Гледната точка на Джъстин:

Денят беше повече от ужасен. Заради здравните ни осигуровки, които се покриват само в Щатите, се наложи да преместят всички ни в някоя от болниците в Лос Анджелис, а ние да платим страшно много пари за престоя ни в Мексиканската болница. Пътувахме над десет часа докато пристигнем, а аз не бях виждал Мелъди от както тръгнахме. Настоявах да пътувам с нея, но лекарите казаха, че трябва да съм някой от семейството ѝ, за да ме пуснат. Можех да кажа, че съм ѝ гадже, но Ейвъри се погрижи цялата болница да научи, че съм скъсал с нея сега. За щастие убедих една от сестрите, че за да не се притеснявам много трябва да ми каже как е Мелъди, а тя се съгласи. Разбрах, че състоянието ѝ се подобрява и е въпрос на дни тя да се събуди. Искаше ми се да я видя, но чара ми не стигна до там, за да накарам сестрата да ме пусне при нея.

След това дълго пътуване ни бяха настанили по стаите в частна болница „Лос Анджелис“ и настояваха да направят пълен преглед на всеки от нас. Убеждавах ги, че аз съм добре и че нямам нужда от това, но те задължително трябвало да го направят, защото „такава е политиката на нашата болница и други глупости“. Минаха още няколко часа преди да са готови резултатите с изследванията и да ме пуснат да си ходя. Повярвайте ми до сега не съм се чувствал толкова смазан от умора. За последните две денонощия бях спал около три часа общо и едвам държах очите си отворени. Знаех, че ще е най-добре да се прибера, но не можех да го направя преди да науча дали има нещо ново за Мел.

- Здравейте. – поздравих жената от рецепцията на болницата. – Ще ми кажете ли в коя стая се намира Мелъди Бътлър?

- Хмм. – измрънка тя и ноктите ѝ затракаха по клавиатурата. – Мога да ви кажа, но свижданията са само за роднини. Вие какъв сте на госпожица Бътлър?

- Аз ли? Аз съм... брат ѝ. Ноа Бътлър. – излъгах, но май не ми се получи, защото жената свали очилата си и ме изгледа лошо.

- Странно, току-що един Ноа Бътлър отиде при нея. Сигурен ли сте в казаното?

- По дяволите... Добре, вижте аз съм гаджето ѝ и наистина трябва да отида и да разбера как е. Моля ви проявете разбиране. Тя е любовта на живота ми.

- Колко сантиментално, но тук си има правила. Можете да говорите с брат ѝ, за да ви бъдат допуснати свижданията с нея. Довиждане. – махна ми да се разкарам и върна погледа на компютъра си.

- А ще ми кажете ли стаята, за да отида при брат ѝ? – не се отказах аз.

- Знаеш ли, че си много досаден? – раздразнено ме погледна отново.

- Казват ми го доста често, но какво да се прави.

- Няма да ти кажа нищо, затова по-добре се разкарай от тук.

- А ако не го направя? – предизвиках я.

- Ще извикам охраната и няма да бъдеш повече допуснат до тази болница. – уверено каза и ме погледна ядосано право в очите.

- Ясно. Тръгвам си. – предадох се аз и вдигнах ръце в знак на поражение.

Излязох отвън. Наясно бях, че нямам голям шанс да видя Мелъди до края на свижданията и реших да звънна на Остин, за да разбера как е той и дали се е прибрал.

- Ало? – обади се приятелят ми.

- Джъстин е. Къде си?

- В болницата. А ти?

- Пред болницата.

- Аз тъкмо свърших с всички документи по изписването. Изчакай малко и съм при теб. – каза и ми затвори преди да успея да му отговоря.

На Остин не му отне много преди да дойде и след около пет минути излезе от входа на болницата и седна при мен на една от пейките пред сградата. Забелязах, че и той изглежда също толкова уморен колкото и аз. Лицето му беше бледо, а под очите му се забелязваха тъмни сенки, най-вероятно от всичко случващо се и той не е намерил време за сън.

- Изглеждаш ужасно. – казах му вместо поздрав, а той се просна на пейката до мен сякаш тя беше най-удобният диван, който някога е виждал.

- Виж кой го казва. Скоро поглеждал ли си се в огледало? – отвърна ми той и ме погледна.

- Знам. Имам чувството, че са минали седмици от катастрофата, а не дни. Просто всичко това е толкова...

- Стресиращо? Депресиращо? – предположи Остин.

- Щях да кажа ненормално, но да и тези описания са доста точни. – казах аз и потънахме в тишина, но не беше неловко. По скоро успокояващо да знам, че приятеля ми е до мен.

- Как си? И имам предвид наистина, а не да ми се разминеш само с едно „добре“. – проговори той след известно време.

- Зле. Както ме гледаш в момента, страдам.

- Какво? За Ейвъри ли? Нали ти скъса с нея? И според мен добре, че го направи, защото тази малка кучка щеше да ти съсипе живота. – избълва набързо приятелят ми.

