Лео беше раздал листи на всеки един от новодошлите, каквато се водеше и Ерис, на които имаше подробни обяснения, за графика им на обучение. Бяха ги разделили на две групи и всяка се редуваше. Първия ден, те бяха на открито в гората, разположена в покрайнините на града. Там работеха над уменията си с дадените им оръжия, но сега щяха да наблегнат над физически умения и ръкопашен бой. В къщата имаше отделена зала, която много напомняше на тази, в която Ерис учеше бойни изкуства. Имаше дюшеци по целия под и малък ограден ринг с въже, а отстрани две пейки, за почивка. Налагаше й се да е там, заедно с Тео, в девет сутринта, което за нея беше мъчение. Не можеше да става толкова рано, а и се надигаше трудно от леглото, за това на Миа и се наложи да я изрита от него. Проблема беше, че Ерис прекарваше по-голямата нощ на покрива, където размишляваше. Не можеше да разкара Лео от мислите си. Целувката, закачливия му тон, намигването, удоволствието, комплимента му, всичко бе запаметено в главата й и се повтаряше, отново и отново. Сякаш бе обзета и погълната от мислите си, но не беше в хубавия смисъл. Не прекарваше времето си под ясното небе, гледайки замечтано към звездите, прехласвайки се по Лео. Бе обзета от панически страх. Не биваше да се привързва, а и не искаше да изпитва това нещо. Спомняше си срещата си със Зеления крал и нещото, което й привлече най-ясно вниманието. Вида и Диана пълзяха в краката на Тео, умилкваха се и в момента, в който той се изправи, те седяха подчинено и го чакаха. Бяха му отдали всичко. Силата си, хората си, живота си, самите себе си, всичко това му принадлежеше. Можеше да ги подчини, не с друго, ами с любов и сякаш, това бе най-стегнатата каишка за хората. Вържеш ли я около врата им, те никога няма да избягат. Ще седят мирно и ще те чакат, дори да си тръгнат, веригата ще ги задържи и смъкне на колене, до земята. Страхуваше се, не искаше да свърши така, за това избягваше Лео и не смееше да го погледне в очите. Имаше чувството, че ако го направи, медът в тях ще я погълне и заклещи, като плаващ пясък. Щеше да загуби единственото й останало нещо-сърцето си.

Арес мина покрай Ерис и я потупа по рамото, а момичето се завъртя рязко и дигна ръце, за да се защити, по инстинкт. Момчето я погледна доволно и се усмихна.

- Добри рефлекси Дарк, да видим имаш ли и уменията.-момчето и смигна и се изсмя подигравателно, което я подразни. Обичаше да се заяжда с нея, но в девет сутринта, тя не разполагаше с нужната толерантност, за да го търпи. Ерис го хвана за рамото и придърпа назад.

- Не забравяй, каква беше първата ни среща. Аз, стъпила върху теб и ти, на земята, където ти е мястото. Да видим имаш ли уменията, Арес.-момичето прошепна в ухото му и се отдръпна, като се усмихна предизвикателно.

Яростно той стисна челюстта си от гняв и съблече ризата си, като остана по черен потник. Беше готов да й скочи и тя го забеляза. За това нави ръкавите си и вдигна гордо глава. Вероятно няколко секунди ги деляха, от това да се сбият, но трясъка на вратата привлече вниманието им.

- Съжалявам.-Тео се извини и ги огледа, като преглътна притеснено.-Ама започнахме ли?

С присвити очи, Арес погледна Ерис, но след това премести погледа си на Тео и му направи знак да влиза. Момчето го послуша и съблече тениската си, без да се притеснява от присъствието на Ерис, но тя дори не обърна внимание, следеше Арес с очи, като той тъкмо се обърна към нея и й отвърна, със същия злобен поглед.

- Ти си първа, вярвам, няма да ти е проблем, щом си мислиш, че имаш нужните уменията.-той изръмжа и влезе в очертания ринг, като изпука кокалчетата си и я погледна извишено.

Ерис върза косата си на опашка и го погледна с присвити очи. Юмруците й жадуваха да целунат бузите му.

"Не си познал Арес. Разполагам с черен колан и кръвта ми кипи. Нямаш си и на представа, как ще те подредя!"

