Гледната точка на Мелъди:

Оставаха по-малко от пет минути до края на последната ми лекция за деня, а аз вече нямах търпение да се измъкна от университета. Сигурно Тайлър ще бъде някъде отпред, за да ме вземе, тъй като не ми се вярва да влезе вътре и то точно сега, когато всеки опитва да си тръгне. Когато професорът най-сетне ни освободи, побързах да се изнижа от сградата, за да не го карам да ме чака. Високите токчета не направиха задачата ми по-лесна. Тъй като нямаше да имам време да мина през нас и да се преоблека, днес цял ден обикалям с вечерния си тоалет. Той се състоеше от малка черна дантелена рокля с гол гръб и моите убийствено високи черни обувки. Носех и малка чантичка, в която да си държа телефона и другите принадлежности. Учебниците и тефтера със записките ми щяха да останат у Скарлет, която се съгласи да ги занесе в апартамента ми по-късно. Косата ми беше изправена, а гримът ми сравнително семпъл. Старах се доста да изглеждам зашеметяващо и се получи. През целия ден събирах погледите на момчетата от ляво и от дясно. Това беше нещо необичайно за мен, но пък ми хареса. Отново привличам внимание и то този път не е, защото излизам с най-популярното момче в кампуса или някоя друга глупост. А като стана на въпрос за Джъстин днес не съм го виждала цял ден, или ме отбягва или просто не е дошъл на лекции. Не, че ме интересува де, по-добре е като не се налага да го срещам.

Отърсих главата си от неприятни мисли и застанах малко по-далече от вратата на университета, за да не преча на другите опитващи се да излязат. Извадих телефона си, за да проверя часа. Екрана светна и на тапета ми се показа снимка от лятната ни ваканция с Ария и Скарлет, а часовника показа осемнадесет часа. Ама, че съм точна. За жалост не мога да кажа същото и за Тайлър. Не го виждам никъде. Не, че знам как изглежда колата му, ако случайно е решил да ме чака в нея или пък ще мога да я позная. Предполагам обаче, че ще е скъпа, лъскава и сто процента черна на цвят. Прилича на човек, който би имал такава кола. Но не знам със сигурност, което ме изнервя още повече тъй като вече минават пет минути след шест часа, а той никакъв го няма. Времето явно също не е на моя страна, защото слънцето се скри зад тъмни облаци, които не предвещаваха нищо друго освен дъжд.

Почти всички студенти си бяха тръгнали и вече нямаше никой, който да излиза през вратата. Всички бързаха да се приберат преди да се изсипе дъжда и паркинга набързо се опразни. Колко хубаво. Късмета ми като, че ли си стегна багажа за минути и изчезна някъде със слънцето. Минават вече петнадесет минути от уговорения ни час с Тайлър, а той естествено още не се е появил. Не е за вярване, че ще ми върже тенекия. Не стига, че той ме покани на вечеря, а сега няма и да дойде. Може би е станало нещо и се налага да закъснее. Случва се, но и дори да е така би трябвало да се обади поне, за да каже, че отменя срещата. Погледнах в телефона си за съобщения или обаждания, които да съм пропуснала, но нямаше такива. И тогава се сетих. Не знам как очаквам да звънне като ние не си бяхме разменили дори телефонните номера. Супер. Вече не знам какво да мисля. Ами ако нарочно не е искал да ги разменяме. Ако ме е изиграл и в момента стоя тук като пълна глупачка и си мисля, че ще дойде да ме вземе, а той всъщност въобще да не се сеща за мен.

