Гледната точка на Джъстин:

Когато стигнахме най-близката болница, която беше на доста голямо разстояние от мястото, на което бяхме катастрофирали, всички бяхме разпределени по различни стаи и кабинети. Скарлет и Мелъди бяха откарани в интензивното, а останалите се нуждаехме от няколко шева и преглед. Аз и Ейвъри бяхме в един кабинет заедно, защото и двамата се нуждаехме от шевове. Имахме множество порезни рани по ръцете, причинени от стъклата, а Ейвъри се нуждаеше и от един на челото, защото не спираше да кърви. Когато чу това, че ще я шият, едва не припадна. Винаги я е било страх от игли и болници, а сега когато видя иглата, с която щяха доста добре да ни обслужат, просто й причерня пред очите. Като нейно гадже трябваше да изпълня задачата си и да се опитам да я успокоя максимално. След първите няколко шева и то на едната рана, Ейвъри изпадна в истерия. Наложи се да й сложат пълна упойка и съм много благодарен, че ще спи и няма да говори много.

След като медицинската сестра приключи с Ейвъри, се зае с мен. Нуждаех се от няколко шева на три или четири рани по двете ми ръце. Определено не се брояха на пръстите на двете ръце, но се разминах само с новокаинова упойка, която включваше няколко инжекции около раните ми. Болката беше неописуема, но поне мислите ми, които непрекъснато бяха при Мелъди, успяваха да я притъпят. Умирах от притеснение, защото не знаех как е тя и никой не ми казваше. Накрая стигнах до извода, че ако не попитам някой, ще си остана в неведение.

- Извинете, знаете ли какво е състоянието на госпожица Мелъди? – попитах сестрата, която приключваше едва с втората отворена рана на дясната ми ръка.

- Не знам много. Трябва да се обърнете към лекаря, за да получите по-точна информация.

- Вижте какво… - започнах и погледнах към Ейвъри, за да се уверя, че все още е дълбоко заспала. – …въпросното момиче, за което питам е любовта на живота ми, имахме ужасно тежък ден и умирам от страх, че нещо може да й се случи, така че ако знаете нещо, моля Ви кажете ми.

- Госпожицата е стабилизирана. Има доста силно сътресение и натъртвания в областта на цялото тяло. Имаше съмнение за вътрешен кръвоизлив, но се опроверга, така че тя е добре и ще оцелее. Можете да бъдете спокоен.

След тези думи нищо друго нямаше значение. Това, че тя беше добре и ще оживее беше най-хубавата новина, която бях получавал. Мислено си отдъхнах и вече доста по-спокоен оставих сестрата да довърши работата си. Дано това не остави чак такива големи белези, защото в противен случай татуировките ми ще бъдат съсипани.

- Кога ще мога да я видя? – попитах.

- Веднага след като приключа. – отговори сестрата, а аз само кимнах в отговор и я оставих да довърши като се стараех да не й надувам главата с въпроси относно Мелъди.

***

Час по-късно вече целия бях зашит и привързан с бинт. Веднага след като приключиха с мен изхвърчах от кабинета, оставяйки Ейвъри да спи и хукнах към Остин, който стоеше на един от столовете заедно с Ария до себе си. И двамата бяха в моето положение. Ария имаше доста голям шев на крака, но за сметка на това почти нямаше по ръцете. Имаше един или два, но бяха малки. Остин беше горе-долу като мен. Забелязах, че Скарлет я нямаше сред тях. Сигурно като Мелъди е в интензивното.

- Хей, как сте? – попитах ги след като се приближих достатъчно до тях.

- Живи сме, това е най-важното. – отговори ми Ария.

- Как е Скарлет? – погледнах Остин, който изглеждаше притеснен.

- Казаха, че ще се оправи, но все още не мога да спра да се притеснявам.

- Разбирам те. И аз съм така.

- Ария, ще има ли проблем, ако останеш сама за малко? – Остин я попита, а тя поклати отрицателно глава. – Ела, да поговорим. – каза и двамата се отдалечихме.

- Как е Мелъди? Казаха ми, че е добре.

- Да, добре е. Ще се оправи. Лекаря каза, че пулсът й е нормален и може да диша без апарат, което е повече от добре. Обаче все още не се е събудила и сигурно ще я задържат няколко дни.

- Нямаш си и на идея какво облекчение е това за мен.

- О, повярвай ми имам. Исках да поговорим именно за това. Реши ли какво ще правиш?

- Едва не загубих Мелъди днес. Не ми се говори за това точно сега, моля те.

- Добре, прав си, съжалявам. Само ми отговори, обичаш ли я?

- Винаги. – отвърнах, а Остин само се усмихна и се върна на мястото си до Ария.

Може би около половин час по-късно един лекар излезе от интензивното и ни съобщи, че Мелъди и Скарлет вече са добре и ако искаме може да ги видим. Разбрахме се, че аз ще посетя Мелъди, а Остин и Ария ще видят Скарлет. Поведоха ни по коридорите на болницата и когато стигнах стаята на Мелъди, изпитах странно чувство. Не знам дали ще мога да я погледна повече без да изпитам вина, за това което й причиних днес. Влязох вътре в стаята и веднага забелязах Мелъди, която лежеше спокойно на болничното легло. Към нея бяха закачени всякакви системи и за миг си помислих, че е мъртва. Но не беше. Беше жива. Просто спеше. Дългата й черна коса беше разпиляна по бялата възглавница, а досадния звук от машината, която следеше пулсът й нарушаваше тишината в стаята. Приближих се към нея и седнах на стола, който беше поставен до леглото й. Хванах ръката й в своята като внимавах да не закача някоя от иглите поставени в кожата й. Погледнах към лицето й, което беше много бледо и на някои места имаше малки следи от засъхнала кръв. Също имаше няколко драскотини, но нямаше да й останат белези, което беше добре.

