Часът беше два и половина на обяд и Кай беше навън. За първи път, от няколко години излизаше посред бял ден, напълно спокоен. Сега не се плашеше, нито се притесняваше дали го следят, или дебнат от някой ъгъл. През деня никой не ловуваше, освен изтребителите, а сега те бяха просто пионки на шахматната му дъска. Немъртвите не можеха да го издирят или нападнат. Не действаха през деня, принадлежаха единствено на нощта, а денем се укриваха сред тълпите или в централите си. Дори да имаше немъртви около него, не можеха да го пипнат с пръст. Навсякъде имаше цивилни, а изтребителите пазеха улиците зорко, въпреки че те не можеха да се мерят със заразените, поне не още.

Той спря пред бюрото за разследване и огледа сградата. Входът беше изрично забранен и вратите бяха под ключ. Въпреки това, през стъклото можеше да се види обстановката. Всичко беше черно и запустяло, а по стените имаше следи от нокти. Сякаш писъците още кънтяха между стените, а душите на клетниците, загинали в тази сграда, още се рееха между етажите. Естествено не беше така, но определено Кай имаше подобно усещане. Не знаеше, какво точно е направила Дарк тук, но разрухата бе оставила ехо след себе си. Ужаса нямаше да се забрави, нито от местните, нито от клетниците, нито от правителството.

Пред него спря една черна кола. От нея излязоха няколко човека и се приближиха към него. Той знаеше, че са изтребители и преди е срещал такива, бе убивал такива, разпознаваха се. Всички имаха безчувствени погледи и атлетични фигури, но това, което ги различаваше от останалите, най-често бяха дрехите. Не самият цвят или модел, просто винаги носеха прекалено много дрехи. Ръкавици, дълги панталони, сака с дълги ръкави, каквото й да е, трябваше да покрива всеки сантиметър от телата им. Едва показваха кожа, защото тяхната беше твърда и покрита с белези.

Един чернокос мъж се приближи до него. Имаше топли кафяви очи и му се усмихна приветливо, като протегна ръка.

– Вие трябва да сте Командирът, аз съм Маркъс, пазителя на Елрой и ще ви отведа в централата на изтребителите.-той заяви монотонно.

– Приятно ми е Маркъс, ще тръгваме ли?-Кай стисна ръката му и тръгна към колата, но мъжа го спря.

– Не толкова бързо, не сме ви приели официално, а имам инструкции за задължителни мерки за сигурност.-той каза спокойно и извади от джоба си една черна лента, която вероятно щеше да сложи на очите на Кай.-Дано не възразявате.

– Не естествено.-Кай му отвърна студено и изтръгна лентата от ръцете му, като си я сложи сам.

Те го настаниха в колата и пътуваха няколко часа. Момчето не знаеше, къде го водят, но не можеше да го убият. Имаше прекалено много да им предложи, от него зависеше хода на войната, която бяха обявили срещу заразените. На тях им беше ясно и това бе най-голямото им предимство.

Когато свалиха лентата от очите му, Кай се намираше в един огромен бял коридор. Всичко около него беше искрящо. Имаше няколко врати, но от тях не се чуваше нищо. Изолацията бе перфектна, беше толкова тихо, че можеше да чуе ритъма на сърцето си.

– От тук..-Маркъс му посочи пътя.

Те минаха по коридора и застанаха пред голямата бяла врата в края. Чернокосият мъж я отвори и му направи път. Стаята беше малка, дори напомняше на тавана в сиропиталището. Имаше малка библиотека, няколко шкафчета и рафтове, пълни с листи и папки. В средата беше едно бюро с два стола пред него, а зад него седеше доста младо момче, за да бъде човекът, с който Кай бе говорил по телефона. Освен, че бе младо и бе и доста по-малко от Кай. Имаше хубави черти и сребристо бяла коса. Беше облечено в бял костюм и сякаш целият искреше, единственото нещо, което не беше в този цвят по него, бяха сивите му очи, но дори те изглеждаха бледи.

– Аз съм Лето Елрой-момчето се представи и подаде ръката си, а Кай я пое, но преди да изрече името си в отговор, той го прекъсна.-Не е нужно да ми се представяте, знам кой сте, нека прескочим формалностите. Отделих много от ценното си време, за да съм тук. Баща ми заяви, че е повече от важно да се запозная с вас, не ме разочаровайте! Нека първо чуем условията ви.-момчето му заповяда с досада.

– Просто е господин Елрой, предлагам ви нещо и в замяна ми давате, каквото поискам. Ще ви кажа, как да обърнете хода на войната със заразените и ще увелича шансовете ви за победа, а в замяна искам позиция, като Командир и пълна закрила от правителството.-Кай му отговори директно, но исканията му бяха прекалено високи.

Лето се намръщи, не одобряваше дързостта, с която Кай говореше, но преглътна раздразнението си и се усмихна хладно. Невяра се четеше в погледа му, който следеше всяко движение на момчето срещу него.

– Ще преценим това спрямо информацията, която ни предоставите и така наречения "обрат на войната", който ни обещавате-той му отвърна студено и се втренчи в него.-Това ли е всичко, господин Блейз?

– Не, искам още нещо от вас. Ще ви дам трима важни заразени, а вие ще пощадите трима. Живот за живот. Това е всичко.-той кръстоса ръце небрежно и се облегна на стола си.

Момчето не каза нищо. В тишина, Лето размишляваше над условията му, докато продължаваше да го преценява с поглед. След минута мълчание той се изправи от стола си и проговори.

– Много добре, нека чуем информацията, а останалото аз ще го уредя.-Лето му заяви, като постави записващо устройство на бюрото до Кай и го включи.