Колко ли трябва да чакаш някой, за да се убедиш, че наистина няма да дойде? Ако отговора надвишава 20 минути може би, би трябвало да си тръгвам вече. Няма нужда да стоя тук още половин час с надеждата, че Тайлър все пак ще дойде. Въпроса е там, че все пак май ще си остана на мястото, защото започна да вали. И при това доста силно. Вярно, че живея доста близо до университета, но ако тръгна сега през дъжда и то без чадър цялата ще подгизна за отрицателно време. А както съм с рокличката си и без никакво яке не ми се рискува. И без това вече започвам да треперя от студ. Не е за вярване колко бързо се промени това проклето време. Ще се наложи да изчакам дъжда да спре. Не би трябвало да продължава много. Облегнах се на стената и се зарових в телефона. Можеше да звънна на Ария да мине и да ме вземе, тъй като тя единствена от нас трите има кола, но ми каза, че смята да ходи на кино и предполагам няма да ми се зарадва ако я измъкна от кино салона.

Мислех си как, ако втори път видя Тайлър Пейн, ще го фрасна толкова силно, че да му се завие свят, задето ме остави тук в дъжда, когато позната черна кола спря пред мен. Нямаше как да не я позная. Принадлежеше на Джъстин. Прозореца се спусна надолу и от там се показа нахалната му, подкосяваща крака, усмивка.

- Да те закарам? – попита той.

- Да бе, как ли пък не. Чакам някого. – отговорих, докато се огледах отново, надявайки се Тайлър да е благоволил да се появи.

- Щом казваш, но не виждам някой да се е запътил насам.

- Ами възможно е и да закъснява. – отвърнах му троснато. Не разбирах какъв му е проблема. Защо изобщо се занимава с мен?

- Тогава ще го изчакаме заедно. – изскочи бързо от колата и се скри от дъжда при мен.

- Не става. Върви си. – опитах се да го накарам да се махне. Не искам да съм близо до него, никога повече.

- И защо така? – обърна се към мен и ме огледа най-безсрамно от горе до долу. – За кого си се наконтила така, принцесо? – попита ме, но не му отговорих. Вече не е негова работа да знае, а и също да ме нарича така. Преди често използваше това обръщение и аз го намирах за много мило и сладко, но вече като го чуя ми става лошо. – Ясно, ще си мълчим.

И точно това правехме цели пет минути преди Джъстин да се изнерви и да проговори отново. Беше се облегнал на стената като мен и беше оставил значително разстояние по между ни. Аз обаче не се сдържах и го погледнах с периферието на зрението си. Облечен с бяла тениска и тъмни дънки изглеждаше като изваден от витрината на някой магазин.

- Виж сега трябва да тръгвам, защото бързам и нямам намерение да споря с теб. Качи се в колата и да те закарам до вас. Не мисля, че ще спре да вали скоро, а и този, който чакаш явно няма да дойде. Става късно и не трябва да се прибираш сама.

- За мен не е проблем.

- Но за мен е. Качвай се. – каза със заповядващ тон и посочи колата.

- А не би трябвало. Не съм твоя грижа вече.

- И какво от това? Предпочиташ да те оставя да мръзнеш тук цяла вечер ли?

- Не, разбира се.

- Тогава какво чакаш? Трета или четвърта покана?

- Забравих колко си раздразнителен като се ядосаш. – това беше една от чертите му, поради която се пораждаха повечето от нашите малки караници и кавги.

- Не съм. Просто ти ме изнервяш.

- Дрън-дрън. – качих се в колата му от страната на шофьора и затръшнах вратата.

- По полека. Ще я потрошиш.

- Хубаво.

Пътувахме в пълна тишина и се чуваше единствено дъжда. Добре, че живеех наблизо и стигнахме буквално за няколко минути, защото не знам как бих издържала подобна неловка ситуация по-дълго. След като паркира му благодарих и набързо притичах разстоянието от колата му до входа. Видях, че тръгна след като отворих входната врата и влезнах вътре. Не ми беше ясно защо го прави. Чак толкова жалка ли съм изглеждала докато чаках Тайлър пред университета, че бившия ми да спре и да ми предложи да ме откара? Направо не е за вярване колко бързо ми се скапа деня. Не стига, че Тайлър не се беше появил, ами трябваше и Джъстин да ме докара след провалената среща, за която вероятно се беше досетил. Не виждах как всичко това може да стане по-зле, но ето че имало начин.

