Вече няколко часа, Ерис се бе затворила в банята и не излизаше, нито се чуваше звук. Това притесни Лео и той се навърта наоколо, известно време, почука, говори й, но така й не получи отговор, за това заблъска вратата на банята. Беше полудяла, а сега се беше и заключила, нямаше идея, на какво е способна, нито, какво става с нея. Удряше вратата, а ключалката се оказа по-здрава, отколкото си мислеше, но това не го спря. Блъскаше я и викаше името й, а вътре прокънтяваше шума. Беше гробна тишина. Дарк плуваше във ваната, и когато Лео изкрещя с всички сили името й, тя се надигна и започна да се оглежда уплашено. Изправи се от ваната и падна на пода. Всичко беше странно, а мускулите я боляха. Тя погледна ръцете си, а по тях нямаше и драскотина. Дишането й се ускори и сякаш въздуха я давеше. Налагаше се да се бори за всяка глътка. Нещо в този свят не искаше тя да живее, но нещо в нея не й позволяваше да умре.

Тя съблече дрехите си и ги хвърли на пода, като наметна наметалото си, единственото останало сухо нещо, което й принадлежеше. Застана пред останалото от огледалото й започна да гали кожата на лицето си. Сякаш всичко беше сън. Никога не бе водила битка на мъртвите поля, прокълнатите не бяха пуснати на свобода, онова нещо под водата го нямаше, а тя никога не бе умирала. Да, но реалността бе друга, ваната беше оцветена в алената й кръв, а болката в гърдите й я разкъсваше.

- Дарк, ако не отключиш вратата ще я разбия и хич не ме интересува с дрехи ли си!-Лео изръмжа заплашително и спря да бута вратата за момент.

Надяваше се да му отговори, да е там, но от другата страна не се чу нищо. Той тръгна към вратата, но тя се отвори, преди дори да успее да направи нещо. Дарк беше мокра и трепереше от студ, но не каза нищо. Погледна го безразлично и го подмина, а той надникна неволно. Помисли си, че просто е заспала във ваната и нищо не е станало, но тогава видя цвета на водата. Погледа му помръкна. Беше тъмно червена и мътна, което го притесни дълбоко. Той се обърна, за да й поиска обяснение, но нея вече я нямаше.

***

Повечето гледаха странно Дарк, но на нея не й правеше особено впечатление. Бе свикнала да я гледат или обсъждат, хората винаги това правеха, дори в училище. Думите им бяха празни за нея, никой не знаеше, каква е всъщност. Никой не знаеше, колко грозна е душата й и какъв звяр държи в себе си. Не подозираха за красивото й сърце и забравена нежност, никога нямаха и да научат за тях.

До пристанището ги чакаше кола, но в момента, когато Тео излезе всички хора започнаха да шептят и да го гледат ужасено. Ерис се приближи до него и го погледна втренчено, а той сякаш се свиваше от погледите им. Всички винаги го гледаха с възхищение и с обич в очите си, а сега имаше само ненавист и страх.

- Не е особено приятно, нали?-тя му подхвърли между другото и продължи напред, а Ехо дойде и го хвана за ръката.

- Не им обръщай внимание, те нищо не знаят.-тя му прошепна и го дръпна напред.

Тео й се усмихна весело, но след това премести погледа си на Дарк, а зелените му очи помръкнаха. Нея винаги я гледаха така. Винаги трепереха пред нея или разказваха ужасни истории зад гърба й. Именно така научи за нея, но никога не чу, някой да я обича или пази. Той имаше Ехо до себе си, някой който да му напомня, как има още от живота. Как мнението на тези хора, не е от значение и колко е лесно да го пренебрегнеш, когато насочиш вниманието си, към човека, който обичаше.

"Тя дали обича някого? Дали има приятел като Ехо?Винаги е сама, а до колкото разбрах тези са й само колеги. Не знам, може би Лео е специален или някой друг, но тази тъмна аура би отблъснала всеки. Дори да е той, съмнява ме тя да го допусне. До сега не съм срещал човек, на който му е комфортно в самотата, какво ли е тя? Едно повредено същество или непоклатим бог?"

