Двамата крале излязоха и се разделиха. Тео се върна обратно в тронната зала и обяви война, като призова всеки един мъж във владенията му, на мъртвите поля. В момента, в който Ерис излезе от бялата сграда, започнаха да кънтят камбани. Бяха в специален ред и озвучаваха целият град. Точно три сигнала бяха изпратени и това бе достатъчно на жителите. Мъжете се стекоха, с оръжия в ръцете си, на север, а децата се разпищяха от страх. Момичето седеше и ги наблюдаваше.

– Мамо, какво става?!-едно дете пищеше на земята и отказваше да стане, независимо, колко го дърпаше майка му.

– Вероятно са изтребителите, сигурно пак отвличат самодиви. Ела Никалъс, няма нищо страшно.-жената го успокояваше, но то продължаваше да се инати, за това просто го надигна с двете си ръце и се изгуби с него между тълпата.

Хората бягаха около нея, а тя просто седеше с наведена глава, за да може качулката да пада върху лицето й. Повечето я подминаваха, някои се блъскаха в нея, но това не я интересуваше. Всички тук бяха заразени, но си оставаха хора и като всеки човек, трепереха пред войната. Това значеше смърт, глад, разруха, а оцеляването не беше сигурно за никого.-"Невинни. Във всяка война има такива...Какво направих? „Ще изравня града до земята", много умно Ерис, няма що! Тук е пълно с деца. Полудях, когато отнеха семейството ми, а сега аз ще направя същото с тях....Глупости Ерис! Това е война! Не мога да спася всички, това не е моята роля. Колко си наивна, не го ли разбра вече? Унищожаваш, това е всичко. Не оставяш никакви оцелели, защото те не са нужни. Понякога се налага да се направят жертви. Аз ще жертвам морала и сърцето си, а нека те ми дарят кръвта си. Не съм никакъв крал, Тео! Аз съм богинята на разрухата и чакам подобаващо посрещане!"

Очите на Ерис потъмняха, нямаше смисъл да ги съжалява. Ако осъзнаеха коя е и не бяха разсеяни в паниката си, щяха да я убият още сега. Едва ли щеше да е успешно, но биха опитали. Не се съмняваше в това, но за щастие повечето мислеха, че имат проблем със самодивите.

"Защо му е на някой да отвлича самодиви?"-тя си помисли и мигновено се сети за Лео, надяваше се да е добре. Ако сигнала за война се чуеше в горите, самодивите щяха да ги приемат за врагове. Те бяха стотици, а Арес бе в несъзнание, колкото и силен да беше Лео, изглеждаше невъзможно да се справи с тях. Първото нещо, което й хрумна, бе да отиде и да ги спаси. Просто да се увери, че са добре, но не можеше. Трябваше да си пази силите. Тео имаше войска от десетки хиляди. Дори една драскотина би могла да бъде фатална за това, което планираше да направи.

Тълпата с хора се разреди, което значеше, че вече я чакат на мъртвите поля. Нямаше идея, какво са само знаеше, че са на север. Изстреля се с нечовешка скорост и мина през гората, но този път нещо не беше, както трябва. Дърветата преди ги объркваха, пречеха им и нямаше никакви пътеки. Сега всички отдръпваха корените си и й правеха път. Ерис спря от изненада й ги наблюдава с удивление и подозрение. Можеше да е капан, първо така предположи, нямаше логика да й показват пътя. Нямаше съмнение, Зеленият крал контролираше горите, не самодивите. А това беше приветстването в ролята й на войната. Тя мина през пътеката, но този път вървеше. Не искаше да бърза, а й бе нужно време да събере куража си. Не знаеше, дали ще успее, но нямаше особено избор. Именно тя беше обявила войната.

Когато стигна на хълма, тя видя Тео. Седеше на черен кон, достоен за крал. Беше висок, мускулест и с оплетена грива, а зад него имаше поне десет хиляди бели конника. На първия ред имаше стрелци. Цялата му армия, цялата му мощ, я чакаше. Бе одържал на думите си, нямаше спор. А Дарк се появи, сама от другата страна на хълма, много от конниците се засмяха, дори самият Тео се усмихна победоносно, но битката още не беше започнала, нищо не беше решено.

