Новият офис на Кай беше сравнително по-хубав, от предишния. Имаше много повече пространство и чудесна изолация. Нямаше толкова много листи и доклади, само няколко книги, подредени на библиотеката до него. Всичко му се струваше идеално. Той спря за момент и огледа помещението. Стените бяха боядисани в бяло, а всички мебели в сиво. Кай също беше оцветен в този цвят. Имаше чувството, че ако разтвореха вените му, сребристо сиво щеше да потече от тях, вместо кръв. Някога бе чисто бял, непорочен и недокоснат от тъмнината. Харесваше му, знаеше, че е луд, но това не го правеше задължително лош. Заразата бе разпръсната в цялото му тяло, но това не го правеше чудовище, превърна се в такова, едва когато предаде всичко. Така в бялата му същност, се изля черната боя. Тъмнината дойде при него и го прелъсти, като му отвори очите. Дали не ги замъгли? За него нямаше значение, Дарк имаше право и благодарение на нея, сега той беше сив. Нито добър, нито зъл, пълен със стотици нюанса на самия себе си. Кой всъщност беше? Най-големият син, от когото се очакваше много? Братът, който винаги се грижеше за семейството си? Кай-главно-командващият? Предателят? Командирът? Беше всичко, но сега, беше и играч, в тази зла игра, наречена съдба.

Кай съблече сакото си и запретна ръкавите на бялата си риза. Вече имаше и закачена табелка, с името и титлата си, както и логото на правителството. Бяха го направили изтребител, а от него се очакваше да изтреби собствения си вит. Беше вулгарно и прекалено, но за него нямаше значение. Би пожертвал всичко и всеки, в името на своя успех. Какво бяха няколко заразени, пред изтребителите? Имаше нужда да им даде власт, да вкусят от силата и илюзията за сигурност, а след това, щеше да се погрижи да загубят всичко.

"Нека доведат Дарк. Ако тя се провали и умре, аз оставам тук и служа до последния си ден, живеейки в охолство. Ако загуби силите си, аз първи ще вкуся от безсмъртието. А, ако всичко върви по план, ще ги изтреби до един. Това им е проблема на Ghost, имат перфектното оръжие, Дарк-безсмъртна и неудържима, а вместо да я използват, я съхраняват. Не знаят дори, как да извадят силата й на яве, а сега тя е моя инструмент. Бих унищожил всеки, дори и нея, в името на гибелта на изтребителите, но първо е редът на жертвените пионки."

Момчето взе със себе си един лист и излезе от офиса си. Нямаше смисъл да заключва, нямаше, какво да крие. Той се качи в асансьора, но не натисна нищо. С него се возеше едно момче, което го поздрави учтиво и след това слезе на нивото за обучение. Чак тогава, той натисна първия етаж и излезе от сградата. От вън приличаше на голяма ферма или фабрика, а до нея имаше още няколко малки сгради. Никой нямаше право да напуска, но на него го бяха предоставили тази привилегия.

Насочи се и влезе в една малка, сива къща. Сякаш беше направена за него, но там нямаше нищо друго, освен жертвите му. На първия етаж имаше само една врата, която той отвори. Зад нея бе замаскиран асансьор и той го повика. Влезе и прегледа етажите. Всички бяха под земята. На първия нямаше нищо, освен стаи за надзорниците, на втория и третия бяха отделени килиите, които той щеше да посети. Четвъртия още се укрепваше и обзавеждаше. Не беше нищо повече от една огромна зала, запазена за специален гост.

Асансьора спря и вратата се отвори. Кай излезе и пристъпи бавно. В коридора нямаше врати, а на тяхно място, имаше килии. Дограмата, вратите и перфектната им изолация, бе заменена от ръждясали, стоманени решетки. Беше необичайно тихо и единственото нещо, което се чуваше, бе шума от обувките на Кай, който прокънтяваше злокобно. Момчето мина и огледа внимателно докараните. Някой бяха на средна възраст, други бяха млади, а трети дори деца. Някой бяха в безсъзнание, вероятно дозата не им е понесла. Кай се спря пред едно младо момче и се вгледа в него, познаваше го. Не знаеше точно името му или поне не си го спомняше, но знаеше образа му. Вероятно е бил от организацията. Той спря и се вгледа в очите му. Изглеждаха толкова тъжно, но имаше искра в тях. Всеки заразен гледаше така, имаха прекалено много живот в себе си, за да се пречупят така лесно. Мразеха го, но всичко в тях крещеше страх и мъка. Боеше се от него. Кай се приближи към него и надигна вежда.