***

Стигнаха пред изоставеното сиропиталище, което организацията ползваше, но имаше нещо странно. Стотици листи хвърчаха пред вратата, а от таванския прозорец някой ги изсипваше по земята. Цели купчини падаха по земята и се разпиляваха. Лео се ядоса и излезе пръв от колата. Това, което падаше бе работата на брат му, нещото, на което бе отдал живота си. Кой можеше да си позволи да го направи? Нямаше особено значение за Лео, щеше да убие всеки за това.

Тръгна яростно към вратата, но отпред имаше наслагани поне три куфара. Някой се изнасяше, тръгваше си. Това не беше позволено, освен ако организацията не те премести и постави в друг град или район, но обикновено идваха те,за да вземат багажа. Тук нямаше никой, освен куфарите, което значеше, че бе дезертьор, а всеки такъв се считаше за предател и бе обявяван, като враг на организацията. Беше нормално, притежаваха важна информация, която не можеше да изтече, за това убиваха всеки, опитал се да избяга.

- Лео, трябва да го вразумиш, не слуша никой!-Миа дотича при него и го погледна отчаяно, а момчето разбра, какво става и се изстреля напред.

Оставайки назад, Миа помогна на Дарк да излезе и се хвърли в прегръдките й, което привлече погледите на всички. Тео определено се шокира, а Диана остана без думи, не вярваше, че е способна на обич, нито някой да я обича.

"Явно не е Лео, може би е тя. Кой да знае, че има приятели"

- Добре дошла у дома Дарк!-Сторм заяви и й се усмихна приветливо, а след това се обърна към останалите.-Вие трябва да сте новодошлите, приятно ми е, аз съм Миа Сторм.-тя им подаде ръка, но всички седяха и я гледаха шокирано. Само Ехо й се усмихна топло и хвана ръката й.

- Наричай ме Ехо, приятно ми е, това са Тео и Диана.

Останалите метнаха за здрасти, а Диана огледа момичето от пети до глава и се усмихна палаво. Миа ги заведе в голямата стая с диван и ги настани на него.

- Ъм, може ли да почакате, имаме няколко неизправности в момента.-тя се засмя неловко и се опита бързо да смени темата, като се огледа за помощ.-А, Дарк, ела да ти дадем сухи дрехи.

***

Таванската стая беше отворена и по стълбите хвърчаха листи, дори цели папки. Лео пристъпи бесен и влезе в стаята на брат си. Тръшна вратата зад себе си и кръстоса ръце, а Кай просто се обърна въпросително, след него. Изглеждаше ужасно, косата му стърчеше на всички страни, имаше сенки под очите, но нещо в тях блестеше, както никога до сега.

- А, значи мисията ви е минала успешно. Чудесно, точно с теб исках да говоря.-той заяви спокойно и седна на стола си, а Лео зае мястото срещу него.

- Какво си мислиш, че правиш?! Знаеш най-добре, че дезертьорството се наказва със смърт. Луд ли си?!-момчето удари масата с юмрук и дървото се разцепи, но никой не му обърна особено внимание.

- Знам, трябва да дойдеш с мен.-Кай му отвърна спокойно, а брат му почервеня от ярост.

- Наистина си загубил ума си, защо ми е да го правя??!-Лео изкрещя и започна да скърца със зъби.

- И ти си сляп, но аз ще ти отворя очите. Кажи ми... Защо винаги ние ходим на мисии, Лео? Защо Миа Сторм седи винаги тук? Защо винаги пращат теб или Томас, или Хамелеонът? Защо пратиха Дарк, чак когато Зеленият крал отказа да говори с друг? Защо Арес почти никога не напуска това място? Защото те са важните за организацията, защото те са специалните, а ние...Ние сме жертвените пионки.-Кай изсъска с помрачен и направи жест с ръце, казващ "очевидно е".

Брат му не отговори веднага. Имаше логика в думите ми. Никога не пращаха Миа, винаги държаха на тренировката й. Мислеше, че е защото още не беше усъвършенствала силите си. Страхуваше се понякога да ги използва, но в интерес на истината, не бе ходила на нито една мисия. Нямаше значение, той параноясваше. Организацията помагаше на заразените, спасяваше ги от изтребителите, които ги ловуваха, изучаваха, а след това убиваха. Това беше домът им, семейството им, Кай не можеше да го захвърли.

- Грешиш!-Лео извика й се изправи рязко.

