Гледната точка на Мелъди:

/На следващия ден/

Тази сутрин, за разлика от всички останали досега, се събудих с писък. Причината беше, че когато отворих очите си, първото нещо, което видях бяха очите на Джъстин, които ме наблюдаваха и красивата усмивка на лицето му. Знаех, че все някога щеше да дойде и да си легне, но не очаквах, че ще се навре чак толкова близо до мен. След моя доста оглушителен писък и двамата подскочихме от местата си. Едва тогава може би осъзнах,че сме прекарали тук цяла вечер. Нямах представа колко е часа и как ще се измъкнем, но дори нямах време да попитам, защото вратите на каютата се отвориха. През нея влязоха двама мъже. Единия беше по-възрастен,а другия по-млад, но това, което ме тревожеше беше оръжието в ръцете на по-големия. Моите ръце, а и тези на Джъстин на мига се озоваха във въздуха, а непознатите хора, които най-вероятно бяха собствениците на лодката проговориха.

- Quién es usted? Qué haces aquí? – мъжът заговори на испански, а аз и Джъстин се спогледахме. Мога да кажа, че не обръщахме кой знае колко внимание на часа по испански в гимназията. Прекарвахме го в разговори, шеги и може би някоя друга целувка, но не и в учене, както би трябвало.

- Не, не. Не сме направили нищо лошо. Говорите ли английски? – Джъстин се опита да обясни, но явно тези бяха от типа испанци, които владееха само своя език.

- Свърши ни горивото и затова дойдохме тук. Нямаме телефони и не можехме да се обадим на никого да ни прибере и се настанихме за през нощта. – опитах се да им обясня ситуацията жестикулирайки, защото ако трябваше да разчитам на бившия си, сигурно щяха да ни застрелят на място.

- Мелъди, какви ги дрънкаш? Те не говорят английски?

- Да, но ще ме разберат по мимиките и престани да ме тормозиш.

- Добре, давай. Да видим колко ще разберат от твоето ръкомахане насам-натам.

- Levantarse! – извика мъжът и ни направи някакъв знак с ръката.

- Какво говори този?

- Ох, Джъстин, откъде да знам? – скарах му се.

- Levantarse! – повтори непознатия и отново направи онзи жест и то няколко пъти. Май, че разбрах какво се опитва да ни каже.

- Мисля, че иска да станем. – преведох на Джъстин и двамата се изправихме.

По-младия ни поведе нагоре към палубата, а този с оръжието вървеше зад нас. Настаниха ни на едни столове и капитана подкара нанякъде. За щастие не ни вързаха, но се настаниха срещу нас, заедно с пистолета в ръката на онзи. Вътрешно, че и външно умирах от страх, защото не знаех нито къде ни водеха, нито дали изобщо ще се измъкнем живи. За разлика от мен, Джъстин си беше доста спокоен. Не го притесняваше това, че някакъв луд мексиканец държи насочено оръжие срещу него. А, да забравих, че и на него му се е случвало преди. Нали го бяха арестували преди две години. Твърде дълга история.

- Само ти си виновен. Защо ти беше да се качваме на яхтата? – нападнах Джъстин, защото трябваше да се разсея от страха си.

- Трябва да ми благодариш, че я намерих, защото в противен случай сега щеше да си ледено блокче.

- По-добре, отколкото да лежа мъртва с куршум в тялото. – троснах му се.

- Значи признаваш, че искаше да останеш насаме с мен в лодката? И то за цяла нощ? – видях го как се подсмихна. Така ме дразнеше.

- Разбира се, че не. Знаеш ли прав си. Това положение е много по-добре.

- А мен питаш ли ме? Търпя те от дванадесет часа минимум. Стори ми се като цяла година.

- Не мога да повярвам колко си спокоен. Трябва да се измъкнем оттук.

- Не се тревожи, принцесо. Най-много ще ни закарат в полицията и ще обясним какво се е случило. След това ще ни пуснат.

- Странно, но в думите ти има логика.

Остатъка от това вълнуващо пътуване го прекарахме в пълна тишина. Единственото, което се чуваше беше моторът на яхтата и звукът, който водата издаваше. Не знам колко време мина, докато пътувахме, но със сигурност беше повече от половин час. Най-накрая на хоризонта се появи пристанище. Само че това не беше пристанището на Пуерто Лобос, а на някой друг град. На колко ли километра бяха приятелките ми в момента?

- Къде сме? – попитах Джъстин след като яхтата спря да се движи.

- Мисля, че сме в съседния град. С Остин сме идвали тук и преди.