На вратата се позвъни и отидох да отворя. Беше брат ми Ноа. Три години по-голям от мен, кестенява коса и кафяви очи. А и също така излиза с Ария.

- Готова ли си да имаш съквартирант? – попита той и ми показа сака си. Нямах никаква представа за какво ми говори.

- Моля?

- О, явно не си чула съобщението ми. – натрапи се той и влезе вътре.

- За какво съобщение говориш? Нищо не съм получавала.

- Може и да съм го пратил на друг. Няма значение. В апартамента ми се е спукала някаква тръба и ще отнеме поне седмица, за да се поправи, а и може би още няколко дни работа за нанесените щети. Така, че до тогава се нанасям тук.

- Ама ти сериозно ли? – това не можеше да ми се случва.

- Какво?

- Нищо. Просто не можа да избереш по-подходящ момент от този. – отвърнах саркастично.

- Станало ли е нещо? – попита притеснено.

- Не. Само глупости. Не мисля да те занимавам.

- Ами добре. Аз ще си оправя стаята. – каза брат ми и се запъти към гостната.

Апартамента ми беше сравнително голям и освен моята спалня имаше още една, която предишния собственик е превърнал от офис в място за спане. Разбира се, Ноа знаеше за нея и веднага ми се натресе. Не, че с него не се разбираме или нещо такова, а напротив, даже сме си много близки, но дойде в наистина неподходящо време. Мислех да си взема кутията със сладолед и да си пусна някой филм от моята т.нар. от него „момичешка колекция със сапунки“, но надали той щеше да ме остави да го направя. Затова и без да се замислям поръчах от любимата ни пица и издирих някой от екшън филмите, които все още не сме гледали. Явно щеше да има братска вечер.

/Събота сутрин/

Идеше ми да убия Ноа. Събудих се по възможно най-гадния начин заради него и неговата ужасна метал музика, която беше надул на макс. Въобще не мислех да ставам толкова рано днес. Мислех да си почина и да се излежавам, но очевидно брат ми има други планове за деня. Станах от леглото, защото не издържах повече тази врява. Влязох в кухнята и видях Ноа облегнат на плота, да си рови в телефона. Та той дали въобще забелязваше, че е пуснал музиката?

- Добро утро. Наспа ли се? – попита ме той, а аз минах покрай него, за да включа кафе машината.

- Как бих могла да го направя от лошия ти вкус за музика, който кънти през тези стени? А и между другото не мислиш ли да я спираш вече? Разбуди целия квартал.

- Съжалявам. Не се бях сетил, че мога да те събудя. – каза и отиде веднага да спре уредбата. – Забравих, че по принцип спиш до късно.

- Не думай. А и ти какво очакваш? Все пак съм човешко същество, което само чака уикендите, за да си почине и наспи.

- Съжалявам още веднъж. – дойде при мен и ме гушна, защото му бях извърнала сърдито глава. – Не ми се сърди, де. Ще ти направя най-вкусната закуска, която си яла до сега.

- Каква? – полюбопитствах.

- Каква искаш?

- Бъркани яйца.

- Е, значи такава ще направя.

- Добре, не ти се сърдя повече, но да не се повтаря.

- Разбрано, шефе. – козирува пред мен и се зае със закуската.

Аз реших да се преоблека, защото само му се пречках, а и за да не стоя цял ден със пижамата. Тъкмо отивах към стаята си, когато на вратата се звънна и се върнах да отворя. Не се сещам кой може да бъде в толкова ранен час, но явно е спешно щом позвъня още веднъж и то настоятелно. Отворих и видях, че там този път е Тайлър. Не мислех въобще да го виждам след вчерашната му постъпка, а пък камо ли да говоря с него. Щях да му затворя вратата преди още да е казал нещо, но той беше бърз и ми попречи.