Тя влезе в ринга и изпука кокалчетата на пръстите си, имитирайки го нарочно. Застана в бойна позиция и го прикани с пръсти. Арес не изчака втора покана и се стрелна към нея. Замахна с всичка сила, но тя се завъртя с лекота и избегна удара му. Посегна безмилостно към тялото му, но той блокира юмрука й, с ръката си и изстреля своя, към нея. Тя хвана ръката му и двамата застанаха на едно място, борейки се за надмощие. Арес определено беше изумен, че успява да се мери с него по сила, имайки в предвид теглото и височината й, но тя не показваше никакви следи от изненада. Седеше насреща му, забила погледа си в неговия и се подсмихваше самодоволно. Това още повече го ядоса, мразеше тази усмивка, имаше прекалено много самоувереност в нея. Двамата наистина бяха, като боговете на войната и разрухата, но когато сложиш едното, срещу другото, няма да намериш хармония. Само безсмислена борба, за надмощие.

- Не се възгордявай Дарк. Още не сме започнали, а ти нямаш шанс!-Арес изръмжа насреща й, а тя оголи кръвожадно зъби.

Вероятно щеше да му отговори, но той удари крака си, в нейния и тя залитна настрани. Той се възползва от това и я придърпа към себе си, като заби юмрука си в стомаха й и изкара всичкия й въздух. Арес я хвърли назад, но тя не падна и запази равновесие, като не излезе от ринга. Момичето си пое въздух и заби погледа си, право в него. Не издаде и звук, но очите й преливаха от омраза и гняв. Арес го побиха тръпки, когато срещна погледа й, но дори не трепна. При него всичко се градеше, в това да спечелиш надмощието, върху противника си. Нямаше значение дали го беше страх, или бе несигурен, нямаше значение кой е врага му-най-силния човек на света или самата Смърт. Той винаги щеше да вдигне гордо глава и да се усмихне, точно това й направи този път, но това само я ядоса. Дарк не издаде и звук, но се стрелна към него. Арес се приготви, за да посрещне атаката й, но на сантиметри от него, тя скочи във въздуха и се приземи върху него, с крак. Момчето се строполи на земята и опита да се изправи, но тя заби отново крака си, този път в стомаха му, и го ритна с всичка сила. Той се изтъркаля назад, но успя да се изправи на колене. Удара беше силен и стомаха му го прониза болка, но Арес задържа всичко, ала не намери сили, да се усмихне отново.

- Можеш да говориш, каквото си искаш и да разправяш, на когото си искаш, как аз нямам шанс срещу теб, но накрая, ти ще си винаги повален на земята.-Дарк изсъска през зъби и се усмихна лукаво, като отново се стрелна към него.

Арес смогна да я посрещне и двамата застанаха един до друг, като си разменяха удари, въпреки че никой не уцелваше. Двамата успяваха да избегнат или посрещнат атаките на другия, с лекота. Всеки път, когато тя замахнеше с крак, той блокираше удара с ръцете си. Опиташе ли се да я спъне, тя скачаше и се засилваше, с всичка сила, към него. Ръцете им се удряха една в друга и от време на време, успяваха да нанесат на другия малко щети.

След няколко минути, двамата се измориха. Личеше си, по тежкото дишане и забавените движения, за това Ерис го удари с ръката си по гърдите му и го блъсна назад, като самата тя се отдръпна. Двамата не тръгнаха към другия, а останаха за малко настрани. Ерис навиваше ръкавите си и дишаше тежко, като не откъсваше потъмнелите си очи, от него. Арес бе толкова изморен и междувременно си играеше с плата на потника си, докато се бе вторачил в очите й. Мразеше ги, изглеждаха толкова злобни и жестоки, изнервяха го, но го и притесняваха. Ядосваше го, как никога не навеждаше глава, винаги говореше остро и надменно, дори го гледаше така.

- Тази усмивка, точно тази усмивка.-Арес я посочи и се изсмя, като изкриви усмивката си.-Мразя я, толкова е надменна и арогантна, нищо чудно, че никой не те понася.-той продължи да се смее, но Ерис не помръдна.

Момичето се подсмихна самодоволно и изправи главата си. Това беше момента й, в една битка нямаше значение, колко силен е противника ти. Самата победа, не винаги падаше при най-силния. Истинският победител беше най-умния. Тя знаеше, че е опит да я провокира, но познаваше Арес. Див, неукротим, гневлив и най-вече, жаден да доминира над другите. Това беше слабото му място, с което щеше да го повали.

