- Ало?-Лето надигна телефона и въздъхна с отчаяние. Нямаше, кой друг да е и въпреки това, с цялата си душа, се надяваше да не бе познал. Дарк криеше тайната на безсмъртието, в себе си, а баща му, който бе в своите ,60' s би дал всичко, за да вкуси живота и избяга от смъртта, която така търпеливо го чакаше ,на вратата му.

- Разбрах, че си попаднал на нещо интересно.-студен глас му отвърна. Тонът беше безмилостен, но имаше лека лукавост в него, все едно му намекваше нещо и той веднага разбра, какво, но реши да замълчи.

- Прати ме на изгнание, в тази забравена от света, пустош, в подземната си империя, да живея сред мравки. Малко неща биха се определили, като интересни, тук.-Лето му отговори дръзко, въпреки че знаеше, какво щеше да му струва, този начин на говорене. Баща му беше строг човек, с труден темперамент. Ценеше искреността и не обичаше да чака. Ненавиждаше лъжите и тайните, а когато някой заговаряше зад гърба му, побесняваше. Не беше от най-отпуснатите хора, нито най-добрите бащи, но беше добър политик и лидер. Бе успял да задържи цялата организация, против заразените и да укрепи изтребителите. Отговаряше за сигурността и борбата със заразата, имаше невероятен успех и държеше всичко под контрол, уви нямаше същия успех в семейството си.

- Неблагодарник! Пратих те тук, за да прецениш онази гад, годна ли е за нещо, не за да си играеш на владетел! Определено много интересни неща се случват! Дал си му място сред нас, осигурил си му ранк, възнаградил си го с титла, уважение и си му дал достъп до секретните данни. Предположих, че си глупак, но те познавам. Никога не си бил щедър глупак, за това се поразрових и прегледах информацията, която той е представил. Прегледах проектите, които си започнал, видях работата ти със заразените. Хаос! Сега ги и приютяваш!-баща му изкрещя, а Лето отдръпна слушалката от ухото си и седя така няколко минути, докато тона му не се поуспокои. Бе свикнал на крясъците му и през годините, бе намерил начин да изключва агресивния му тон. Просто се взираше в далечината и изчакваше спокойно той да приключи, когато го направи, той доближи отново слушалката.

- Не ги приютявам, успокой се. Храня толкова любов по тях, колкото ти по мен.-Лето каза спокойно и безразлично. Човек никога не можеше да познае, какво изпитва, по тона или израженията му. Сякаш винаги бе маскиран в бяло, въпроса бе, какво се крие под този чист цвят?

-А смяташе ли да ми кажеш за Дарк и Зеленият крал? За това, как тези две грешки на природата, могат да ми осигурят, точно това, от което се нуждая?-баща му промени рязко тона си, като го попита съвсем спокойно, но и някак твърдо. Сега звучеше, по-сериозен и по-опасен.

- Все така скромен и щедър.-Лето изсъска насреща му, подигравателно, и се засмя студено.-Надявах се, да не доживееш, да разбереш.-момчето го сряза, а баща му заскърца със зъби.

- Надявай се да не доживея следващите няколко седмици, защото идвам лично, да видя с очите си, тези чудовища. Ще видим тогава, колко ще си хитър и заядлив.-баща му се закани и затвори, като взе последната дума.

Линията прекъсна и Лето остана сам в стаята. Той изчака малко, като държеше слушалката на разстояние от ухото си, след което се надигна рязко и я тръшна на земята, а телефона се свлече и удари в пода. Вероятно беше счупен, но него не го интересуваше. Преливаше от гняв, баща му щеше да съсипе всичко, което бе строил и замаскирвал. Беше сигурен, че бе покрил и най-малката информация. Излишно бе предупредил всички. Половината, вече го третираха, като новият отговорник, но явно някой, оставаше лоялен на баща му, дори под негово командване.

Момчето застана на бюрото и се опита да се успокои. Огледа бялата стая и се намуси отвратено. Беше толкова лицемерна и замаскирана. Всичко лъщеше и изглеждаше спокойно и невинно. Нищо в този свят не бе невинно, а този малък кабинет го ядосваше. Водеше се неговата, специално отделена стая, но не бе нищо повече, от една клетка. Отвращаваше го и нямаше да успее да се успокои, докато седеше заключен в нея, за това излезе и тръгна надолу по коридора, без определена посока. Не знаеше, къде отива, но знаеше, при кого. Имаше нужда от приятеля си.

Слезе няколко етажа, като търсеше някой доктор. Беше в лабораторията, където съхраняваха самодивите, като някакви експерименти. Там, изследваха кръвта им, опитваха да я разреждат и отчаяно търсеха, нещото, което я правеше толкова специална. Той мина покрай тях, покрай бюрата и масите и дръпна една млада жена, вързана на кок.

