Достигнахме масата на която се бяха разположили родителите ни и едвам не изпищях,когато видях леля Сиера.Тя изглеждаше невероятно! Русата й коса беше вързана на стилна опашка,беше с лек летен грим.Роклята й представляваше синя риза с бели линии дълга малко над коляното.Беше на високи металични токчета и носеше бяла чантичка.Изтичах към нея й я прегърнах силно.

-Лельо -казах аз -много ми липсваше!

-И ти на мен,малката -каза тя докато милваше косата ми - струва ми се ,че си станала кожа и кости!

-Всички това й казваме -обади се леля Ария.

-Трябва да се храниш,ключа е в здравословният начин на живот-смигна ми леля Сиера - как мислиш съм запазила формата си през всичките тези години?

Аз се ухилих.

-Хайде сядай до мен да те видя -каза тя и после се обърна към Аполо,Кара и Ноел - я виж ти! Малчуганите порастнаха.

Тя ги огледа обстойно и нямаше как да не забележа дългият поглед ,който отправи на Аполо.Сто процента си спомняше за дивотиите ,които правеха с Маноло преди година и половина.И като стана въпрос за Маноло.Той също се беше променил доста.Беше променил стила си на обличане и сега не носеше суитчъри,шапки с козирка и скини дънки,а бяла,разкопчана риза с черен панталон.Сега изглеждаше възмъжал с черната си коса вдигната нагоре,арогантният поглед и оформената черна брада.Имаше стегнато,но слабо тяло със силен златен загар.Приличаше много на баща си -бразилския футболист.

-Здравейте -каза той с дрезгавият си глас.

-Здравей-отвърнах аз и му се усмихнах.

Той също се усмихна и показа наредени бели зъби.Беше станал доста красив.Имаше структурата на баща му и красивите черти на майка му.Беше харизматичен,чаровен и отпуснат.Говореше си с всички на масата и не пропускаше да сподели някоя история от времето прекарано в Бразилия.Беше пълната противоположност на Аполо,който сега беше отдръпнат сякаш в своя си свят и изобщо не се включваше в разговора.Стиснах ръката му за да го върна в реалността и погледа му се стрелна към моя.Сплете пръсти в моите и се усмихна.От това пеперудите в стомаха ми полетяха.

-А с теб какво става? -прекъсна момента ни Маноло.-Чух,че следваш в University of Washington.

-Да -отвърнах аз леко раздразнена - хубаво място.

Той се засмя с ниският си глас.

-Е няма как да не е.Ще се чуваме често - загатна той.

-Какво искаш да кажеш? -включи се в разговора Аполо.

Маноло го погледна предизвикателно и повдигна вежда.

-Не сме се виждали от доста време,Аполо и няма как да знеш,че ще се записвам в Seattle University .Вече съм приет с бизнес и икономика.

-Поздравления-каза сухо Аполо.

-Да.Много се радваме за теб-припряно се обърнах към Маноло.

Трябваше да разведрим разговора.Изобщо не знаех какво му става на Аполо...да не би да ревнуваше от Маноло!? Това беше просто нелепо...

Маноло се усмихна и наклони глава леко в един доста небрежен жест.

-Да -започна провлачено той-доста труд хвърлих с приемните изпити,но имах и голяма доза мотивация.

-Която беше? -полюбопитства Ноел.

Очите му се стрелнаха към нея и изглеждаше така сякаш чак сега забеляза присъствието й.

-Новата кола,която е паркирана на паркинга -той погледна през рамото ми.-Chevrolet Corvette Stingray с подвижен гюрук.Това бебче е всичко за което съм мечтал - червен кожен интериор,отварящи се перпендикулярни врати,аудиосистема,бордкомпютър.Което и да наименуваш тази кола го има.

Маноло звучеше горд,че притежава това возило.Помня,че още докато живееше в София се интересуваше оживено от коли и също така си спомням партито,което организира след като баща му му купи първата кола за осемнайстият рожден ден.Тогава за пръв път с Аполо .... както и да е.Не му е сега момента сега да си припомняме историите от миналото.

-Звучи страхотно.Може би ще ни повозиш после? -разпърха мигли Кара.

-Разбира се.Кейп Код ще ни диша прахта.Буквално.

Ноел и Кара се разсмяха.

Поехме отново разговора за коли,футбол и пари.Тема,която ненавиждах.Тема,която често присъстваше в разговорите с родителите ми.Кара и Ноел бяха силно впечатлени от постиженията на Маноло.А под постижения имам предвид новата му кола,това че играе в малката лига в Сиатъл и това,че ще следва бизнес.За мен беше клише: красивият футболист с лъскава кола модел от 2019.Нищо ново под слънцето.

