-Амбър! – Той подскочи. – Слава Богу уцелих къщата. Трябва да ти кажа нещо важно!

-Ти какво правиш тук? – Люк се появи зад мен. – И по-важното кой си ти?

-Люк това е... – Преглътнах нервно. – Това е Джошуа.

-Добре сега отново на главния въпрос: Ти какво търсиш тук?! – Люк му се озъби повече.

-Спокойно жребецо. – Джош се подсмихна. – Тук съм заради Амбър, или по-точно заради родителите ѝ.

-Казах ти още на плажа – аз нямам родители. – Казах и тръгнах да затварям вратата.

-Стой! – Той я бутна отново. – Родителите ти са катастрофирали.

-Те какво?! - Едва казах.

-Чу ме.

-А-аз..... В коя болница са. – Попитах със сълзи на очите.

-Тази в центъра. – Каза и си тръгна.

-Добре ли си? – Прегърна ме Люк.

-Аз.... Не. –Заплаках още по-силно.

-Какво става? – Майк слезе сънен.

Толкова бях разстроена, че дори не му отговорих. Вярно, че постъпиха така с мен, но за Бога - те са ми родители! Колкото и да се караме, сме една кръв. Люк обясни на бързо ситуацията и ми помогна да се кача горе.

Плаках доста дълго. Може би два часа, а може и повече.

-Стига скъпа. Спри да плачеш и да отидем да ги видим. – Люк за пореден път се опита да ме успокой.

С много усилия спрях сълзите и кимнах.

.....

Ето, че стояхме пред болницата.

-Люк, ами те ако не искат да ме видят? – Ето, че притеснението си бе отишло и разумът дойде.

-Глупости, ти си им дъщеря!

-Това не им пречеше да ме изхвърлят като мръсно коте на улицата. – Казах и извъртях очи.

-До преди час ревеше като луда за тях, а сега не искаш да ги видиш? – Люк се засмя. – Тогава да се връщаме.

-Не! Хайде, ще се престраша и ще ги видя. – Поех въздух и отворих вратите на болницата.

-Извинете в коя стая се намират семейство Смит? – Попитах жената на информацията.

-Семейство Смит? Няма такива в регистъра ни. – Отвърна тя.

-Как така? Проверете още веднъж моля, трябва да са тук, така ми казаха... Ама разбира се!

-Какво става? – Люк дойде до мен.

-Как не се сетих?! Това мръсно копеле ме изигра. – Развиках се.

-Нека излезем на вън и ще ми обясниш. – Люк ме хвана за ръката и ме дръпна.

-Не мога да повярвам! – Виках в двора на болницата и обикалях напред, назад.

-Какво е станало? – Люк ме хвана за раменете.

-Той ме изигра! Излъга ме! Но защо искаше да дойда тук?

-Защото ние му казахме така. – Чух познатия глас на майка ми.

Какво по дяволите става?!