"Значи тя така се чувства? Това е да те гледат със злоба в сърцето си, ярост в душата си и страх в очите си. Красиво е, но и някак объркващо, но поне те зарежда със сила. Прави те надменен, защото си извисен от тях. Така е и в природата, жертвата трепери пред ловеца си."

-Виждам си дошъл да посетиш гостите ни?-Лето го подхвърли весело и потупа Кай по рамото, който отскочи стреснато.

-Как ги подбрахте?-той попита спокойно и се облегна, като постави ръцете, в джобовете си.

Преценяващо, Лето го погледна и се усмихна лукаво. Той огледа внимателно коридора и килиите, вгледа се в очите на момчето, а то вече не сдържа страха си. Зъбите му затрепереха, а очите му се разшириха от страх. Това само го накара да се усмихне, още по-широко и изглеждаше почти весел, когато се обърна към Кай.

-Просто казах на хората си, че деня за съд е настъпил. Наредих им да ми донесат всеки, по чиито вени тече блудна и грешна кръв.-Лето най-сетне му отвърна и заби погледа си втренчено. Замълча за момент, но след това продължи.-Напълнихме етажа и утре ще осъществим трансплантацията. Можеш да присъстваш, ако искаш.-момчето го покани и отново се втренчи в заразения.

-Надявам сте на ясно, че серума няма да издържи вечно, а разполагате само с пет самодиви. Колко кръв, точно смятате да източите от тях?-Кай игнорира думите му и го стрелна остро. Момчето прахосваше на поразия, а нямаше нужните средства, за да покрие загубите, които следваха.

-Достатъчно. Няма да ги държим вечно, половината тук ще умрат и без това, са безполезен боклук.-Лето го отряза студено и погледна Кай, право в очите.-Не ни трябват, защо се притесняваш за живота им? Самодивите произвеждат достатъчно кръв. Няма да ги убием, но честно бих. В името на човечеството, бих източил и последната капка кръв от вените им.-той заговори гневно и се отдръпна от Кай, като посочи заразените и се усмихна злобно.-За какво са ми? Плебс!-Лето заяви арогантно и се усмихна самодоволно, а Кай остана отстрани, безмълвно.

Искрено той бе изумен. Не вярваше, на ушите си. Отвращаваше го, но от една страна се и натъжаваше. Лето приличаше на него. Алчен и решен да получи, каквото иска, на всяка цена. Може би, не биваше да го подценява, толкова мотивиран и амбициозен човек, не падаше лесно. Млад е, но е опасен.

Телефона на Лето звънна и той вдигна, но не каза нищо. Слушаше внимателно, а след това затвори мигновено, без дори да си прави труда, да каже и една думичка. Изражението му отново стана безизразно и студено. Той потупа Кай по рамото и тръгна напред.

-Оставям те с нашите птиченца, в клетки.-той заяви и влезе в асансьора.

Кай остана сам в подземието, заобиколен от полумъртви заразени, които се раздвижваха, но не се чуваше нищо друго, освен лекия дрънчащ шум на окови и стенания от мъка. Това беше страната на войната, която никой не показваше. Беше скъпа и бяха нужни много животи, за да платят цената й. Стотици избрани, за нищо повече, от това да бъдат монети. Така се плащаше "общото благо" и "великото добро", с невинни жертви.

***

Алек беше в агонизираща болка и не можеше да стане. Мускулите му го боляха, а кожата му, бе загубила бежовия си цвят и сега носеше същите багри, като на морето. Маркъс не знаеше, кога да спре, а нямаше и мярка. Просто продължаваше да го удря и удря, докато момчето вече не можеше да седи и не се строполи на земята. Тренировките бяха отвратителни, но имаше и полза от тях. Сега поне се бе научил да държи, отлично на болка и малко или много, бе подготвен, за да се изправи срещу някой заразен. Бе усвоил чудесно, някой движения и можеше да стреля с пистолет, от петдесет метра разстояние.

Маркъс му помогна да се изправи и му подаде една бяла кърпа, с която да избърше лицето си. По начало беше за пот, но винаги се оцветяваше в червено. Алек дори не искаше да знае, на какво прилича. Имаше подозрения, че вече е обезобразен.

