Горите бяха изгорели, а с тях и могъщите дървета, които в момента бяха нищо повече от трески. Самодивите, които плашеха минувачите и пазеха града, бяха почернели кости и пепел. Великият град, бе съборен и свален на коленете си. Тео минаваше и гледаше ужаса, в който се бяха превърнали владенията му. Огънят бе стигнал и тук, но хората бяха избягали преди пламъците да успеят да ги достигнат. Сега и той, като Дарк, беше крал на мъртъвци, но неговите нямаше да се надигнат от земята и застанат на бойното поле до страната му.Те щяха да покриват земята с почернелите си кости и напоят почвата с кръвта си. Това бе останало за тях.

Ерис вървеше до него скрита под наметалото си. Стискаше ръцете и зъбите си. Искаше да изкрещи, не беше на себе си. Диана вървеше до нея и й хвърляше някой друг злобен или подозрителен поглед, но тя нямаше силата да им отвърне. Трепереше.

Четиримата спряха на плажа, за да може Лео да си почине. Той постави Арес на пясъка и седна до него. Не знаеше, още колко ще издържи приятеля му, но не искаше да мисли. Трябваше да издържи, не можеше да умре. Той беше кръстен на бога на войната и имаше искри в себе си, не би паднал толкова лесно. Поне това си повтаряше Лео, за да подтисне тъмните си мисли. Зеленият крал забеляза отчаянието изписано на лицето на момчето, което му бе спасило живота. Дължеше му го.

– Мога да го спася.-Тео седна до него и стисна няколко цветчета в ръката си.-Би ли ми позволил?

Момчето кимна. Не му вярваше особено, но всяка помощ бе добре дошла. Растенията в ръцете на Тео изсъхнаха и се разпаднаха. Той изтръска дланите си от тях и докосна раната на Арес. Погали раната й предаде извлечената жизнена енергия на момчето. Диана дотича до него и хвана ръцете му.

– Кралю, не бива!-тя му се скара, но той свали ръцете й и погледна тъжно към Ерис, която седеше най-встрани, свита на плажа.

– Не ме наричай така, сега съм просто Тео. Вече не съм крал, Диана...Онова нещо ми отне всичко.-той й отвърна тъжно и започна да си играе с пясъка.

– Знам, че изглежда жестока, но не е такава....обикновено. Напоследък преживя много..-Лео заговори, оправдавайки я и привлече вниманието му, но преди да се доизкаже момчето го прекъсна.

– Нямах предвид нея.-той заяви ясно и го погледна, сякаш Лео беше виновен, че не схваща.-Момичето там загуби, тя не ми направи нищо, дори не ме одраска. Камъните ми я повалиха, щях да я убия ужасно лесно, беше слаба.

– Не е вярно, аз я видях. Ако не бях аз, Дарк щеше да те заличи.-той продължи да спори, но Тео само поклати глава в несъгласие.

– Не е така. Не беше тя. Под кожата й се крие нещо ужасно, направено от стомана и смърт. Помогни й, ти го спря, може би ще го победиш, аз не успях, а то е в нея. Бог знае, какво й причинява.-Тео заяви тъжно и отново насочи вниманието си към пясъка.

Шокиран, Лео се опита да каже още нещо, но не можа да намери думите и просто стана. Огледа се. Беше истина, че Ерис не беше толкова жестока, а и знаеше, каква беше мисията им, въпреки че той вярваше, че е способна на всичко. Но думите на краля определено го замислиха. Той спря и погледна към Арес, който спеше, а раната му бе зараснала. Единственото нещо, което му трябваше, бе да се наспи и събере сили. Единият вече беше спасен, Диана се грижеше за Тео, но Ерис седеше сама, обгърната от черната си аура и трепереше. Никога до сега не я бе виждал толкова притеснена. Може би Тео казваше истината. Той отиде до нея и постави ръката си на рамото й, а тя подскочи и го изгледа злобно, но когато видя, че е Лео, се успокои и се сви отново.

