Живота ми в Сиатъл винаги е бил нещо като мираж.Прекалено хубав за да е истина.Имах Зий,неотлъчно до мен, бях се записала с любимата специалност, изкарвах прилични оценки и вярвах,че някой ден ще работя в издателство.

Всичко до тук беше планирано до съвършенство.

До момента в който преди осем месеца не тръгнах официално с Аполо Ван Торн.

Кой би предположил,че лъжите не спираха до почивката прекарана в Кейп Код?

Кой бил предположил,че тъмното му минало започваше да го настига в мига в който се прикачи на полета за Лондон?

Със сигурност не и аз.

Беше минус единадесет градуса.Зъбите ми тракаха от студа,краката ми бяха ледени кубчета и не си усещах пръстите.Ръцете ми бяха като сковани,а тялото ми не можеше да побере яростта насъбрала се в мен.

Вървях с всички сили към единственото работещо заведение на по-малко от километър от кампуса на университета ми в Сиатъл.Вятърът беше режещ,а дебелото палто не успяваше да ме сгрее достатъчно.

Беше време да се срещна лице в лице с тях.Лице в лице с хората на които вярвах най-много.Поне преди случилото се...

В далечината виждах запотените стъкла на заведението.Беше като онези пъбове,които показват често по телевизионните сериали.Дървена фасада, приглушени светлини,тиха рок музика и съмнителни пичове.

"Черната дупка" беше точно това - дупка.

Продънени кожени дивани,счупен джубокс, дървен барплот с издълбани от ножка имена Марко беше тук, и други невероятно запомнящи се цитати, мръсен под с мръсни следи от обърнати табли, остър аромат на джибри и пържено месо и съмнителни пичове,които бяха с шарени кърпи на главите и си играеха със сгъваеми ножки,докато ти дзяпат задника.

Ето това беше "Черната дупка" ...най-долнопробната кръчма в Сиатъл.И точно тук моята компания бе решила да се събере за последен път.

Или поне така си мислех,когато приех да ги видя.

-Ерика -кимна ми Аполо.

Държеше се отдръпнато,студено.Стоеше седнал в дъното на дивана,опрял гръб на дървената стена и наблюдаваше кой идва откъм прашният път.

-Добър вечер -казах аз разсеяно ,докато хвърлих бърз поглед към полупразната маса. Наполовина изяден хамбургер,чието месо бе червено по средата, три празни чаши от наливна бира и три от черно кафе без подсладител.

Мъж се провикна откъм бара.

-Ей,малката.Ще желаеш ли нещо?

-Кафе.Черно. -извиках аз и се плъзнах по седалката до Кара.-Какво изпуснах?

Всички се спогледахме.

-Ако беше точна може би щеше да чуеш-каза сопнато Ноел и кръстоса ръце под гърдите си.

Аз повдигнах вежда.

-Отвън е минус единадесет градуса.Изръзнах.Дори не знам защо ни беше да се събираме.Обещахме си,че няма да се виждаме отново.Нито сега,нито когато и да е било!

-Да,но нещата се промениха -заяви Дамян.

-Кой го казва? Ти? -изхриптях аз.

-Това касае всички ни,не само теб-обърна се към мен Кара.

-Точно така -Ноел постави ръце на масата- всички сме заедно в кюпа.

-Един за всички -изсмя се горчиво Зий.

-Всички за един -довърши Маноло.

Аз погледнах бившите ми най-добри приятели. Безбожно красивият ми бивш,Аполо с немирната му руса коса и опасно сините очи, доверницата ми и моя съквартирантка Зий, лудият,безгрижен Маноло.Прекрасният Дамян с идеите му да промени света в който живее, сестра ми Ноел и най-добрата ми приятелка Кара.

Всички заедно в Сиатъл за да довършим започнатото.