- Толкова много те обичам, че дори не можеш да си представиш какво изпитвам, когато те гледам така. – проговорих, което първоначално ми се стори доста неловко, защото на практика си говорех сам. – Искаше ми се аз да бях на твое място. Никога не ми е харесвало това да те гледам наранена, но не знам защо през последните месеци аз бях този, който ти причиняваше болка. Допуснах много грешки и най-голямата ми от тях беше, че не се борих за теб, а те оставих да ми се изплъзнеш, но ще поправя това. Обещавам ти, Мелъди.

- Много съжалявам, но госпожицата се нуждае от почивка. – гласът на лекаря, който ми позволи да я видя, се обади някъде зад мен.

- Добре, тръгвам. – станах от стола, но преди да тръгна, се наведох леко и поставих нежна целувка върху бузата й. – Обичам те, принцесо. – прошепнах тихо преди да се изправя и да се запътя към вратата на болничната стая.

Напуснах стаята, оставяйки Мел да си почива и се върнах в коридора, където вече се намираше и Ейвъри. Погледнах я и когато очите ни се засякоха, забелязах погледа й. Направо крещеше, че е много повече от ядосана. За току-що преживяла катастрофа и упоена, за да могат просто да я зашият, се движи доста бързо. За секунди беше до мен и тъкмо щеше да си отвори устата и да ми каже нещо, но я прекъснах.

- Ако ще ми викаш, не тук. В болница сме. Да вървим навън.

И двамата се запътихме към изхода на болницата. За щастие бяхме на първия етаж и вратите не бяха много далеч. Когато излязохме на въздух, Ейвъри не можеше да се сдържа повече и отвори устата си, от която за пореден път излязоха викове и крясъци. Май не беше добра идея да излизаме, защото сега имаше вероятност минувачите да я помислят за луда.

- Защо ме остави сама, Джъстин!? Знаеш колко уплашена бях и въпреки това го направи!

- Ейвъри, ти беше заспала. Какво искаш да направя? Да стоя и да те гледам как спиш, докато другите ми приятели се притесняват?

- Не се опитвай да ме излъжеш! Видях те, че излезе от стаята на Мелъди. Какво правеше при нея?

- Какво можех да правя? Уверих се, че е добре. – отговорих ядосано. Повече от всичко мразех някой да ми държи сметка.

- Значи остави мен, за да видиш нея. Защо не попита някой като толкова те е грижа за бившата ти?

- Тя едва не умря заради нас. Не мога просто да се преструвам, че не ме интересува състоянието й.

- Джъстин, отговори ми честно. Обичаш ли я все още? Изпитваш ли нещо към нея?!

- Да!

- Значи все още я обичаш! – оповести Ейвъри, крещейки.

- Така е. Винаги ще я обичам. Тя е първата ми любов и никога няма да я забравя, независимо че това не ти харесва. Не знаех, обаче че трябваше това нещастие да се случи, за да го осъзная напълно.

- Какво значи да го осъзнаеш напълно, по дяволите?

- Ейвъри, не искам да те нараня, но и двамата знаем, че това, което се случи между нас преди шест месеца беше една огромна грешка. Загубих момичето си, накарах я да страда само защото ти беше достатъчно умела, за да ме прелъстиш в онази проклета нощ.

- Това не трябва да пречи на връзката ни.

- Не, пречи и то много. Искам си Мелъди обратно. Ще направя всичко възможно да си я върна, но това няма как да стане, ако с теб сме заедно.

- Късаш ли с мен? – звучеше така все едно не може да повярва.

- Да. – отговорих просто. – Ще намериш някой, който наистина ще те обича и ще ти даде това, което заслужаваш, но това не съм аз. Съжалявам, Ейвъри. Единственото, което ме караше да продължавам тази измислена връзка между нас беше секса.

- Добре, Джъстин. Щом така искаш, но нека ти кажа нещо. Любимата ти Мелъди в момента излиза с Тайлър Пейн. Като се има предвид и грешката, която допусна с мен, тя никога няма да ти прости. Така че току-що изгуби още едно момиче и се сдоби със сериозна конкуренция. Желая ти успех, идиот! – каза и ми зашлеви един силен шамар преди да си хване едно такси и да тръгне нанякъде с него.

- Е, не мина чак толкова зле. – казах си сам на себе си и се върнах обратно в болницата.

Най-накрая съм свободен и ще мога да си върна Мелъди. Колкото до това нейно измислено гадже – Тайлър, ще направя всичко възможно, за да го отстраня от играта. Ще се старая да играя честно, но ако заплахата стане прекалено сериозна ще се наложи да извадя книгата с мръсни номера и да отпиша Тайлър от живота на Мелъди, използвайки малко по-грубия начин. Предстои да видим кое от двете ще бъде. Искрено се надявам на първото, но това само времето ще покаже.