– Заразата не е обикновена. Не се ражда единствено от страх, а от емоциите, които контролират хората. Страха е един от тях, но също е и желанието, любовта, мъката, омразата и надеждата. От начало тръгва от един орган, но по-важно е какъв тип е. Виждате ли, може да е природна, след инцидент свързан с някаква стихия. Може да е човешка, този тип засяга тялото ни и развитието му. Тук се набляга повече върху един орган и могат да се доразвият останалите, с други думи може да се разпространява. Особено опасно е, ако засегне мозъка, тогава силата на заразата е безгранична. Последния тип е душевен. Това е най-редкия и съм виждал точно един негов представител. Не знам, как се разпространява или как еволюира, но знам, че ефекта над душата е ужасяващ.-Кай гледаше Лето право в очите и говореше спокойно, но по тона му си личеше, колко сериозен е всъщност.

– Много добре, информацията наистина е важна, вярвам, че има и още детайли, към типовете, които ще ни разясните в близко бъдеще, но как това би обърнало хода на войната?-момчето го попита студено и изгледа надменно.

– Мястото ми осигурено ли е, защитата?-Кай му отговори арогантно и не се притесни, дори мъничко, от нахалството си. Нямаше да им позволи да го изиграят. Лето замълча за момент, стисна зъби, след което направи жест на Маркъс да излезе и кимна му кимна с глава.

– Той ще го уреди още сега, нека чуем останалото.-момчето преплете пръстите си и се подпря на бюрото, като се вторачи злобно в Кай.

– Днк-то ни е различно. Всичко в нас е различно, може би не смятате така, но ние наистина сме следващата крачка в еволюцията. По-бързи сме от вас, по-силни сме от вас и разполагаме с умения, за които само може да мечтаете. Не мога да ви дам специалните сили на всеки тип, но мога да ви дам силата и скоростта ни, издръжливостта и регенерацията ни. Просто е, трансплантация на костен мозък. Телата на половината подложили се, ще откажат клетките и ще загинат в агония, но малкия процент, който ще бъде успешен, ще ви даде непобедими войници.-Кай заяви твърдо, а Лето се ококори от учудване. Нямаше идея, че това е възможно, от това наистина зависеше хода на войната, защото ако успееха да изравнят силите си със заразените, шанса им за победа бе почти гарантиран. Само се молеше да е прав, защото ако беше, битката на човечеството щеше да се реши по-бързо, от колкото баща му планираше.

– Много добре, а сега, останалата част от условията?-момчето попита по-учтиво и дори се усмихна леко.

– Три живота в замяна на три. Предлагам ви Ерис Нигел, още позната, като Дарк. Момичето е душевен тип и има ужасяващи сили. Тя е същият заразен, който унищожи бюрото ви, мисля че помните. Това момиче е безценно за организацията, понеже се смята, че в силите си може да крие ключа към безсмъртието. Виждате ли, душата ни е нещото, което ни вдъхва живот, без нея сме просто едно тяло, обвивка, нищо повече, а тя има пълен контрол над собствената си душа и чуждите.-Кай му обясни, а момчето остана с отворена уста.

– Нима ми казвате, че момичето представлява ключът към безсмъртието?!-Лето повтори думите му шокирано и се облегна нервно.

Думите на Кай звучаха като някаква легена, мит, но безсмъртният, вечен живот му звучеше като изкушение, на което не може да каже не, а щом организацията, смяташе така, възможно бе да е истина, но това момиче, нямаше да е евтино.

-Кой живот искате в замяна на нейния?

– Лео Блейз, брат ми.-той заяви директно.

– Много добре, а как каза, че е фамилията й?

– Нигел, защо?-Кай го попита подозрително и присви очи, но Лето само сви рамене.

– Искам да съм сигурен, че е заразеният, който унищожи бюрото, не намерихме нищо. Всички записи от камерите бяха откраднати.-той му отговори небрежно и го погледна право в очите.

– Мога да ви покажа снимка.-Кай извади от джоба си отрязания кадър на лицето й и подаде парчето хартия на Лето, който се усмихна лукаво, щом я видя. Огледа добре снимката, прибра я в един от шкафовете на бюрото си и му направи знак да продължи.

"Колко е красива, със същата гарванова коса. Има много хубава фамилия, няма грешка, че е тя. Чудя се, дали Маркъс ще се зарадва, че най-сетне сме намерили сестричката му?"

– Предлагам ви Зеленият крал или Тео Адао. Момчето е свързано със стихия и е повече от специален за организацията. Може да контролира природата, земята и да манипулира жизнената сила. Способен е да отнеме живота на цяло поле и да го вдъхне в дърветата, за да надигне могъща гора от пръстта. В замяна на него, ще пощадите мен.-Кай заяви твърдо и го погледна право в очите с ярост.

– Естествено, казахте три обаче. Последния?-Лето каза небрежно и се облегна на стола си.

– Давам ви Миа Сторм, която е жив проводник и може да призове светкавица. Момичето е същинска буря, а в замяна на нейния живот, ще пощадите Арес Финиан. Имаме ли сделка?-Кай подаде ръката си напред.

– Естествено, Командире, добре дошли в правителството.-Лето му отвърна, като стисна ръката му и се усмихна лукаво.

Кай го пусна и заби юмрука си в бюрото му, а то се разцепи на две. Лето се изправи изненадан, но в очите му нямаше и капка страх. Погледна го яростнно, а Кай се усмихна топло. Надигна юмрука си и разтвори дланта си, а от там изпадаха останките на записващото устройство.

– Не се плашете господин Елрой, просто задължителни мерки за сигурност.