-Стига се мота, ставай, ако искаш да зараснат, се размърдай!-Маркъс го смъмри и задърпа към вратата.

Двамата излязоха и се насочиха към единствената сива врата, на етажа. В нея имаше малка съблекалня, където всеки се събличаше и излизаше, само по кърпа, за да влезе във ваните. Водата бе пълна с малки рибки, лед, масла и млека, които помагаха на кожата да зарасне и затваряха, повечето рани. След ваните, следваха калните бани. Влизаха в лековита кал, която подхранваше кожата им и накрая си вземаха обикновен душ. Седяха с часове, защото процедурите бяха дълги и доста неприятни, но без тях, Алек щеше да е мъртва, или поне така подозираше, той.

Момчето съблече дрехите си и погали кожата си. Беше напукана, подута и посинена на много места, а на други, дори разранена. Чувстваше се ужасно, за това побърза да влезе във водата и излезе от съблекалнята пръв. След малко го последва и Маркъс. Алек влезе веднага и потопи главата си. Студа го пронизваше, но той го игнорираше. Това, което истински го болеше, винаги са били спомените. Преследваха го, най-вече тези за Лин. Нищо не можеше да го стопли, както нейните прегръдки и нейните устни. Сега обаче, те бяха, точно толкова студени, колкото и тази вода. Ледени и мъртви, но все пак, нейни.

Алек надигна главата си и се огледа. Маркъс беше заел ваната до него и релаксираше спокойно във водата. Вероятно е посещавал тези вани, прекалено много и вече е свикнал, със студа и потискащото чувство.

-Алек, трябва да ти кажа нещо.-момчето заяви и се обърна към него. Той не му отвърна, за това Маркъс продължи.-Намерили са Ерис и ще пратят един от двама ни, да я прибере. Трябва ни жива, но след като Елрой свършат с нея, ще я убием. Нужна е огромна сила, за да я хванем. Ако не преживея операцията, ще я убиеш ли вместо мен?

Очите на Алек се разшириха. Не знаеше, какво да чувства, адреналина преливаше във вените му. Ерис, момичето, което докара смърт, на Лин. Момичето, което уби баща му и му отне всичко. Най-сетне имаше възможността, да я убие и заличи, нямаше как да го пропусне.

"Аз трябва да я убия. Мое право е! Тя го заслужава, заклел съм се, че тя ще падне от моите ръце. Но за какво говори той?"

-Операция?-момчето го попита предпазливо и надигна любопитно вежда.

-Точно така, операция. Ще ми направят трансплантация на костен мозък, ще взема силите на заразен. Не всичко, но поне силата им, скоростта им, достатъчно, за да мога да се изправя срещу нея.-Маркъс му обясни и въздиша тежко, като потопи половината си лице, във водата.

Това беше сериозна операция и имаше шанс, тялото му да отхвърли клетките. Настъпи мълчание.Още повече, толкова много сила добита по неестествен път, беше опасно. Нямаше идея, какво би могло да се случи и разбираше много добре, подозренията му. Но ако най-лошото се случеше и Маркъс умреше, той трябваше да вземе всичко на своите рамена. Щеше ли да намери силата, за да издържи?

-Искам и аз да се подложа на операцията.-Алек заяви рязко и ясно, а Маркъс се надигна изненадано от водата.

-Да не мислиш, че става така?! Трябва да те изберат, не е по желание!-той го сгълча грубо, но на него не му пукаше.

-Уреди го, сам каза-нужна е сила,а аз я нямам. Ако ти не успееш, аз ще успея. Трябва да успея!-Алек заяви решително и стисна зъби. Осъзнаваше, в какво се вкарва, но в тази игра се налага да заложиш дори живота си. Всичко или нищо.

Маркъс не му отговори, а премисли внимателно думите ми, след което кимна и погледа му помръкна. Алек беше малък, на годините на сестра му, имаха поне четири години разлика, но все пак. Имаше толкова живот у него, а той бе готов да го погуби за отмъщението. Маркъс нямаше право да го съди, и той като него, правеше същото.

-Напомняш ми на сестра ми. И тя беше ината, проблемна и много досадна. Не си мисли, че ще свършиш добре. Или ще умреш, или накрая и твоята глава ще гонят.-Маркъс му заяви студено и се изправи от ваната, като го остави сам.