– Ерис, какво става? Нещо не е наред с теб..-Лео й каза тихо, а тя само стисна зъби и се сви още повече.

– Не знам, Лео...Изгубих контрол и преди се е случвало, но този път е различно.-тя му отвърна тихо и го погледна с навлажнени очи.

– Гадините ти? Какво се случи?-момчето седна до нея и се приближи, за да може да я чува по-ясно.

– Не знам, те... Последният път, когато ги изпуснах, ми оставиха белег, но сега беше по-страшно. Онова нещо беше различно, променено. Каза ми да се изправя, проговори ми. Те не говорят, Лео, само пищят в агония, но не и това. Искаше да ги убия, повтаряше ми го, а аз не исках, повярвай ми! Бях там в кожата си, но не бях себе си. Сякаш Ерис и Дарк, вече не са един и същ човек...-тя изхлипа и стисна очи, за да спре сълзите, които напираха. Мразеше да плаче, а напоследък всичко я болеше. Тялото, умът, душата, дори и сърцето...

– Всичко ще се оправи, сигурен съм, няма да те оставим.-Лео я прегърна, но тя го отблъсна.

– Не, няма! Продадох душата си, изгубих всичко. Знаеш ли, колко много души откраднах тази нощ?! Няма да издържа, когато всяка една от тях ме разяжда отвътре. Загубих всичко, дори подчинените си!-тя изкрещя през сълзи и го погледна яростно, но той не трепна. Никога не се страхуваше от нея и в гняв, и в лудост, и в сълзи, никога.

– Още имаш мен. Миа, Арес, Кай, всички.-той й се усмихна топло и прибра няколко кичура от косата й.

Ерис се опита да каже, нещо, но видя как е привлякла погледите на останалите и просто се завъртя рязко. Качи се на лодката и реши, че ще ги изчака там.

– Да се качваме ли и ние?-Диана го попита, но Лео поклати глава.

– Имаме още работа на този плаж.

Той тръгна напред и им направи знак, да го последват. Другите двама се спогледаха, но нямаха особено избор, за това тръгнаха след него. Спряха се пред малка, почти срутена къща, на три етажа. Лео бутна Тео напред и хвана Диана за ръката, като я отведе настрани. Момчето се обърна към тях въпросително. Не знаеше, какво да прави, но никой не му отвърна. Не можеше да влезе просто ей така, за това почука на вратата. След няколко секунди, когато никой не му отвори, почука още веднъж, но този път беше, като на пожар. Ядоса се и понечи да отвори вратата, но някой дръпна дръжката, от другата страна. Беше Ехо, която държеше котка в прегръдките си и имаше същата дължина на коса, както и преди две години, когато се бяха разделили. Той знаеше, че тя не го вижда, за това просто замръзна. Не знаеше, как да я погледна, след всичко, което й бе причинил, нито смяташе, че е достоен да й иска прошка, а всяка друга дума се заплиташе в устата му, преди да я е изрекъл.

За щастие Ехо не смяташе така. Тя усети енергията му, пусна котката от ръцете си и скочи в прегръдките му.

– Тео, спасили са те! Колко ми липсваше!-тя изпищя и го стисна, а той се засмя.

Момичето го пусна и прекара дланите си по лицето му, през косата му и след това се усмихна топло.

– Същия грозник си, както преди две години.-тя каза закачливо и се изкикоти, а той разроши косата й и се засмя с нея.

– Ехо, нищо не остана тук, ще дойдеш ли с нас?-Тео я попита нервно, а тя само кимна, вдигна котката и тръгна напред.

– Готова съм.-Ехо заяви, а всички останали се спогледаха учудено, но не смятаха да се бавят с багажа й, за това просто останаха с обърканите си погледни.

Взеха Арес от плажа, като Лео го подпря на рамото си, а Ехо бутна Тео и се затича напред. Момчето прие това, като предизвикателство и се затича след нея. Двамата пищяха като малки деца, а той я дърпаше от време на време, за да я връща в посоката им. Диана ги гледаше отстрани и се усмихваше тъжно.