Когато Ерис се приближи, той се изправи и стегна тялото си. Беше готов да посрещне атаката й, но тя се движеше плавно, без да показва никакви знаци на ярост. Всичко в нея излъчваше спокойствие, но очите й я издаваха. Бяха светли и опасни, все едно го предупреждаваха, че се задава буря.

- Нямам проблем с това да не ме харесват, аз се храня от омраза, Арес. Не съм като теб, не живея за чуждо одобрение, виждаш ли или го имаш, или го нямаш.-тя каза лукаво и се надигна на пръсти, за да стигне ухото му, като нежно му прошепна.-Ти го нямаш.

Гнева обзе Арес и той замахна с ръката си към нея. Дори не се въздържаше, това беше истинска битка, защото раната му бе реална. Дарк хвана ръката му и се усмихна лукаво, като заби очите си в неговите. Знаеше, че ще й посегне, знаеше, че ще се поддаде на импулсите си. Беше лесно да го провокираш, а човек изгубил контрол над действията си, вече е загубил и битката. Тя извъртя ръката му и го принуди да коленичи.

- Печеля.-тя обяви надменно и започна да натиска кожата му, но някой изтръгна ръката й.

- Престани!-Тео изкрещя в лицето й и я погледна осъдително.-Сядай на пейките, мой ред е...Прекали.-момчето й заяви остро и я стрелна укоряващо с поглед.

Ерис искаше да му отговори нещо, най-малкото да му се озъби. В ума й вече имаше, поне три ругатни, но не изрече нито една от тях. Тео беше прав, тя прекали. Това беше обикновена тренировка, а Ерис я превърна в битка. Всичко това бе излишно, и тя го знаеше, за това седна на пейката и сведе глава, виновно.

Независимо невидимата си корона, Тео помогна на Арес да се изправи. Той разтри ръката си и стрелна гневно с поглед Ерис, но не каза нищо. Концентрира се над Тео и продължи тренировките с него. Момчето се оказа по-силно, от колкото изглежда на пръв поглед. Замахът му беше силен, а ударите тежки. Имаше чудесна издръжливост и сякаш можеше да понесе теглото на цяла планина, върху раменете си. Арес разбра, че е сгрешил, когато го е подценил. Тео беше здрав като скала.

***

Горите бяха тъмни и отдалечени, но нямаше по-идеално място за тренировки. Поляната, на която бяха трите момичета бе усамотена и спокойна. Нямаше кой да ги притеснява, а времето бе идеално.

Ехо имаше невероятен подарък от Арес. Отначало си помисли, че е за да пасва на културата й. Момичето беше с японски корени, от страна на майка си и корейски, от тази на баща си. Като цяло, имаше типичните азиатски черти, но ветрилата бяха предназначени, за повече от украса. Арес бе информиран за слепотата й, но явно подозираше, че останалите й сетива са развити. Ехо можеше да усеща вятъра така, както никой друг, защото визуализираше всичко, единствено чрез допир, а вятъра сам галеше кожата й. Ветрилата бяха идеални, защото й помагаха да балансира и използва вятъра на своя страна. Размера им беше по-голям, от на обикновено ветрило, но те бяха оръжия. Имаха стоманени шипове по краищата си и бяха направени от метал. Нямаха нищо общо с украшенията.

Момичетата се справяха отлично. Ехо имаше чудесни рефлекси и сякаш предвиждаше ходовете на опонента си, а Диана не изоставаше. Не разполагаше с най-изкусните уменията, но замахваше с невиждана ярост и сякаш не се биеше, а танцуваше. Грациозен и опасен танц. Камшика й определено придаваше изящество в движенията й, но именно той, ги правеше и толкова смъртоносни.

- Чудесна работа Ехо, справяш се отлично, както и ти Диана. Само се опитай да пазиш яростта си умерена. Имаш добри движения, но атакуваш импулсивно, това може да ти изиграе лоша шега, някой ден.-Миа заяви на момичетата и те кимнаха в съгласие.

- Приключихме ли?-Ехо попита, като гледаше дърветата.-Разхожда ми се.

