Гледната точка на Джъстин:

- Мамка му. – изпсувах след като се измъкнах от премазаната кола. Бях в истински шок, защото започвах да осъзнавам какво се беше случило току-що. Бяхме катастрофирали.

Помня, че видяхме колата, с която бяха Мел и приятелките ѝ, спряна от страни на пътя и отбихме при тях. Оказа се, че се е развалила и те са останали без превоз. Нямаше как просто да ги зарежем там и затова се наложи да се посместим в моята. Те трите, както и Остин, в който беше седнала Скарлет, бяха на задните седалки на колата ми, а аз и Ейвъри бяхме отпред. Всичко вървеше добре докато гаджето ми не си отвори устата, за да се заяде с Мелъди. Започнаха да си викат и да си разменят обиди, а това не ми се понрави, тъй като ми пречеше да шофирам. Изчаках още малко, за да видя дали няма да се осъзнаят, но след като не спряха да се дразнят, а продължиха, се изнервих още повече и си изпуснах нервите. Обърнах се към тях, което може би беше основната ми грешка, и им изкрещях да престанат, а после помолих Мел като по-умна да отстъпи, защото сериозно се беше заканила на Ейвъри. Не успях да разбера отговора ѝ, защото в следващия момент другите изпищяха и аз върнах погледа си на пътя. Към нас, с голяма скорост, се беше засилил друг автомобил. Нямах никакво време да реагирам и да отклоня колата от платното, за да избегна катастрофата. Всичко се случи прекалено бързо. Дори не разбрах аз ли съм навлязъл в другото платно или шофьора срещу мен. Двете коли се сблъскаха яростно и се завъртяха по пътя.

Живота ми въобще не мина като на лента, както се разправяше в повечето филми. Главата ми се удари в кормилото и добре, че бях с колан, за да не изхвърча през предното стъкло, което се беше счупило. Въздушните възглавници се отвориха веднага след това и омекотиха другите удари. Колата спря на едно място и чак тогава си позволих да пробвам да се измъкна. По ръката имах много разрези от натрошеното стъкло и ме болеше доста, но изтърпях и я промуших между седалките. Откопчах колана си, а също и този на Ейвъри, за да се измъкне и тя. Отворих вратата си до колкото беше възможно и се промуших навън. Паднах на земята, по която също се бяха разпръснали стъкла и части от автомобилите. Още повече си нарязах ръцете, но бързах да се изправя и малкото болка не ми правеше особено впечатление. Трябваше да разбера дали всички са оцелели и дали са добре.

Първото, което забелязах след като си стъпих на краката, бяха колите. Предното стъкло на черното ми BMW беше счупено, а капакът и цялата предна част смазани и прегънати почти на две. Сивата кола, в която се бяхме блъснали, изглеждаше по-зле. Цялата ѝ броня беше смачкана, фаровете и капакът ги нямаше, а абсолютно всички стъкла се бяха пръснали по пътя с останалите части. Колата беше напълно неразпознаваема. Не успях да видя дали шофьора е все още вътре, но реших, че той ще почака. От всякъде излизаше дим и се надявах всички да излезем извън обсега на автомобилите преди да се възпламенят. Отворих задната врата, защото беше най-близо до мен и помогнах на Остин да изкара Скарлет. Тя се беше свила в пространството между седалката и него. Изглеждаше доста зле и най-вероятно тя ще е тази, която е пострадала най-много. Взех я на ръце и я оставих на земята. Остин излезе след нея, но на Ария ѝ трябваше помощ и той се намуши пак в колата. Изкарах телефона си от предния джоб на дънките и го огледах за щети. Слава богу, работеше.

- Ето, обади се на 911. – връчих го на Скарлет. – Обясни им къде сме и им кажи да пратят възможно най-бързо няколко линейки.

- Добре. – отвърна ми едвам тя. Не знаех дали ще се справи, защото изглежда не ѝ достигаше много въздух, но се успокоих като видях, че Остин отново излиза при нея. Не изчаках да видя дали и Ария ще се измъкне, защото веднага заобиколих колата и се насочих към другите две врати. Ейвъри беше отворила своята, но не успяваше да излезе заради затисналата я възглавница. Помогнах ѝ и я оставих да седне на пътя по далеч от мястото на катастрофата. Не видях да има много наранявания. И тя като мен беше с малки разрези от стъкла по кожата.

- Джъстин. – прошепна ми тя с разтреперан глас. – Моля те, не ме оставяй. Остани с мен. – хвана ръката ми и я стисна силно.

- Тук съм. Никъде няма да ходя. – успокоих я и прегърнах. – Само, че трябва да проверя как е Мелъди. Все още не е излязла от колата.

- Не. Моля те, страх ме е. – изплака тя.

- Няма нищо. Връщам се веднага. – отделих се от нея. – Другите ще дойдат при теб.

- Добре, но ги извикай сега. – замоли ме тя. Нямах никакво намерение да се оправям с капризите ѝ точно сега, но наистина изглеждаше много изплашена. Колкото се може по-бързо заобиколих колата отново.

- Хора, моля ви махнете се от тук. Прекалено сте близо до колата и е доста опасно. Оставил съм Ейвъри ето там. – посочих им мястото. – Отидете при нея.

- Отиваме. – отвърна Остин. – Звъннахме на бърза помощ. Линейките са на път.

- Добре. Благодаря. – радвах се, че поне има надежда за всички ни.

- Мелъди събуди ли се? – попита ме Ария.

- Какво? Заспала ли е? – учудих се аз.