– Пратете няколко конника да огледат горите, възможно е да крие хората си, въпреки че това са моите гори. Щях да ги усетя.-Тео заповяда на хората си, и продължи изречението си, като собствено заключение. Не виждаше, кой би обявил война, без армия. Или криеше нещо, или беше много глупава и луда. Във всеки случай искаше да разбере.

Той яхна коня си и се спусна по хълма с него, като стигна средата, спря. Беше равна площ, насред мъртвото поле. Не напразно му викаха така. Освен, че го използваше, за да провежда битките си тук, полето бе черно. Житата, които някога са никнали тук, бяха изсъхнали, стъпкани и погинали. Ерис нямаше идея, какво ги е убило, но определено изглеждаше зловещо.

Двамата със Зеленият крал се срещнаха по средата на полето. Това бяха преговорите и обявяването на условията на всяка позиция. Тео я поздрави с грациозен поклон, който тя прие, като подигравка и само изръмжа в отговор.

– Къде е армията ти, Дарк?-може би поклона не беше подигравка, но това беше.

– Изчакай и ще ти покажа.-тя му отвърна властно.-Какво е станало на това поле, че всичко е измряло?-любопитството й надделя, но това не се хареса на Тео.

– Кръвта не пои растенията.-отговори й сухо.-Не сме тук да обсъждаме треви. Да чуем условията ти!-имаше нещо лукаво в тона му, а гордостта личеше на лицето му. Чувстваше се като победител, с армия зад гърба си и корона на главата си.

– Победя ли, ти и всеки твой последовател ще се подчинявате на Лео.-Ерис му заяви сериозно и зачака реакцията му, но не получи особено, освен една гримаса.

– Очакваш да победиш без армия, наивно! Както й да е, защо Лео? Мислех, че ще искаш да свия коляното си пред теб?-той я попита съвсем искрено, след шока от условията й.

– Не ме подценявай, Тео. Ти имаше стотици конници зад себе си, готови да дадат живота си за теб, а аз ти обещавам, че ще го направят. Помни едно, каквото е мъртво, то не може да умре.-тя изръмжа, а след това замълча за момент.-Защо Лео? Защото той има повече самоконтрол. Аз няма да те изтърпя и ще те затрия.-Дарк се усмихна лукаво и озъби грубо насреща му. –Какви са твоите условия, Тео?

– Ако загубиш, ще сключиш съюз с мен. Ще бъдеш моя кралица и ще дадеш управлението на града си на мен.-той заяви и се качи на коня си, което послужи, като демонстрация, как размяната на условия приключи.-А и само да добавя, Лео вече трябва да е мъртъв. Беше в горите, през които мина. Вида трябва да се е погрижила за него.-Тео заяви самодоволно и й обърна гръб.

***

Обгрижван от две самодиви, Арес лежеше на земята до боровинкови храсти. Едната галеше лицето му, а другата разкопчаваше ризата му и разгъваше бинт. Лео ги следеше зорко и едва си позволяваше да мига. Това там беше най-добрият му приятел, а самодивите не му вдъхваха особено доверие. Бе чул камбаните и знаеше, че Дарк е оплескала нещата. Не се и учудваше, но знаеше, какво значи това. Самодивите му бяха врагове, но за сега се държаха сравнително мило. Вида се умилкваше около него, опитвайки се да го разсея, но не се получаваше особено.

– Вече сме съюзници, няма ли да ми обърнеш, поне малко внимание?-проплака тя, а той просто завъртя очи от досада и се обърна към нея, с гримаса на лицето си.

– Налага ли се?-сопна й се раздразнено, което я обърка. Очите на Вида се забиха в него и започнаха да го изучават с любопитство.

"Не го разбирам. Аз съм най-красивата жена на тази планета, а той седи и гледа ранения си приятел? Нима е възможно да ми устои?! Естествено, че не, няма жив мъж на тази планета, който да успее, дори Дарк ме следеше с поглед, а той е крал! Това момче тук не е познало, ще падне в краката ми, като всеки друг мъж! Може да отказва устните ми, но ще се подчини на очите ми."

Настойчиво, Вида се приближи до Лео и завъртя лицето му към себе си, като го обгърна в нежните си ръце. Той естествено се опита да се отдръпне, но тя го стисна, и заби очите си в неговите. Лео я погледна с отвращение, въобще не я харесваше, но после се вгледа в очите й. Бяха сини и омайващо красиви.