- Нима?-брат му се изсмя в отговор и също се надигна, като застана, лице в лице, с него.

- Да, Миа още не е готова. Не може да използва напълно силите си, за това я тренират повече от останалите. Арес е зает с оръжията и тренировките, някой трябва да се грижи за новите.-момчето му отвърна, но звучеше отчаяно наивно, като малко дете, което се противопоставя, само за да докаже, че брат му греши.

- Арес има рядката способност да контролира металите, така както никой друг. Това значи най-качествените оръжия на пазара. Не ги прави за нас, прави ги за черния пазар, където им слагат най-високите цени.-Кай му отговори рязко и се усмихна победоносно.-Нищо не знаеш, защо мислиш те караха да търсиш Дарк и този крал толкова време, защо преди теб умряха стотици и те пак те пратиха? Двамата са част от проекти, следващата крачка на човечеството, за това ги пазят толкова много. Защото те са специалните, ти не си.-той изсъска и блъсна брат си, а той му отвърна, като замахна с юмрук, но Кай го избегна.

- Не ме интересува, колко са специални. Те са семейството ни, Кай! Не можеш да ги оставиш.-Лео му се изрепчи, а след това стисна зъби. Грешеше, лъжеше го, поне се молеше да е така. Трябваше да е така...

- Ти си семейството ми! Ела с мен, спаси се. Мога да ни спася, само ги остави. Никой от тях не ти е кръв. Забрави Арес и Миа. Остави ги, остави Дарк.-Кай говореше спокойно, но в тона му имаше нещо лукаво й брат му го усети.

- Няма да оставя Дарк, нито който и да е от тях. Ти си ми кръв, но ако ще се само-погубваш, нищо не мога да направя. Никого не слушаш, дори мен, брат ти!-Лео изкрещя насреща му и го хвана за яката на палтото му.

- Защо ти е това момиче? Да не си се влюбил, Лео?-Кай се изсмя подигравателно и го отблъсна силно.-Точно, като морето е, ще те удави. Остави я намира, спри да общуваш с нея!-той изкрещя и се подпря на останките от бюрото си.

Брат му го погледна на кръв, но думите му го объркаха. Защо Кай параноясваше, сякаш искаше никой да не се приближава до Ерис. Възможно ли е проекта, в който са я включили да е истина и тя да е по-опасна или по-важна, отколкото си мислеше? Или беше друго, може би брат му ревнуваше.

- Като морето? Защо я пазиш толкова, да не би ти да си се влюбил Кай? Винаги си приличал на баща ни, а той обичаше морето.-Лео му подхвърли закачливо и се усмихна лукаво, а изражението на брат му помръкна. Той се изправи и приближи към него, със студ в очите си.

- Морето, не е това, което си мислиш! Отначало изглежда спокойно и тихо, но те примамва да влезеш в дълбокото и щом го направиш, ще съжаляваш, защото става все по-тъмно и опасно. Крие много тайни, точно като дълбините, какво точно знаеш за нея, Лео? Нима гнева й не е като вълните, които се разбиват в скалите, със силата на гръмотевици и мощта на ураган?! Баща ни обичаше морето, именно за това и умря в него. Аз не съм баща ни и няма да падна в капана на някаква си сирена!-Кай му заяви сериозно и го блъсна от пътя си, като надигна един сак със себе си.-Ако искаш стой тук, аз няма да играя по чужди правила, сега аз ги определям!-той му каза тихо, но звучеше решително и твърдо. Излезе и остави брат си сам, насред хаоса в стаята.

От този момент, те не бяха братя. Лео знаеше, кой е следващият избор за главно-командващ. Сега, не само загубиха кръвната си връзка, вече бяха и врагове. Първата му задача, щеше да е, да го намери и подложи на правосъдие. Което значеше, че греховете му трябваше да бъдат изплатени. Кай имаше достъп до изключително много информация, знаеше неща, които не трябва и организацията щеше да иска главата му,заради тях.