- И как се казва? – той само сви рамене. – Боже, Джъстин, такъв си идиот.

Двамата мъже и капитана слязоха от яхтата и ни оставиха сами на нея. Бихме могли да избягаме, но ще ни видят, така че по-добре да си стоим на задниците, като послушни изгубили се. Забелязах че, господинът с оръжието разговаряше с някой и дори ни посочи. Сигурно му обясняваше, че сме се опитали да откраднем нещо и сега ще ни вкарат в затвора. Направо умирах от паника и страх, а събеседникът ми изобщо не го интересуваше какво може да му се случи.

- Защо сте на яхтата? – другият мъж, с който нашите така наречени приятели говореха, се появи.

- Най-накрая се появи някой, на който да споделим случилото се. – отдъхнах си, че най-вероятно няма да свършим в затвора, стига Джъстин да не издъни обяснението ни.

- Вие ми разкажете, а аз ще им преведа.

- Разхождахме се в морето с гаджето ми и горивото ни свърши. – подскочих на мястото си, когато чух обръщението „гадже”, но реших този път да не го правя на проблем, защото не ни липсваше още един. – После видяхме лодката и доплувахме до нея. Искахме просто да не сме съвсем в открито море през нощта. Нямахме лоши намерения, наистина.

- Добре, ще им кажа. – отвърна и отиде да преведе интересната ни история. Дано ни пуснат. Надявам се, че ще бъдат благосклонни.

***

- Добре, сега какво ще правим? – попитах Джъстин след като най-сетне бяхме свободни да си вървим. Намирахме се в град, чието име дори не знаехме, а и нямаше на кого да се обадим.

- Първо, ще купим нови дрехи, защото тези вече не ми понасят. След това ще потърся телефон и ще звънна на Остин да изпрати някого от хотела да ни вземе, а докато чакаме може да хапнем нещо, защото умирам от глад.

- Хубаво. – съгласих се с плановете му и тръгнахме по главната улица на непознатия град.

Влязохме в първия магазин за дрехи, който видяхме и Джъстин забеляза момичето, което обслужваше клиентите на касата. Пооправи малко дрехите и косата си и се запъти към нея. Нямам никаква идея какво мисли да прави, но стига да се махнем от тук, не ми пука дори и ако реши да направи обир.

- Здравей, красавице. – каза на момичето и се усмихна чаровно. Завъртях очите си. Имах си аз да не използва чара си, за да се добере до нещо, което иска. – Как се казваш?

- Лина. – отговори тя и също му се усмихна.

- Може ли да те помоля за услуга? – тя кимна положително. – Нямам телефон в себе си, затова ще има ли проблем, ако използвам този? – попита и посочи стационарния телефон, който стоеше на бюрото.

- Разбира се. – Лина се съгласи доста бързо и му подаде слушалката. Джъстин набра номера на Остин и зачака да вдигне.

- Аз ще говоря с него, а ти си избери нещо. – каза ми, докато все още чакаше да му отговорят на обаждането.

Доста дълго оглеждах дрехите в магазина, но нищо не ми харесваше. Накрая се спрях на едни къси дънкови панталонки и обикновена бяла тениска с къс ръкав. Отидох в пробната и ги облякох. Паснаха ми идеално и направо излязох с тях. Отидох до касата, където Лина подреждаше някакви касови бележки. Помолих я да махне етикетите и другите неща от новите ми дрехи и да прибере вече мръсната ми бяла рокля в някоя торба. Веднага след като чух цената, която трябваше да платя за покупките си, се досетих, че не нося пари в себе си. Сега здраво го загазих. Как не взех пари със себе си, снощи, когато тръгнах за партито? Да, вярно. Забравих си чантата. Иначе сега и телефон щяхме да имаме и изобщо нямаше да сме в това положение. Щяхме да избегнем яхтата и лудият й собственик, но аз откъде можех да знам, че онзи от дискотеката щеше да ни подгони и горивото да свърши насред океана.

- Трябва ли ти помощ за плащането, принцесо? – Джъстин се приближи към мен и се подсмихна след като забеляза ядосания поглед на Лина и моят, който крещеше „нямам с какво да платя”.

- По принцип не, но точно сега не бих отказала.

- Много съжалявам, но няма да ми стигнат парите. Ако искаш може да измиеш пода и да изчистиш съблекалните, за да получиш дрехите. – засмя се.

- Ужасен си. Хайде, моля те, ще ти ги върна.

- Знам, че ще го направиш дори и да ти кажа да не го правиш. – отвърна и подаде картата си на Лина.