След пожара баща му беше купил къща до морето. Лео си спомняше да се взира в него всеки ден и сега, сякаш отново видя вълните в нейния поглед. Очите й бяха морско сини и блестяха под лунната светлина. Косата й се вееше от лекия ветрец и това я правеше да изглежда магически. Може би, наистина беше самодива, красива и смъртоносна. Морето бе отнело баща му и той нямаше да потъне с него, но устните й изглеждаха толкова примамливи...

Тя се приближи бавно към него, а дишането му стана все по-тежко. Вида щеше да го целуне, знаеше го. Не искаше да я целува, но устните й крещяха името му, а очите й, не можеше да отлепи своите, от тези дълбоки води. Точно както баща му бе потънал, щеше да потъне и той. Милиметри ги разделяха от това да слеят устни, но писъка на Арес зад него, го откъсна от транса и той блъсна Вида настрана. Тя изсъска яростно и оголи зъби, но вниманието му бе насочено към приятеля му. Арес лежеше на земята, събуден от камата забита по-дълбоко в раната му. Беше загубил достатъчно кръв и това можеше да е фатално. Момчето изпищя и когато самодивата до него изтръгна острието.

Болките на Арес го извадиха от транса, но сякаш го сложиха в друг. Видя се възползва и извади своята кама, като тръгна към Лео, но секунди преди да я забие в гърдите му, той успя да избегне атаката и да я приклещи в ръцете си.

– Колко опита направих да се озова в обятията ти и ти ме допускаш чак сега?-тя му подхвърли закачливо и се извъртя рязко, като успя да се измъкне.

Самодивата се изправи плавно и извика нещо, което той не успя да разбере, но преди да се усети, беше заобиколен. Сестрите й бяха чули вика й и се отзоваха. Хиляди самодиви го обградиха, по дърветата, на земята, не можеше да ги преброи, но определено те бяха с предимството.

– Можеш да се предадеш и ще те убием лесно.-Вида му каза самодоволно и се приближи към него.-Само една целувка, като предсмъртен подарък, нима ще ми откажеш?-говореше омайно, а със всяка своя дума се приближаваше към него, със същия пагубен поглед, но той не трепна.

Очите на Лео пламтяха и той стисна челюстта си от ярост. Наистина беше заобиколен и нямаше как да се измъкне, а те бяха стотици, но за огъня нямаше значение, колко жертви ще погълне. Тези самодиви живееха в гора, а дървото гореше, Лео го знаеше най-добре. Избягваше да използва силите си, но нямаше да позволи на тези изчадия да вземат Арес.

– Ела и ме целуни Вида, но ще изгоря красивите ти устни, предупреждавам те.-той и отвърна подигравателно, а момичето надигна въпросително вежда.

Не разбираше, за какво говори, но преди да попита, нещо заслепи погледа й и тя отскочи назад. Лео я погледна с ярост в очите си, но не бе това, което я изплаши. Всичко гореше, тялото му бе обгърнато от пламъци, а той дори не усещаше болка. Те играеха по него и само лукавата му усмивка изпъкваше между тях, заедно със смъртоносните му очи. Вече не бяха медени, сега изглеждаха, като нагрято желязо. Момичето настръхна, когато погледите им се срещнаха, но не показа колебание или слабост. Изправи се гордо и се обърна към сестрите си.

– Днес ще танцуваме между пламъците. Погасете този огън и го превърнете в пепел!-тя извика гордо, а те изкрещяха след нея в тон.

Самодивите извадиха оръжията си, но Лео дори не докосна меча си. Нямаше нужда, нищо не беше по-унищожително от огъня дори душите на Дарк не можеха да се мерят с ослепителната стихия. Той тръгна към тях, а огъня го последва. Пламъците се покатериха по дърветата и тогава Вида разбра, че нищо не може да погаси пламъците. Гората ги пазеше, тя ги хранеше и обичаше, а сега умираше. Нещо толкова силно и могъщо изгаряше пред очите й. Дърветата започнаха да падат, а земята се покри с червени искри.

– Спри, убиваш я!-Вида изкрещя ужасено и се нахвърли върху него, но той дори не помръдна. Посрещна атаката й и спря замаха й, като извъртя китката й.