- Моля те, изслушай ме. Съжалявам за вчера. Знам, че те зарязах сама, но наистина изникна нещо спешно в работата ми. Имахме извънредно събрание, от което нямаше как да се измъкна. Наистина съжалявам много.

- Да, нареди се на опашката. – какво? Още от сутринта всички взеха да ми се извиняват?

- Моля? – изглеждаше объркан.

- Няма значение. Не е станало кой знае какво.

- Не е така. – не казах нищо, само стоях и го гледах безизразно, докато вътрешно ми се искаше да го цапардосам. Колкото и да беше важно тъпото събрание можеше поне да ми пише. След като е намерил къде живея няма как да не е изтрил и телефонният ми номер. Тъпанар. – Виждам, че няма да е лесно да те убедя да ми дадеш втори шанс. Но така е по-добре, не обичам лесните неща. Нямам никаква идея какво точно очакваш да направя. Да падна на колене, може би? – отново си замълчах, а той взе, че наистина го направи. Падна на колене и ми хвана ръката. Гледах го изумено. – Е, добре, Мелъди. Знам, че първата ни среща не мина въобще обещаващо или по-скоро липсата на такава, за което, разбира се, аз съм виновен. Вчерашната ми постъпка беше ужасна спрямо теб, но те уверявам, че няма да допусна да се повтори. Извинявай много. Ще можеш ли да ми простиш? – разбира се, че да. Да не съм луда да не го направя за мъж, който буквално падна на колене за прошката ми. Но преди да успея да отговоря брат ми се намеси.

- Уоу, Мел, този тук да не би да ти предлага брак? – застана на вратата до мен.

- Не. Тук е, за да се извини.

- Явно доста си го загазил, че да паднеш на колене. – подхвърли брат ми, а Тайлър се изправи.

- Да, доста. Но пък ще се реванширам.

- Вече направих закуска. Избери си нещо друго. – каза брат ми, обърквайки го.

- Нещо не мога да те разбера. Какво да избирам?

- За реванш. Тъй като и аз трябваше да ѝ се реванширам.

- Аха ясно. А ти кой си?

- Брат ѝ – Ноа Бътлър.

- Приятно ми е. Тайлър Пейн.

- Пейн? Защо ли ми звучи познато? Да не би да си учил в колежа на Мел?

- Мхм. Ти също, нали?

- Да. Помня те от няколко купона, на които си идвал.

- И аз. А и беше в някои от лекциите ми.

- Да, чудесно. Очевидно се познавате. А сега може ли да знам как възнамеряваш да ми се реваншираш? – попитах нетърпелива.

- А, да. За това... Ами значи утре съм поканен на едно гала събитие в новата сграда в центъра на града и се чудех дали би искала да ме придружиш?

- Да не говориш за онова гала събитие, на което канят само по-известните личности от града и за което говорят вече цял месец? А и на което се изсипват цял куп папараци и репортери?

- Май, че да.

- И ме каниш там?

- Да. Като те гледам май си съгласна да дойдеш.

- Повече от съгласна. – буквално му се хвърлих на врата прекалено развълнувана и го прегърнах. Той също мен като сложи ръце на кръста ми, но не прекалено ниско. Ноа се прокашля, а аз се отдръпнах.

- Е, ще останеш ли за закуска, Тайлър? – попита брат ми.

- Не, но благодаря за поканата. До утре Мелъди. – целуна ме по бузата и се отдръпна. - А ето и телефонния ми номер. – подаде ми негова визитка точно преди да си тръгне.

- Харесва ми това момче. По-свястно е от предното ти гадже. – пак стана дума за този козел Джъстин, но сега настроението ми беше на сто процента и не се повлиях много от думите на брат си.

- Определено е. – казах и се захванах с моята закуска, тъй като следобед ме чакаше голямо пазаруване. Този уикенд не потръгна много добре, но вече се очертаваше да е един от най-хубавите досега.