Момчето седна на пода заобиколен от листи и разроши косата си нервно с ръце. Не трябваше да е така, но Кай го нямаше. Не беше същия, вече не се грижеше за него, не оправяше кашите му, сега искаше да се забърка в по-голяма каша. Гнева го изпълни и той се изправи. Очите му проблеснаха, като пламъци, което значеше, че желанието за разруха се надига в него. Той довърши бюрото му с крак, като събори основите и продължи да го тъпче, докато не останаха само трески. Мразеше да унищожава, но точно това беше в сърцето му, а само едно дървено бюро нямаше да го задоволи. Лео се отклони и заби юмрука си в стената до него, като използва всичката си сила. В стената се образува дупка, мазилката падна, заедно с няколко тухли отзад, но той продължи да удря. Все едно беше боксова круша, нямаше значение, че е бетон. Имаше нужда да унищожи нещо, като малко дете, на което са му откраднали бонбоните и то плаче за липсата им.

***

Беше слънчево и лъчите светлина се забиваха в очите на Ерис, но покрива беше единственото място, на което можеше да се скрие, когато Миа станеше досадна. Не можеше да гледа към небосвода, за това наблюдаваше как вятъра люшка тревата пред сиропиталището. Ехо беше права, не можеше да го усети, както тя, но когато затвореше очите си, имаше чувството, че духа на природата гали лицето й. Може би просто си въобразяваше, но имаше наслада в това да го прави.

Кай излезе с един сак, преметнат през рамо. Той привлече погледа й и тя се вгледа внимателно. Носеше черно палто и държеше два куфара. Заминаваше.

Дарк скочи от покрива и се приземи плавно на няколко метра зад него, но шума привлече вниманието му и той се стрелна рязко назад. Погледа му й направи впечатление, сега неговите очи не искряха, като на Лео. Бяха тъмни и задушни, изпълнени с лудост.

"Какво ти се е случило, Кай?..."

- Защо заминаваш? Лео каза, че ще те убият, ако го направиш?-Дарк го попита искрено и се приближи към него, а той пусна куфарите си.

- Само ако ме хванат.-подсмихна й се лукаво, а напрежението в тялото му се усети. Беше готов, ако се стигнеше до бой.

- Нали ти харесваше да си командир? Защо си тръгваш Кай?-тя се приближи към него, игнорирайки намеренията му и застана почти до лицето му, но той не трепна.

- Предпочитам улиците, пред това да съм затворен в онази килия.-Кай й изсъска в отговор.-Няма да ме спреш, Ерис.-той я отряза, но каза името й меко, а през нея мина студена вълна. Тя се приближи още повече към него и го погледна с ясно светлите си зелени очи, които жадуваха за кръв, но той я изпревари.-Какво? Не знаеше ли?-момчето се засмя и надигна брадичката й.-Знаят повече за теб, отколкото си мислиш.

Лукава усмивка се изписа на лицето на Кай, но той я пусна, като се дръпна напред и понечи да си тръгне, но тя го догони и хвана ръката му. Момчето се опита да я изтръгне, не му се занимаваше с нея, но тя настоя. Дарк го изви към себе си и дръпна за яката, независимо, че височината им се разминаваше.

- Ами Лео? Ами аз? Всички ли ще оставиш?!-тя изкрещя в лицето му и оголи зъби от ярост, но страха, който преди носеше в себе си, бе напуснал Кай. Нещо студено се плъзна в очите му и той й отвърна, като хвана нейната блузата.

- Стой далеч от брат ми!-изкрещя в лицето й, след което я пусна и хвана за врата, като я придърпа към себе си.-Бягай, Дарк. Идват за всички ви, а теб няма да мога да спася.-той прошепна в ухото й и я бутна напред.

Момичето го гледаше объркано, докато Кай се отдалечаваше. Не отдели погледа си от него, докато той не се загуби в тъмните улички.

***

Маркъс седеше на пейките и чакаше Алек, който беше в кабинета на един огромен мъж, облечен в бяла престилка. Той му подаде един плик и след това се върна към телефония си разговор, като му направи знак, да излезе. Момчето го направи и седна до Маркъс, като отвори плика. Опита да се прочете нещо, но чернокосото момче до него го взе от ръцете му и се изправи рязко. Застана на стената до него и се облегна, като се ухили лукаво. Алек не се опита да си вземе обратно листа, знаеше, че опита ще е безуспешен.

- Я виж, пазител, не е зле. Поне знаем, че ще излизаш. Хм, на кого ли принадлежиш?-Маркъс разгърна листите, но момчето го прекъсна, като се изправи рязко.