Тя се строполи на земята и стисна зъби, за да попречи на писъка да излезе от устата й. Надигна се гордо, но сълзите се стичаха от очите й. Морето в тях преливаше, а тя не можеше да направи нищо, за да го спре. Гората умираше и падаше в обятията на унищожителният огън. Пламъците танцуваха, а Лео размахваше ръцете си, и където посочеше, огъня затанцуваше. Унищожителната светлина му принадлежеше, играеше по него, около него и в него. Всичкият гняв, страст и обич бяха смъртоносни, щом се издигнеха в пламъците.

Вида падна на земята и повика отчаяно сестрите си, но всички тях ги нямаше. Повечето се опитаха да се спасят, но никой не можеше да избяга от огъня. Горският пожар се разпространяваше и цялата гора се бе сринала на земята, превърната в пепел. Сестрите й, домът й, не бе останало нищо. Само той и смъртоносната прегръдка на огъня.

– Няма ли да дойдеш в обятията ми, Вида?

Лео тръгна към нея, а тя падна на земята, но запълзя назад. Страхуваше се от него, от огъня, от обятията му.

– За нищо на света, няма да ти принадлежа!-тя извика с всичка сила и направи, нужното.

Вида беше самодива, принадлежеше на гората. Обичаше Тео, защото той беше вдъхнал живот в някога мъртвите поля. Силата в дърветата бе негова, живота в тях също. Сега обаче, тях ги нямаше, а той не можеше да я защити. Огънят танцуваше около нея и единствените обятия, в които можеше да падне, бяха тези на Лео. А там я чакаше сигурна смърт. Знаеше, че не може да избяга, но нямаше да му даде удоволствието да я превърне в пепел. Тя не беше просто прах, беше дете на гората, дива и свободна. Щом гората умираше, щеше да я последва, но нямаше да падне от неговата ръка.

Самодивата се изправи и извади камата си, като я заби в корема си. Натисна я по-силно, за да е сигурна, че животът ще я напусне, преди той дори да я докосне. Кръвта се стичаше по нежните й устни, но тя не издаде и звук. Стискаше зъби и гледаше Лео, който се приближи и клекна до нея. Мислеше, че сега ще падне в обятията на огъня, но стихията я заобиколи. Бяха само те двамата, но тя не наведе главата си. Нямаше да му се поклони, не и на него.

– Сбогом Вида.-Той и прошепна нежно и я пое в прегръдките си, като я постави на земята и погали косата й.

Очите на самодивата се затвориха. Лео се изправи и надигна Арес, който лежеше заобиколен от пламъците. Подпря го на рамото си и се насочи на север, от където се чуваха бойни писъци. Време беше да прибере и другия си приятел.

***

Двамата крале заеха местата си. Тео застана зад огромната си армия и след сигнала се спусна надолу, с хиляди хора зад себе си. Ерис не помръдна. Тя стисна юмруци и си пое дълбоко въздух.

"Късно е да избягам. Те идват за мен, но не знам, дали мога да го направя... Обикновено успявам да ги подчиня на волята си, като ги притисна с нея. Давам им да се хранят от гнева ми, но ще ми трябват всички, за да успея да сваля толкова много войници. А всяка душа, която открадна, ще се прикачи към моята. Достатъчно е разпокъсана, ще мога ли да го понеса? Последният път в бюрото за разследване успях да ги пусна. Контролирах ги през цялото време и не оказваха особено съпротива, но да пусна толкова много на свобода, едновременно?...Късно е да го мисля, те идват за мен и искат главата ми ми. Войната не е за печелене, а за оцеляване, а аз това правя. Оцелявам..."

Зеленият крал приближаваше, а цялата му войска се спускаше след него, докато тя седеше сама. Дарк свали качулката си и заби погледа си в смъртоносната вълна, която щеше да се излее върху нея. Зеленото в очите й потъмня, а около нея се освободи огромна вълна от енергия. Този път я нямаше тъмната мъгла, сега беше чиста, разрушителна, тъмна енергия. Пепелта се дигна във въздуха и затанцува около нея, като се смеси с тъмния пушек. Много от конниците се уплашиха, когато това се случи, но Тео ги привика и те продължиха към нея. Оставаха им няколко метра, но в момента, когато ужасяващ писък прокънтя във въздуха, до един спряха конете си. Всички погледи се забиха в нея и всеки един я прониза, но тя не помръдна.