- Естествено, че не е заради нея. А и тя вече го съсипа достатъчно.

- Тогава защо страдаш? – попита ме, а аз станах от пейката, защото не ме свърташе на едно място.

- Защото... заради мен едва не загинахме всички. И ако нещо се беше случило с някой от вас нямаше да си го простя никога.

- Напразно се обвиняваш. Говорих с полицията. Виновният в ситуацията е другият шофьор. Бил е пиян и е заспал зад волана. Починал е.

- И дори да е така, Остин, пак можех да направя нещо ако си бях гледал пътя. Можех да избегна катастрофата и да не се стига до тук. Но аз като някой идиот се опитах да разтърва двете момичета от това да се сбият в колата и заради това почти не умряхме.

- Да не съм те чул да говориш повече за смърт. – скара ми се той. – И престани да се самообвиняваш, станалото станало. Важното е, че всички сме добре. Не се оставяй на възможностите, защото така само ще се измъчваш.

- А какво друго да направя според теб? – попитах го.

- Ще ти кажа какво. Отиди си у вас и се наспи. Почини си, измий се, преоблечи се в чисти дрехи и после може пак да се върнеш.

- Ами Мелъди? Не ме пускат при нея, а аз трябва да знам как е.

- Добре. Аз ще се постарая да разбера това, става ли? И когато науча нещо ще ти звънна.

- Веднага?

- Да, още на мига. Ще видя и как е Скарлет, защото нейното положение също не беше много добре.

- Дано се оправи бързо.

- И аз на това се надявам.

- Може ли да те помоля и да говориш с брата на Мел? Той е горе при нея. Искам да ме включи в списъка с посетителите ѝ.

- Ще направя каквото мога, но той не те харесва особено много, а и след... – не довърши той, но разбрах какво щеше да каже.

- Той има пълното право да ме обвинява.

- Не започвай пак.

- Ако има нещо, за което да съм виновен, то това е състоянието на сестра му, така че му кажи, че съжалявам и се извинявам.

- Разбира се, макар че ти не си виновен. Ще му разкажа какво е станало. Едва ли някой му е разяснил всичко.

- Добре, аз тръгвам.

- До после. – отвърна Остин и отново влезе в болницата.

Нямах никакви пари в себе си, за да си извикам такси, затова ми се наложи да повървя до нас. Апартамента ми не беше чак толкова далеч от болницата, но бях прекалено уморен, за да функционирам правилно. Прибрах се около половин час след срещата ми с Остин и първата ми работа беше да сваля изпокъсаните и мръсни дрехи от себе си. Взех си дълъг душ, с който да измия всичко засъхнало по мен, включително и останалата по кожата ми кръв. След това, обаче, ми се губят някои моменти като например как съм се облякъл или кога съм заспал, но когато и да е съм спал непробудно чак до обяд на другия ден.

Събудих се към единадесет часа като попарен, защото напълно бях забравил за всичко останало. На телефонът ми му беше паднал батерията и дори да ме е търсил някой, не съм разбрал. Включих го да се зарежда и отидох да се приготвя за излизане. Избрах едни дънки и обикновена бяла тениска и се преоблякох. Минах през банята, пооправих до колкото се може косата ми и изядох едни бисквити колкото да има нещо в стомаха ми. Изключих телефона, защото не ми се чакаше да се зареди напълно, обух кецовете си и излязох като заключих вратата след себе си.

Проверих за някакви съобщения, но нямаше. Само Остин бе звънял веднъж. Набрах го и изчаках да вдигне, а през това време тръгнах към болницата.

- Джъстин? – попита той след като вдигна.

- Не, спящата красавица е. Чуди се защо си я зарязал сама в леглото.

- Нямаш си и на представа колко се радвам да чуя саркастичната ти забележка. Явно съня ти се е отразил добре.

- Така е. Какво става при вас?

- Няма да повярваш. – отвърна ми той, а аз веднага започнах да си мисля най-лошото и паниката се надигна в мен.

- Нещо с Мелъди ли? Тя добре ли е? Да не би да е нещо с останалите? Какво, по дяволите, е станало Остин?

- Ако ме беше оставил да довърша, щеше да разбереш, че не е нищо лошо. Мелъди се събуди. – каза той, а аз като че ли се вцепених на място и спрях да вървя. По лицето ми се разля усмивка и мамка му, не съм се чувствал толкова щастлив от цяла вечност. – Ехо, Джъстин, там ли си? Дж... – опита се да ме извика още веднъж Остин, но го прекъснах.

- Идвам след малко. – отговорих и затворих телефона. Прибрах го в джоба и се затичах към болницата. Исках колкото се може по-бързо да съм при Мелъди. Да хвана ръката ѝ, да я прегърна и да ѝ кажа това, което заслужава да чуе, а именно, че я обичам и че от сега нататък ще съм до нея винаги, независимо дали ме иска, или не.