– Значи никога не е обичал Вида, нито мен. Винаги е било това момиче..-тя каза тъжно на себе си и продължи след тях.

***

Яхтата плаваше, но като че ли само тя се движеше. Диана наглеждаше Арес, а Тео спеше. Лео също спеше, но се водеше, че гледа, понеже беше на кормилото. Ехо и Дарк седяха подпрени на парапета. Едната се наслаждаваше със затворени очи на вятъра, а другата гледаше дълбините на морето.

– Винаги съм обичала вятъра.-заяви Ехо и замълча за момент, за да си поеме дълбоко въздух. Дарк не си направи труда да я попита защо, нямаше силите да го направи, но това не спря момичето и тя продължи.-Него няма нужда да го докосвам, защото той гали мен. Идва сам в обятията ми, за това го харесвам. Само аз мога истински да го видя, за вас останалите е просто вятър, за мен е жива душа.

Думите на Ехо бяха истински красиви, но Дарк нямаше силата да й отговори, а дори не знаеше как. Усмихна й се в отговор, но знаеше, че тя няма как да го види и въпреки това, момичето й харесваше. За жалост не можеше да се концентрира над нищо, не спираше да държи бузата си и да мисли за случилото се, насред мъртвите поля. Кожата й настръхваше, когато си спомнеше, а дрехите й бяха покрити с кръв. Искаше да ги разкъса, но в крайна сметка нямаше да помогне много. Дори да се отърве от тях, имаше кръв по ръцете си, а нямаше как да избяга от собствената си кожа, въпреки че вече не беше сигурна, дали й принадлежи.

Докато се подпираше на парапета, Дарк видя делфините. Бяха на същото място и отново плуваха и си играеха във водата. Беше толкова приятно миналия път, искаше да скочи, да забрави за малко за всичко и да потъне в момента. Момичето се отдръпна и съблече наметалото си, като скочи с дрехите си. Нямаше време да ги съблича, а и се надяваше кръвта да се измие, поне малко.

Дарк скочи и изплува на повърхността. Ехо се озърташе за нея, понеже беше чула скока, а Ерис я опръска с вода, за да й покаже къде е. Това разсмя момичето и тя се изкикоти весело. Беше толкова енергична, харесваше й, но сега Дарк имаше нужда от време за себе си. Тя погали повърхността на водата и след това се спусна надолу. Делфините плуваха около нея и си играеха под вода. Беше красиво и успокояващо, но най-важното разсейваше я. Тя се приближи към тях, но изведнъж бозайниците започнаха да се разпръсват, а водата потъмня. Дарк имаше чувството, че е потънала по-надълбоко и се огледа. Около нея започна да става черно, а сърцето й заби силно от ужас. Пред нея се изправи същата прокълната душа, която я бе спасила, по време на битката. Момичето се ужаси, но не успя да извика. Нямаше силите да го направи, само седеше и се взираше с ужас в него.

То се наведе към нея и погали лицето й, а тя усети, как бузата й се пропуква и започна да се дърпа, но то хвана ръката й и я заби в гърдите си. Дарк се отврати и понечи да изпищи, но душата се приближи към нея и отмести кичур коса от лицето й.

– Взе-ми ни...При-е-ми ни...О-би-чай ни...По-гълни ни..-то прошепна в ухото й и се премести пред лицето й.

Съществото се приближи към нея и докосна устните й, а тя започна да се дърпа ужасена. Не знаеше, какво да прави паникьоса се и започна да се мята, като стисна юмрука си. Търсеше да изтръгне сърцето му и успя да хване нещо. Изтръгна ръката си и измежду пръстите й имаше синя светлина, тя отвори дланта си, но в този момент всичко изчезна и тя остана с празни ръце. Дарк се стресна и погледна отново душата, която се разпадна в ръцете й. Момичето запищя и започна да се дърпа, но краката й се оплитаха. Бореше се с всички сили, за да изплува и накрая едва успя.