- Имаме още малко, но можем да си починем, разходи се, само не се отдалечавай.

В отговор, Ехо кимна в съгласие и изтича до дърветата, като погали кората им. Въртеше се около тях и прокарваше пръстите си, между листата им. По някой имаше роса, а капките падаха върху лицето й. Чувството беше магическо, все едно отново беше у дома и дърветата принадлежаха на Тео. Нямаха аурата му, все пак не им бе вдъхнал той живот, но поне наподобяваха. Ехо продължи напред, а силуета й се изгуби и сля с природата.

Останалите две момичета седнаха на поляната. Миа не посмя да срещне погледа на Диана. Притесняваше се около нея и всеки път, когато засечеше очите й, се изчервяваше глупаво. Предпочиташе да гледа малките цветчета, въпреки че жадно искаше да премести погледа си, към изящните й големи очи.

- Не се срамувай.-Диана погали лицето й и се усмихна топло, а Миа не успя да каже нищо, за това просто й отвърна с усмивка.

Диана хвана ръката й и я дръпна назад. Двете легнаха на тревата, но момичето не пусна ръката й. Миа се притесни, но опита да не шава прекалено. Не искаше да я пусне, но усещаше, как пръстите й треперят. Не можеше да каже нищо, за това просто премести погледа си към небето и започна да изучава облаците. Беше светло, но си личеше, че скоро ще залезе слънцето. Небето потъмняваше и едновременно се обагряше. Изглеждаше красиво, но вниманието й се съсредоточи, върху друго. Над тях минаваше самолет. Личеше си по светлините, а и беше прекалено светло, за да се виждат звездите, но Миа имаше традиция. Тя стисна ръцете си и затвори очите си, като вярваше, че колкото по-силно стиска, толкова по-възможно беше, желанието й да се сбъдне. Диана забеляза това й се надвеси над нея, като погали бузата й и се заигра с един син кичур, който бе паднал пред лицето й. Момичето отвори стреснато очи и я погледна шокирано.

- Какво правиш?-Диана я попита объркано и се засмя леко.

- Ъм, пожелавам си нещо.-Момичето й отвърна срамежливо, а тя веднага погледна небето, но не видя нищо повече, от един самолет.

- Това не е падаща звезда, само един самолет. Защо си пожелаваш нещо, на самолет?

- Преструвам се, че са звезди. Нали знаеш, надеждата прави чудеса, може би, ако вярвам, ще се сбъдне.-Миа й отговори срамежливо и прехапа долната си устна, от срам. Осъзнаваше, че звучи глупаво, но това пазеше светлината в сърцето й. Пазеше вярата й.

В отговор получи мълчание. Диана се усмихна и се приближи към лицето й, взирайки се в нея, с големите си очи. Изглеждаха толкова примамливи, но и дълбоки. Сякаш можеха да прочетат мислите й и да стигнат, дори най-скритите кътчета, на съзнанието й. Бяха омайни, но когато се вгледаш в тях, осъзнаваш, че не те викат, те те поглъщат.

- Какво си пожела? Какво искаш?-Диана прошепна нежно и се вгледа в нея, очаквайки отговор. Миа се зачерви, не знаеше дали да й сподели, но не можеше да й откаже.

- Не искам много, само да бъда запомнена. Винаги това си пожелавам. Не се страхувам от смъртта, нито от това, да бъда мразена и преследвана. Страхувам се от забравата. Желая да оставя белег на този свят, преди да го напусна.-момичето започна бавно и притеснително, но Диана се надвеси още повече и ококори. Миа успя да привлече любопитството й, тя надигна въпросително вежда и се вгледа внимателно в нея, очаквайки да продължи с нетърпение.-Не ме разбирай погрешно, не говоря за нещо огромно. Не искам да спася света или да ме запомнят, като най-силната. Нямам нужда от титли, искам просто някой да ме помни, в сърцето си. Достатъчно ми е.-тя обясни и зачака реакция.

Срещу нея,Диана премигна няколко пъти, учудено и не каза нищо. Следеше дишането й, очите й, мимиките й и всичко я впечатляваше, все повече. Имаше нещо необичайно в това момиче, което й харесваше.