- Пазител, какво? Да принадлежа на някого, ти луд ли си?!-той изкрещя, а младия мъж просто се разсмя. Беше му забавно, когато хлапето се ядосаше.

- Не е толкова лошо. Аз съм бодигард.-той заяви спокойно, а Алек го погледна въпросително.-Не си мисли, че тук е свобода. Има правила. Ние служим на правителството, специално на аристократичното семейство Елрой. Само най-добрите имат задачата да ги защитават, спокойно, не си от тях.-Маркъс се изхили злобно и продължи да разглежда листчето, като от време на време кимаше с глава.

- Елрой?

- Аристократи, нали ти казах.-Маркъс му се сопна грубо, но след това въздъхна с досада и продължи.-Аз служа на наследника. Лето Елрой. Като цяло са сноби, но Лето е пич. Пуска ме да правя, каквото искам от време на време, дава ми да се забавлявам със заразени или техните близки, а в замяна аз лъжа пред баща му.-той му обясни и продължи да чете листите.

Сърцето на Алек препусна. Не искаше да служи на никого, а сега го подчиняваха, като куче, което да охранява собственика си. Не разбираше, как Маркъс е съгласен с това. Притесняваше се, не беше за него, а и нямаше никаква тренировка, нито умения. Имаше само гнева си и жаждата за отмъщение, нищо повече.

- Маркъс?..Как ще защитавам някой, като себе си едва успявам?-момчето го попита отчаяно и се облегна на стената до него, като удари главата си.

- Аз ще те тренирам, поне така пише тук.-той посочи листа и погледна тъжно момчето.-Виж, важно е да намериш смисъл, да имаш причина, за която да правиш всичко. Ти имаш Ерис, момичето уби приятелката ти, както й баща ти и всичките му колеги в бюрото.-Маркъс му отвърна сериозно, а момчето стисна зъби.

"Точно така. Имам Ерис, която трябва да падне от моята ръка. Отне ми всичко и аз ще й отвърна със същото. Не е единствената, която може да носи смърт. Аз лично ще обърна картите, ще стана по-силен, по-бърз и ще я накарам да опита собствената си отрова. Имам отмъщението, но той....Той какво има?"

- Отмъщението е моята цел, а твоята?-Алек го попита, а любопитството се изписа на челото му.

Дори не получи отговор. Маркъс съблече тениската си и остана гол, а очите на момчето се разшириха. Имаше изкуствена ръка, някой бе откъснал крайника му, а по стомаха си имаше множество белези. Нямаше идея, какво се бе случило с него, но студените капки пот по гърба му, му подсказваха, че не иска да разбере.

- Заразените ми отнеха всичко. Не само ръката, семейството ми. Имах сестра, а те я взеха. И аз, като теб, търся отмъщение.-Маркъс заяви сериозно и се вгледа в широко отворените очи на Алек, които бяха изпълнени с ужас. Той се усмихна и прокара железните си пръсти, през косата му.-Понякога ми напомняш на нея. Дребно, досадно и прекалено любопитно.-той се засмя и тръгна напред, като му остави листите.

Алек не го последва, но се взира в него няколко минути, след това насочи вниманието си, върху дадената му информация. Разгърна листите и очите му зашариха между редовете. Беше истина, Маркъс щеше да го тренира. Имаше дълги обяснения за обучението и няколко правила, като първото беше „Не задавай въпроси!". Имаше го под всеки втори ред, което наистина дразнеше момчето. Той прескочи, няколко листа, които сметна за излишни и стигна до последната страница.

- Назначен сте като пазител, на новият член на правителството-Кай Блейз или Командирът, титлата, с която ще го назовавате.-Алек прочете на глас и пусна листите.-Кой по дяволите, пък е тоя?-заяви объркано и продължи да чете.

***

Луната блестеше, а улиците в червения район бяха празни. Нямаше никой, освен един призрак, който се движеше по улиците. Не, вече не беше призрак, нито немъртъв, сега беше беглец и щеше да стане и по-лошо.

Телефона в кабината прозвъня, а той влезе и вдигна слушалката, но не каза нищо, само изчака, за да чуе съобщението.

- Господин Блейз, пардон, Командире, звъннах точно в определения час и се надявам не сте закъснели?-гласът отсреща го попита учтиво.

- Никога, господин Президент.-Кай отвърна самодоволно.