-Скучно ли ти е ?-прошепнах в ухото на Аполо.

Той сви рамене.

-Ужасно много-прошепна в отговор.

-Хайде да се омитаме -аз хвърлих един поглед към сергиите зад нас.Той проследи мисълта ми.

-Когато ти дам знак .

Аз кимнах насреща му.Добре знаех за какво говори.Когато бяхме по-малки си изобретихме знаци за когато имаме нужда от помощ или когато трябваше да свършим някоя дивотия.Беше доста лесно и ни помагаше в много напечени ситуации.

Подръпването на ухото означаваше "Помощ".

Прокарване на пръст по долната устна означаваше "Изчезвай" или в нашият случай "Да изчезваме".

Прокарване на пръст по горната устна означаваше "Ядосан/а съм".

Имаше още доста,но схващате картинката.Аполо започна да говори нещо на тема храна и докато се усетя правеше знака с пръст прокаран по долната устна.Аз се изправих заедно с него,заявявайки,че ще му помогна с храната,която уж трябваше да вземе и никой сякаш нямаше проблем с това.Освен Ноел,която следеше с поглед как вървяхме към сергиите на които продаваха мъфини с пълнеж от течен шоколад Нутела.

-Беше на косъм-казах аз ,като хвърлих един последен поглед през рамо.Ноел още гледаше към нас.Успокоих се чак след като се скрихме от погледа й.

-Знам.Какво й става на Ноел? -попита Аполо.

Опа!Това беше опасна територия.Изненадах се изобщо ,че му е направило впечатление.Ако му кажех,че е влюбена в него можеше ситуацията да излезе извън контрол.А пък ако Ноел разбереше,че съм се раздрънкала щеше да ме намрази.Затова свих рамене и се направих на тъпа.

-Никаква идея.Хормони -ухилих се.

-Искаш ли мъфинче?-попита той докато отгризваше шоколадовата глазура.

Аз кимнах и той ми подаде в устата.

-Мм блаженство.

Той повдигна русата си вежда и ме целуна.Беше сладка,шоколадова целувка от която ми се подкосиха краката.Колко години съм изгубила през които можех да целувам тези розови,плътни устни!Беше ме яд на себе си.Естествено аз винаги съм имала по-особени чувства към Аполо.Тогава не са били особено ясни за мен,но сега съм сигурна,че са означавали ,че съм привлечена към него.Никога не си бях позволявала да мисля в тази посока от страх да не изгубя приятелството му.Защото всички знаехме,че в момента в който кажеш на мъж,че го обичаш той хваща широкия бял свят и не му мярваш очите повече.Затова й не рискувах.

-Разхожда ли ти се? -попита той след целувката.

Аз кимнах ,неспособна да продумам.Той вплете пръсти с моите и тръгнахме измежду многобройните сергии.Смяхме се,разговаряхме и разглеждахме дрънкулките,които продаваха.Доста от разговорите ни започваха със "Спомняш ли си когато.." и после следваше неконтролеруем смях от който ме заболя корема.Вечерта се превърна в една от любимите ми.Беше изпълнена с толкова много натварващи емоции и усещания.И всичко това благодарение на Аполо.

Светлинките блещукаха в дразнещи,ярки цветове. Дори с жилетката усещах хладният бриз,който се беше появил.Мирисът на сладки храни намаля и забелязах,че повечето сергии се приготвяха да затварят.Беше станало късно.Някъде към два през нощта.Вече вървяхме към масата на родителите ни,които също се подготвяха да тръгват.

-А,ето къде сте били-каза кисело Ноел-чакахме ви.

Скръсти ръце пред гърдите си и затропа нервно с крак.

-Изгубихме представа за времето -отвърна простичко Аполо и разроши косата й игриво.

Бях сигурна,че тя щеше да приеме това по погрешния начин.Още от сега виждах 24 каратовата й усмивка.

-Готови ли сте да тръгваме? -попита чичо Ед.

Всички кимнахме единодушно.

-По колите тогава-нареди баща ми.

-Какво ще кажете да ви повозя наобратния път?-предложи Маноло.

-Няма да има места за всички -оплака се Кара.

-Тогава половината от вас? -настоя Маноло.

-Кара ти си с нас,както и Аполо -каза леля Ария.-Няма да се караме затова тази вечер.