- Вярвам, че ще бъдеш запомнена. Ние сме тук с причина, заразените сме пратеници. Избрани сме, но не всеки е избран да бъде помнен. Ние сме боговете, в телата на простосмъртните и закрилниците им. Едни притежават огромна сила на раменете си, а други огромна отговорност, трябва да го разбереш Миа. Тео, Зеленият крал, е специален. Когато го срещнах за първи път, бяха ранена и умирах, а той вдъхна живота, отново в мен. Той е избран, за да съживи и мъртвото и да спаси, загубеното. Аз съм създадена, за да защитавам такива, като него. Тези, които имат изписано величие в съдбата си, защото с властта и славата идват и мъките. Моята работа е да го пазя и да се грижа за него. -Диана говореше бавно и приятно, но по време на разказа си замълча. Тя се приближи към Миа и обгърна лицето й с длани.-Той е избран и разбираше това. За това и търсеше Дарк, толкова дълго и настоятелно. Защото, дори да си специален и предназначен за големи дела, ако си сам, няма значение. Искаше да намери някой друг, като него. Още един бог, ходещ в земите на простосмъртните. И ти си като тях, Миа. Не знам, какви сили имаш, нито, на какво си способна, но го виждам. Познавате се, винаги имате по-голямо сърце от другите. Ще бъдеш запомнена Миа, ще те помнят векове наред.-Диана й прошепна й целуна по челото, като се изправи и й подаде ръка.

Без дори да се замисли, Миа я пое и застана на краката си, въпреки че те трепереха. Не можеше да повярва на чутото, а сърцето й препускаше, като лудо. Никой до сега, не бе вярвал в нея така. Чувствала се е угрижвана, отнасяли са се мило с нея и са я защитавали, но никой, никога не и показа, че и тя е специална, поне не до сега.

- Късно е, да се прибираме.-Ехо предложи и върна Миа обратно на земята, като я извади от мислите й.-Миа, добре ли си? Има нещо странно в аурата ти.-тя протегна ръка и докосна бузите й.-Червена си.

- Вероятно. Да тръгваме.-тя заяви и поведе момичетата.

Трите излязоха от гората и се качиха в колата, като се отправиха към сиропиталището.

***

Тренировките приключиха и всички бяха наредени на пейката при Ерис. И тримата бяха уморени, но всеки се опитваше да изглежда, възможно най-стабилно и непоклатимо, въпреки че на никой, не му се получаваше. Дишаха тежко, нямаха сили да мръднат и се подпираха един на друг, само за да не се строполят на земята.

- Отивам за вода.-Тео обяви и стана с доста мъки и усилия. Ерис дори го избута, за помощ.

Другите кимнаха в благодарност, тъй като нямаха сили да говорят особено, а Ерис пазеше своите. Тя облегна главата си на стената и се завъртя към Арес.

- Съжалявам.-момичето изстреля бързо и затвори очи, с надеждата да изчезне. Нямаше енергия, за да завърти отново главата си, нито да стане и избяга, за това просто стисна клепачите си и се надяваше да проработи.

С малкото останали усилия, Арес я погледна объркано и успя да се усмихне."Тя е просто едно инато момиче. А аз съм просто едно инато момче."-то заключи наум и се ухили още по-широко.

Момчето изправи гърба си, от стената и я потупа по рамото, а тя отвори рязко очи и се ококори в изненада.

- Няма проблем, всичко или нищо, иначе нямаше да е забавна битка.-той каза мило и се усмихна, а тя отдъхна.-Не бързай да се успокояваш. Следващия път, ще те сритам.-той я заплаши на шега, а тя отвори устата си, за да се заяде, но чу странен шум и се надигна рязко.

Двамата се ослушаха и се изправиха. Тео влезе при тях, с по едно шише вода и им ги подаде, но Ерис дори не хвана своето. Тя се приближи към него и го дръпна. Чуваше се силно тропане и преди да навърже нещата, видя Лео. Той тичаше по стълбите и дори прескачаше някой, в бързината си. Момчето дойде при тях и огледа стаята, все едно търсеше, още някой.

- Къде са Миа, Диана и Ехо?!-той извика, но не прозвуча гневно или нервно. Имаше нещо непознато в него, за Ерис. Имаше чувството, че се страхува.

-Ехо?! Какво е станало с тях?-Тео извика в отговор и се панира, но момчето не му отговори.