума докато го четях беше „какво по дяволите“, а след това чисто и просто почнах да се смея заради прякора му. Ама той сериозно ли? Тай? Звучи като някое китайско име. Боже, добре, че стъклата на колата ми са затъмнени, че сигурно щяха да ме помислят за луд след като ме видят да се смея сам така. Поуспокоих се и осъзнах, че новината всъщност е много добра. С Мел ще имаме още цяла една седмица, за да оправим нещата и за да ѝ докажа, че наистина я обичам. Метнах телефона на седалката до мен и запалих колата, за да тръгна. Уви пак не ми се получи. Докато наум вече правех планове за предстоящата седмица, телефонът звънна и на екрана се изписа името на Тайлър. Оставих го да звъни известно време, за да измисля какво да му кажа като вдигна и накрая реших да го поядосам малко.

- Ало. – казах аз.

- Мел? Получи ли съобщението? – попита ме Тайлър.

- Не, нищо не е получавала. – отговорих му.

- А ти кой си? Не си Мел. – осъзна се идиота.

- Очевидно е, че не съм.

- И кой си? – настоя той.

- Приятелят ѝ. – отвърнах и всъщност му казах истината. Нали сега двамата с Мелъди сме приятели? За това, че той ще го схване по друг начин, не съм виновен.

- Не е възможно, защото аз съм приятелят ѝ.

- Е, вече не. – казах му и затворих телефона.

Изчаках, за да видя дали няма да звънне отново, но той явно нямаше такова намерение. Обаче нищо чудно да го направи по-късно. Затова по-добре беше да изтрия номера му. Мел не би вдигнала на непознат номер, така че Тайлър със сигурност няма да може да се свърже с нея повече. Ще оставя единствено съобщението му, защото тази добра новина трябва да се отпразнува. Може би ще я навия да излезем някъде двамата.

Най-накрая вече тръгнах към нас и пристигнах бързо заради не големия трафик. Не ми отне много и да си събера нещата. Дрехите прибрах в един сак, заедно с хавлията ми, шампоана и четката за зъби. Взех малко пари от спестяванията ми и ги натъпках в джоба. Хубаво ще е да си имам пари в мен. И се изнесох от сградата. Бях в добро настроение и преди да се върна при Мел, спрях до един магазин, за да взема от любимия ѝ шоколад. Знаех, че няма как да ми откаже, а и по някакъв начин трябваше да и се отблагодаря, че ме оставя да живея с нея макар и само за няколко дни.