-А пък Ноел обеща,че ще ми покаже телескопите на които се е спряла за подарък-каза раздразнено баща ми.-Ако не искаш и това е добре.

Ноел едва ли щеше да изпусне тази златна възможност да измрънка най-скъпият телескоп.

-Може би утре? -попита тя.

-Дадено.А ти ?-Маноло се обърна към мен.

-Щом искаш отивай Ерика,но да карате колата внимателно -каза майка ми предупредително.

-Да,Ерика отивай-ухили се Ноел.

Връщаше ми го от одеве.

Аз свих рамене.

-Не е от значение при кой ще се возя.

-Тогава е решено-отсече Маноло-аз ще те закарам.

Аполо хич не изглеждаше доволен.Намръщи се и пъхна слушалките в ушите си.

-Хайде-подкани ме Маноло-ще се влюбиш в черното ми бебче.

Аз едвам не завъртях очи от досада.Единственият влюбен в това "бебче" беше самият Маноло.

-Моделът е от 2019! Баща ми каза : най-доброто за моят син! Толкова е горд,че следвам стъпките му.Знаеш ли,че и той е следвал бизнес и икономика? Само,че е бил в бръшляновата лига.Естествено,аз обмислях да кандидатствам в Йейл,но се разколебах,когато видях,че в университета в Сиатъл мога да играя и футбол.Беше сякаш печалба от лотарията!

И той продължи да дрънка, и продължи да дрънка докато не стигнахме до черната спортна кола.

-Ето я.Не е ли невероятна? -попита докато гледаше возилото.-Казвам ти ще ти е доста удобно вътре.Дори има опция за загряващи седалки,но пък сега е доста топло..е зимата ще ти покажа.Доста често ще се засичаме сега,когато ще учим в един град.

-Сиатъл е голям-казах колебливо аз.

-Не чак толкова.А това бижу вдига 450km/h.Ще прелитам до твоя университет за по-малко от половин час! Мога да се закълна,че е по-добър и от батмобила-засмя се на несполучливата си шега и ми отвори вратата за да вляза.

Тя се отваряше перпендикулярно,нагоре и беше адски неудобно по мое мнение.Плъзнах се по червената,кожена седалка и огледах критично интериора.Маноло затвори вратата и успях да доловя мириса на трева,кожа и ванилия от ароматизатора за коли.Поне бях сигурна,че Маноло не е изоставил старите си навици.

-Как ти се струва? -попита въодушевен.

-Доста добре-усмихнах се неловко.

Той запали двигателя и потегли по пътя като вдигна доста километрите.Естествено с тази кола не се усещаше така осезаемо както би се усетило с някаква бричка като Фиатите от 1999 година.Със сигурност беше удобна,спортна кола.През прозореца всичко изглеждаше размазано и се сливаше в едно - океана,вълните,пясъка,хората,палмите и всичко останало бяха просто размани цветни петна.Луната грееше високо в небето.Беше вечер и беше доста захладняло.

-Хладно ли ти е?-попита той.

-Малко -признах аз.

Той включи опцията за загряващите седалки.Само от самодоволната му физиономия осъзнавах,колко му харесваше да ми се хвали с колата си.Беше като новата играчка купена от тате.Едвам не изхриптях.Колата беше готина -да,но просто ме хващаше яд колко повърхностен можеше да бъде.Точно затова й се радвах,че Аполо не е такъв.Беше ценител на колите и моторите,като всяко момче,но не се впечатляваше така както Маноло от тези неща.Той беше артист по душа и търсеше нещо по-дълбоко както в хората,така й в картините, и в музиката, и във всичко,което правеше.Още си спомням скицата,която ми беше подарил за рожденият ден.Бях я сложила в рамка и стоеше закачена на стената в общежитията ми в университета.Макар че никога не бих му го признала.

-Радваш ли се,че ще учим близко един до друг? Знаеш ли,така ще имаш приятел на тридесет минути разстояние.Друго си е особено,когато си на друг континент -опита се да завърже разговор Маноло.

Да се радвам беше доста силно определение.Чудех се какъв отговор да му дам.

-Ще може да се виждаме,понякога -загатнах аз.Така според мен успях да се измъкна доста деликатно от неудобният разговор.

Той се усмихна.

-Ще е интересно.Едно е сигурно ,с мен никога няма да имаш скучни мигове-смигна ми той и набра скоростта.Не след дълго вече бяхме паркирали на паркинга в непосредствена близост до бунгалата.Маноло ми отвори вратата и ми подаде ръка за да сляза.

Стъписах се когато ме грабна изненадващо и ме целуна с език.