– Надигнете се, Прокълнати! Изсипете се и ми донесете победа. Искам главите им!-тя изкрещя с целия си глас и посочи армията на Тео.-Оставете жив само глупака на черния кон и момичето до него, всички останали затрийте!

От пушека се надигнаха хиляди, скелето-подобни същества. Черни, с остриета вместо пръсти. Крясъците им пронизаха ушите на конниците. Повечето се насочиха назад, а Тео се обърна и ги погледна празно. Слезе от коня си и стисна юмруци.

– Страхливци, върнете се и се бийте за краля си!-той извика и удари с крак в земята, а от нея поникнаха тръни, които застанаха на пътя им. Мъжете се обърнаха към него, а Диана последва примера му и също слезе, за да го подкрепи.

– Така ли се отплащате на кралят си, който ви приюти?! Застанете зад него! Не се страхувайте, ще ги пратим в отвъдното, където им е мястото!-тя извика гордо и постави ръката на рамото на Тео и го дръпна настрана.-Не се притеснявай, кралю. Ще победим! Обещавам ви.-тя се усмихна и извади камшика си, като се качи на коня и препусна напред.

Следвайки примера й,Тео също се върна на седлото и стисна здраво юздите. Знаеше, че не беше права, но нямаше да седи, като страхливец. Той беше кралят им, ако щеше да умре, щеше да е в битка. Не беше слаб, нито страхлив, нямаше да загуби толкова лесно.

– Каквото е мъртво, не може да умре, но ти не си мъртва Дарк.-той прошепна на себе си и препусна към нея.

Прокълнатите души се спуснаха към армията му и сваляха войниците от конете им. Повличаха ги надолу и ги разкъсваха. Все едно самият Ад се бе надигнал, но имаше нещо странно. Дарк не помръдваше, седеше на едно място и стискаше очите си. Не беше особено умно, имайки предвид, как беше по средата на бойното поле, но това бе единствения начин за нея. Насочваше цялата си енергия и жизнена сила, волята си, всичко, което имаше, за да удържи прокълнатите, под свой контрол. Дишаше тежко, а устните й се движеха.

– Мои, мои, мои. Всички сте мои. Аз ви отнех, принадлежите ми! Мои, мои, мои, мои...-тя шепнеше под носа си и стискаше юмруци, но усещаше как колената я предават.

Независимо крясъците, тя не помръдваше.Тео си позволи да се приближи прекалено, но тя не направи знак, да го е усетила. Той слезе от коня си и забеляза, че нещо не беше наред с нея. Звучеше му логично, за да освободиш толкова силна енергия и надигнеш мъртвите от пръстта, се изискваше голяма жертва и явно, тя я бе направила. Сама се беше осакатила, щеше да й направи услуга, като я довърши.

Кралят стисна юмруци и земята под него се разцепи на две. Момичето се стресна и отвори очите си, като излезе от транса, но преди да успее да реагира, един камък се заби в корема й и тя се строполи на земята. Тео движеше ръцете си, като стискаше юмруци и така отлепяше парчета земя, които надигаше във въздуха. Всеки път, когато дадеше рязко ръката си напред, едно от тях се изстрелваше по нея. Момичето ги следеше с поглед и се опита да ги избегне, но не беше достатъчно бърза. Не знаеше, дали е заради прекаленото много енергия, която освободи, или просто наистина не можеше да се справи с него. Имаше невероятна точност и дори когато успееше да се размине с едно, друго я удряше. Не можеше да избяга, но дори да нямаше нужната бързина, беше хитра. Дарк се изправи и започна да се върти, а дима се надигна около нея и успя да я скрие.

– Не си мисли, че ще ми избягаш!-той извика и скочи, като удари с крак в земята. Допря дланите си, а след това ги раздели, като земята под нея ги последва. Остана само една лента, на която седяха те двамата.

"Мамка му, нищо не може да ме спаси сега. Усеща къде съм и ме е приклещил, а аз нямам на къде да бягам. Най-лошото е, че не мога да видя, колко голяма е дупката, за да я прескоча. В момента, в който пепелта се разнесе, той ще ме види. Дори да скоча, камъните му ще ме повалят. Не мога да загубя тук. Не, не и от него. НЕ!"