- Виждали ли сте Маркъс?-той я попита, а тя премигна няколко пъти, като не разпозна името му.-Пазителя ми.-Лето уточни, а жената успя да си спомни и се усмихна топло, насреща му.

- Естествено, той и още един пазител са на изследвания.-тя му отвърна, след което продължи.-Между другото, господин Елрой, получихме заповеди от баща ви, да спрем грижата над самодивите. Какво да правим?-тя го попита, а момчето стисна юмруци, но не реагира, по никакъв друг начин.

- Отменете ги. Продължавате да следвате моите наредби.-той и заповяда, като натърти на думата "мои" и излезе от помещението, бесен.

Дори на хиляди километри от тук, баща му продължаваше да го тормози. Бавно се опитваше да превземе всичко, може би щеше да вземе властта над тези мравки, но нямаше да му вземе Дарк и Зеленият крал. Имаше нужда от тях, възможно най-бързо, както и другото момиче. Може би и тя бе специална, щом организацията я държеше толкова изкъсо, както твърдеше Кай. Нямаше особено значение, важното беше, да забързат операцията и тестовете.

Без дори да почука, Лето влезе в съседната стая. Маркъс седеше на едно легло, като една жена измерваше пулса му, а до нея бе друг доктор, който се занимаваше с кръвните резултати. Той се огледа и забеляза, друго по-малко момче, горе долу на неговата възраст, което бягаше на пътека, но не му обърна особено внимание и насочи погледа си, отново към Маркъс, който надигна въпросително вежда. Лето осъзна, че не трябва да е тук и няма оправдание за внезапното си влизане, за това просто го погледна решително и не показа никакви, следи на колебание.

- Дойдох, да проверя, как вървят изследванията и да попитам, кога ще е операцията.-той заяви заповедно и един от докторите спря Алек от бягащата пътечка и се обърна към Лето.

- Тъкмо приключваме с формалностите. Резултатите им са вече готови, както и тези на донорите. След час, би трябвало да започнем. Желаете ли нещо, друго?-той му отвърна учтиво и се усмихна, така както всички се усмихваха, щом го видеха. Лицемерно и принудено, но той не обърна внимание, сега по-важно бе здравето на приятеля му.

- Какви са шансовете, да не оцелеят?-Лето попита директно и всички в стаята се спогледаха. Обикновено, не се казваха такива неща или питаха, пред хората, на които им предстоеше операции. Беше грубо и неуместно, спрямо доброволците.

- Простете дързостта ми, но не смятам, че е време за този разговор, господин Елрой.-лекаря му отвърна предпазливо и го насочи към вратата, като грациозно се опита да го подтикне с ръка, но Лето го изблъска и изгледа ледено.

- Точно сега е! Имат един час, поне им кажете истината. Как иначе, бихте погледнали труповете им, знаейки, че бихте могли да предотвратите това?-той изстреля бясно и стисна зъби. От части се чудеше, на кого да изкара гнева си, от части се ядосваше, че никой не бе казал на приятеля му, че е възможно да затвори очи и да не го отвори.

Лекарите се спогледаха един друг. Никой не искаше да му отговори. Половината изпитваха уважение и страхопочитание, независимо, че момчето не бе живяло и половината им живот. Беше млад, но фамилията му бе стара и властна. Елрой винаги са били част от аристокрацията и са били високопоставени хора, сред обществото. Като всяка друга властна фамилия, криеха своите пороци, но никой не смееше да им се опълчи. Такива хора, разполагаха с достатъчно връзки и приятели, за да отнемат живота ти или най-малко, да го превърнат в Ад. Винаги са били такива, сякаш жестокостта течеше по вените им, вместо кръв, точно като при това момче, което излъчваше фатален студ от себе си. Лето винаги е бил груб и арогантен, леден и дързък, самото му присъствие притесняваше околните. Беше прекалено студен, прекалено гневен.

- Няма ли да чуем, шансовете ни?-Макръс настоя, като се усмихна успокоително на Алек, щом видя избилата пот по челото му, и заби погледа си в хирурзите.

- Малки. Телата ви могат да отхвърлят клетките.-жената му отвърна смело, като погледна укорно Лето, както майките гледаха децата си, щом кажеха, нещо неуместно.

- Благодаря, Лето ще ме изчакаш ли навън?-Маркъс му намекна да излезе, с настоятелен поглед, въпреки че звучеше изключително учтиво, но Лето забеляза намека и се ядоса, ала не каза нищо. Той излезе, седна на пейките и кръстоса ядосано ръце.

Лекарите изчакаха, той да напусне и продължиха спокойно работата си. Всеки път, когато влезеше някъде, служителите му бяха на нокти, имаше отблъскваща аура, точно като баща си. Маркъс, от друга страна, винаги знаеше, как да успокои нещата и да се справи с трудния му характер може би, за това се разбираха, въпреки че той можеше да се разбере с всеки.