Нечии ръце я поеха нежно и я издърпаха с всичка сила. Лео я извади от водата и я обгърна с наметалото й, докато тя трепереше. Ехо бе изчезнала, за да извика останалите. Дарк знаеше, че няма много време, а можеше да каже само на него, но не можеше да се съвземе. Трепереше в ужас, а в главата й беше хаос, не можеше да събере мислите си и хленчеше неволно.

– Искам брат си, той ще знае, как да ми помогне. Той винаги знае, винаги ме защитава, искам при Маркъс, заведи ме Лео, помогни ми...-Дарк изпищя и се свлече на земята.-Това нещо, то, те...и него ли унищожих? Какво направих? Не! То, то ми даде нещо.-тя не спираше да говори и пипа пръстите си, сякаш търсеше нещо в тях, а момчето се чудеше, как да я успокои.

– Ерис..-той се опита да каже нещо, но тя чу стъпки и се изправи рязко, като тръгна напред.

Диана излезе, заедно с Тео и Ехо, а тя се възползва и ги подмина с кръвожаден поглед. Не можеше да влезе в стаята, за това влезе в банята, за която знаеше, че има ключ. Дарк се заключи и залепи на огледалото. Огледа очите си, бяха нормални, а по бузата й нямаше пукнатина, нито драскотина. Момичето я погали, а след това затърка, но наистина нямаше нищо. Тя се завъртя нервно вгледа се в огледалото. Отсреща я гледаше отражението й, човека, който мразеше, човека, който я плашеше. Ерис се отврати и заби юмрука си в стъклото.

– Красива, вижте, колко е красива.-тя прошепна на себе си и надигна едно от счупените парчета.-Всички са слепи, аз съм изчадие, убиец!-тя стисна зъби и хвърли стъклото на пода, а то се пръсна на още по-малки парчета.

Седна във ваната и пусна водата. Съблече наметалото си и го пусна на земята, като прокара пръсти по ръцете си. Кожата й я дразнеше, не беше нейна, а онова нещо само се въртеше пред очите й дори да присъстваше единствено в съзнанието й.

"Полудявам, няма какво друго да е. Не можеш да ме виниш де...Отнех толкова много души, а гърдите не спират да ме болят. Усещам как губя с всяка битка, която спечеля. Душата ми я няма, а сърцето ми плаче. Разкъсах ги и двете. Ох, Ерис, до къде стигна?.."

Дарк вдигна парчето стъкло и пусна водата на ваната. Стисна парчето в дланта си, а то разкъса плътта. Потопи се под водата, а студа се заби в кожата й. Момичето излезе и си пое рязко въздух, чуваше думите му.

"„Вземи ни, приеми ни, обичай ни, погълни ни.." Какво значи това? Аз погълнах ли го? Какво направих?"

Студът се намести още по-дълбоко в нея и тя имаше чувството, че костите й треперят. Сълзите се стекоха по лицето й, а тя не помръдна дори не издаде й звук.

"Загубих всичко. Нямам нищо. Маркъс го няма, умря преди години, разкъсан в апартамента ни..Преди това майка ми в онази катастрофа...Лин.. Всички винаги умират и само аз оцелявам. Писна ми! Писна ми да оцелявам, вече нямам никой и нищо. Дори гнева ми, който ме държа, през всички тези години, дори прокълнатите....Всичко изчезна, останах само аз и отражението си."

Дарк стисна зъби и избърса сълзите си. Взе стъклото и го плъзна по ръцете си. Не издаде и звук, но болката се усети, когато вените й се отвориха, а горещата кръв изплува от тях. Тя се подпря на ваната и се изправи, все едно седеше на трон. Вдигна гордо глава и затвори очи, като продължи да стиска зъби, докато вече нямаше жизнените сили, да го прави.