- Не. Беше припаднала и не изглеждаше никак добре. Не си ли я изкарал още? – притеснено ме погледна приятелката ѝ, а аз сякаш изпаднах в транс. Не можех да се движа. Бях като замръзнал насред всичко. Мелъди беше припаднала. Боже, ако заради мен ѝ има нещо, няма да мога да си го простя. Аз ще съм виновен, защото независимо от всичко трябваше да си гледам пътя и да не позволявам на нищо да ме разсейва. Трябваше да избегна този сблъсък, а не да стоя със скръстени ръце. Нямаше въобще да се стигне до тук, ако се бях осъзнал навреме. Не ми се мислеше какво може да ѝ има сега. Ами ако сериозно се беше наранила, ако е със счупени кости или ребра, ако не се събуди, ако... – щях да продължа да изреждам възможни ситуации, но Остин беше застанал пред мен и ме разтърсваше силно.

- По дяволите, Джъстин, съвземи се и изкарай Мелъди от проклетата кола. – развика ми се и аз напълно се опомних.

Притичах до вратата ѝ и я отворих. Тя наистина беше в безсъзнание. Беше се отпуснала върху седалките, а гръдния ѝ кош не се повдигаше. Господи, тя не дишаше. Не може да е истина. Опитах да я взема на ръце, но краката ѝ бяха приклещени от предната седалка и не успях да я повдигна. Действах бързо и несръчно, а ръцете ми трепереха, с което не постигнах кой знае какво. Успокоих се и пробвах отново. Отместих седалката на Ейвъри напред и изкарах краката на Мел настрани. Взех я и я извадих от колата. Отидох при другите и я оставих да легне на земята.

- Тя не диша. – панически казах аз, а момичетата проплакаха. – Какво да правя?

- Направи ѝ изкуствено дишане.- отговори ми Остин.

- Как? – попитах и се ядосах сам на себе си, защото бях пропуснал повечето часове по първа помощ и не бях наясно със това.

- Просто поеми въздух и го издишай в нейната уста. Направи го няколко пъти, за да съживиш дробовете ѝ и те да започнат да работят отново. – изпълних казаното от приятелят ми и след няколко секунди видях, че наистина има ефект. Той се наведе над Мел и отметна косата ѝ на една страна. Потърси пулса ѝ с пръст и ме погледна. – Много съжалявам. Прекалено е слаб. Не знам колко ще издържи и дали ще успее да дочака линейката. – каза ми Остин и ме потупа по рамото преди да се изправи.

Думите му ме съсипаха на цяло. Ария и Скарлет отново бяха звъннали в бърза помощ и им крещяха по телефона да побързат. Остин ги успокояваше, но и двете не бяха на себе си. Плачеха и се молеха. А аз... аз не знаех как да постъпя. Чувствах се безсилен и безполезен. Мелъди беше на прага на смъртта, а аз не можех да направя нищо. Не можех да ѝ помогна. Тя можеше да си отиде, можеше да ме напусне отново и този път можех да я загубя завинаги. Не усетих кога цялата тази болка се превърна в гняв, който изкарах като заудрях с юмрук по земята. Кокалчетата ми се разкървиха, но отново не почувствах физическата болка, която би трябвало да усещам. Изпитвах само емоционална. Защото ако сега Мелъди умре, то вината за това ще е моя. Аз ще съм човека заради, който е пострадала, аз ще съм този, който ще тикнат зад решетките, защото е отнел един живот. Аз ще съм този, който е убил момичето, в което цял живот е влюбен. Аз ще съм този, който тя ще е запомнила последно. Аз ще съм човека изкрещял ѝ се насреща.

По дяволите, защо живота е така несправедлив? Бих дал всичко Мелъди да се оправи. Ако можех бих дал и собствения си живот без колебание, за да може тя да оживее. Иска ми се да върна времето назад, защото дори и да не мога да предотвратя катастрофата, то поне ще съм имал възможността да ѝ кажа, че я обичам, че не съм спирал да я обичам и че всеки път, когато я видя с Тайлър сърцето ми се къса, защото независимо каква е съдбата ѝ, тя трябва да го знае. Да знае, че аз съм идиот и че не само тя е пострадала от всичките ми глупави грешки, а и аз.

Самообвинявах се и размишлявах над всичко още малко преди да чуя линейките и да се взема в ръце. Сега трябваше да съм силен и да вярвам. Мелъди все още имаше пулс и надеждата не беше изгубена. Линейките бяха две и спряха на метри от нас. С тях имаше и две полицейски коли и една пожарна. Няколко хора веднага слязоха и задействаха всичко възможно най-бързо. Хората от бърза помощ веднага качиха Мелъди на носилка и я вкараха в една от линейките, а Скарлет беше в другата. Сложиха им системи и тръгнаха към най-близката болница. Ние щяхме да пътуваме с полицейската кола след тях, защото нямаше друго място. Обаче се наложи да изчакаме, защото полицаите първо решиха да опитат да извадят другия човек от автомобила блъснал се в нас. Оказа се, че той е най-тежко пострадал от всички в тази ситуация и беше с висока опасност за живота. Щом дойде и неговата линейка, ние тръгнахме към болницата. През целият път никой не проговори. Явно сме изглеждали наистина зле, защото полицаите бяха решили да отложат разпита. Това мен не ме интересуваше особено. Единственото важно сега беше Мел да оцелее и независимо дали накрая щяха да ме тикнат в затвора или не – исках само тя да бъде добре.