Алек го погледна притеснено, но той му кимна весело и двамата изчакаха формалните изследвания да приключат, след което излязоха.

Момчето свали пентаграмата от врата си и я погали с пръстите си. Притесняваше се и имаше нужда, да я държи до себе си, за да помни, защо прави всичко. Трябваше да помни, нищо друго не му бе останало. Лин я нямаше, семейството му, приятеля му, живота му, бъдещето му, всичко бе изчезнало и погинало. Оставаше единствено спомена за мъките и жаждата за отмъщение. Може би, това правеше живота с хората. Изцеждаше бавно всичко от тях и им отнемаше, всяка ласка и топъл полъх, оставяйки нищо друго, освен студ и горчивост. Харесваше му вкуса, трябваше му, за да не му позволи да забрави, винаги щеше да пази омразата между зъбите си, дълбоко във вътрешностите си. Нещо толкова грубо и горчиво, не можеше да се смели, нито преглътне. Винаги оставаше с теб и наболяваше, от време на време, за да ти припомни, че живееш.

- Не се притеснявай, дори да умреш, смъртта е далеч по-хубава от грозния живот.-Маркъс му се усмихна, но думите му, въобще не прозвучаха окуражаващо и само депресираха Алек.

- Не мога да си позволя да умра, трябва да отмъстя, а ако не успея, ти го направи!-той му отвърна яростно, а мъжа срещу него се намръщи.

- Надценяваш се хлапе, света не се върти около теб. Отмъщението ми принадлежеше, преди дори да познаеш болката.-Маркъс го сряза мрачно и продължи напред, като подмина няколко доктори.

Алек се опита да го настигне, но не посмя да го погледне или заговори. Нямаше идея, за какво говореше, но имаше нещо в погледа му, което му подсказваше, че е сериозно. Момчето се взираше в него и се чудеше, възможно ли бе на толкова красиво лице, да седи такава ледена сянка? Сега приличаше повече на Лето и Ерис, отколкото на себе си. Нямаше следа, от енергията му или типичният чар. Топлите му кафяви очи, бяха като ровове от Ада. Жадуваха да се изпълнят с кръв и пазеха нещо ужасяващо, в себе си. Можа би, това бе цената? За да убиеш чудовище, ти самият трябва да се превърнеш в такова, но Алек не знаеше, би ли могъл да я плати?

Двамата влязоха в операционната и се настаниха на белите легла. Алек имаше чувството, че завивките го обгръщаха и молеха да задържат тялото му, така че никога повече, да не се надигне. Мразеше болници и определено, не харесваше обстановката в тях. Ако смъртта имаше централи, както изтребителите, те щяха да са главните. Побиваха го тръпки, но момчето не показа нищо. Стисна зъби и заби погледа си в Маркъс. Изглеждаше толкова спокоен и безгрижен, сякаш наистина не се притесняваше от това, че живота му бе под въпрос. Не се страхуваше, но очите му издаваха друго. Отмъщението напираше в него и чакаше, той да го последва. Само човек, отдал душата си напълно на тъмнината, продал човечността си, захвърлил моралите си и погълнал омразата, би могъл да плати цената на този път.

Хирурзите ги упоиха и двамата легнаха на двете легла. Бяха един до друг, но не можеха да се усетят. Сякаш имаше километри по между им. Алек стискаше колието, в ръцете си и се унасяше бавно. Отслабваше и нямаше сила да стиска, но влагаше всичко, което му оставаше. Не искаше да забравя името й. Човека, който трябваше да заличи.

"Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Ерис. Не забравяй! Ерис. Ерис. Ерис. Ерис...Лин?"

Алек се опита да се размърда, но тялото му бе замръзнало. Не виждаше нищо, но чуваше гласа й. Не знаеше, какво му казва, но звучеше, все едно го викаше. Чакаше го може би наистина го обичаше. Искаше да се протегне, да извика името й, един семпъл знак, за да разбере, че я помни, че още е тук, че я обича, ала не намираше силата. Мъчеше се безмълвно и страдаше, затворен в собственото си тяло. Дали Смъртта не бе наистина толкова лоша, ако в нея щеше да присъства и тя. Той издиша тежко и прошепна името й, като се опита да отвори очите си, за да види ясно лицето й, което се приближаваше все повече. Халюцинираше ли? Умираше ли? Да не би да е сън? Не знаеше, но бе толкова блажено, че не желаеше, да приключи.

Той се опита да отвори очите си, за да я види, но накрая осъзна, че за да го направи, е нужно да ги затвори. Така и стори. Остана блед и усмихнат на бялото легло. Поне тялото му. Вече нямаше омраза в него, може би сам си я бе внушил, опитвайки се да запълни мястото, на любовта, която му отнеха. Нямаше нужда от това, само от нея, а сега дупката бе запълнена. Не се налагаше да отмъщава, това не му принадлежеше.