След като излязохме от магазина с вече старите дрехи в ръце, веднага се запътихме към някой ресторант. Бях много гладна и с голяма радост ще използвам картата на Джъстин, за да си взема нещо за ядене. Дори не подбирахме къде да седнем. Просто заехме една маса в най-близкото заведение, което очите ни видяха. Подадоха ни менютата, но избрахме доста трудно, не защото беше еднообразно, а защото не знаехме кое ни се яде повече. В крайна сметка се спряхме на нещо и едва дочакахме, докато се приготви. Храната ни пристигна и двамата започнахме да се храним в пълно мълчание. Не бих казала, че беше неловко, просто защото не можехме да обелим и дума от непрекъснатото навиране на вилиците в устите ни.

- Извинете, искате ли да купите цвете за дамата? – някакъв глас проговори в близост до нас и това, което чух ме накара да се задавя.

- Не, ние сме просто приятели. – обясни Джъстин.

- Много съжалявам, помислих, че сте двойка. Просто много си подхождате. – усмихнах се леко след думите на жената, защото често ни го казваха.

- Често ни го казваха. – каза Джъстин, сякаш прочел мислите ми. – Бяхме заедно, но се разделихме.

- Жалко. Дано оправите отношенията си и се съберете. Наистина сте прекрасна двойка. Направо може да се ожените.

- Какви ги говориш, жено? Пази Боже. – каза Джъстин и чукна три пъти по дървената маса.

- Да, точно така. Пази Боже. – повторих думите и действията на идиота срещу мен.

- Разбирам те, напълно. И моят беше такъв един…вреден, не можеше да подреди мислите си и не знаеше какво иска, но вече сме женени от петнадесет години. – каза ми непознатата, а аз се засмях.

- Ей, ти на кого казваш, че е вреден? – скара й се Джъстин на шега, а тя се усмихна леко и след като ни пожела приятен ден, си тръгна.

Оставаше ни около половин час преди Остин да прати някой да ни вземе и се молех да не се скараме или да се избием, докато това стане. Макар че, това приключение започна доста зле, определено се отрази на отношенията ни с Джъстин донякъде. Не бих му простила никога за това, което ми причини, но може би трябва да опитаме да се разбираме по-добре. Все пак вече и аз продължих напред. Не би трябвало да ме е грижа толкова затова, че излиза с момичето, с което ми изневери. Може и да възстановим приятелските отношения по между си, но не съм напълно убедена все още.

***

- Джъстин, не разбираш ли, че това няма да стане!? Няма да ти правя услуга, за да може сърчицето на Ейвъри да е добре. – знаех си, че не можем да имаме мирни отношения никога повече. И този пореден скандал беше доказателството.

- Моля те, Мел. Просто се поразходи малко и тогава се върни в хотела.

- Защо да го правя, при положение, че вече сме пред него!?

- Престани да викаш. Привличаш погледите на хората върху нас. Искам една малка услуга, моля те? – помоли ми се отново. Да сме се прибирали отделно, за да не ни видела Ейвъри. И заради това, аз да трябва да ходя като идиотка насам-натам, докато той оправя гаджето си. Просто да забрави.

- Казах не и точка. – скръстих ръце пред гърдите си. – Омръзна ми от твоите игрички. Като ни види, ще й обясниш и готово. Ако ти има доверие, ще ти повярва.

- Защо е такъв голям проблем да изчакаш половин час? – попита и замълча за кратко. – Чакай. Ти да не би да ме ревнуваш от Ейвъри?

- Моля? Защо ми е да те ревнувам? Какво си въобразяваш? Даже, ако на света е останал и един мъж и това да си ти, никога не бих се върнала при теб отново, защото ти си един високомерен и самовлюбен егоист, който…

Бях прекъсната от устните му, които се залепиха за моите. И то пред хотела. Бях толкова шокирана, че не знаех как да реагирам. Правилното беше да го отблъсна, защото веднага в ума ми изникна образа на Тайлър, но от друга страна исках да му отвърна. Не го бях целувала от цели шест месеца и ще излъжа, ако кажа, че целувките му не ми липсваха. Сигурно щях да се чувствам изключително гузна и виновна, и всичко отвътре ще ме разяжда, но притиснах устните си към неговите и отвърнах. Може би това, че не го бях усещала толкова близо до себе си през последните месеци ме подтикна да го направя. Ръцете му се озоваха на кръста ми и той ме притегли плътно до тялото си. Настръхнах цялата, точно както всеки път, когато ме докоснеше. Беше така от десети клас насам. Вече се убедих още повече, че думите му от преди няколко седмици бяха самата истина. Никога нямаше да мога да го забравя, независимо от това с кого съм.