Оставаха им само няколко минутки. Времето бе свободна птичка, която ги изпреварваше. И тримата бяха готови. Носеха черните си наметала, а отдолу всеки криеше бойния си дух. Дарк бе поканена да преговаря, но всички усещаха, че съдбата призовава война, а земята е жадна за кръв. Можеше да се усети във въздуха, напрежението, писъците, двама крале щяха да се сблъскат, всички го знаеха, въпроса беше, кое е по-страшно? Дълбокото, борово зелено или тъмнината.

Цилиндъра, който Арес и бе дал, бе обвит в пръстите й. Гледаше го объркано. Не знаеше къде да го сложи, за да й е удобно да го извади. Арес забеляза това и й подаде колан с магнит по него.

– Заповядай, така е най-удобно.-звучеше сравнително мило, което беше покана на Ерис, да се заяжда.

– Това пък, как ще ми помогне?-тя се сопна и намуси, след което го разгледа подробно.-А и лесно може да го вземат от ръцете ми.

– Тогава ще е безполезно в ръцете им. Виждаш ли стъклената капсула с кръвта ти? Това е кръвно оръжие, порязваш се и то взема от кръвта ти, днк-то ти. Никой друг не може да отвори косата, освен ако не делите едно днк. Мое изобретение.-той й обясни и се похвали, изтъквайки труда си, както всеки творец правеше, когато говореше за изкуството си, а за Арес оръжията бяха изкуство.

Желанието да се заяжда изчезна и Ерис просто сложи послушно колана си, а на него цилиндъра. Наметна наметалото си и излезе. Чуждо его искаше да нарани повече.

Тримата се движеха ужасно бързо, но когато стигнаха гората, спряха рязко. Дърветата бяха различни, усукани, с изпъкнали корени, а размерите им не бяха нормални. На височина изглеждаха като пет етажна сграда, а до тях те се почувстваха като мравки. На Ерис не й хареса това нищожно чувство, обичаше да гледа от високо всички. Там беше мястото й, а тези дървета я караха да се чувства дребна. Това усещане не й се нравеше.

Те продължиха по-бавно пеша. Налагаше им се да са внимателни, имайки предвид последните, стъпили в гората, преди тях. Целта беше да намерят врага и да му се представят, не обратното. Лео нямаше карта и за това се движеха в права линия, надявайки се да излязат в града, като междувременно се възползваха от височината на дърветата. Криеха се между корените им и прелитаха като черни насекоми.

– Тази гора не е обикновена, не мисля, че мястото й е тук.-Лео прошепна на Ерси, която се замисли над думите му

– Мислиш ли, че са самодивите?

– Не, тук сме само ние.-отговори й Арес, независимо, че въпросът не беше насочен към него.

Момчетата бяха от двете й страни, но и тя се ослушваше внимателно, редом с тях. Знаеше, че той греши. Ако тя държеше града, нямаше да остави гората не охранявана, а и пратениците пред тях, бяха умрели именно тук, под сенките на могъщите дървета около тях. Не бяха сами, беше й ясно, единствения оставащ въпрос, бе къде точно е врага. Ехо спомена за самодивите, но изглеждаше пусто. Дарк вървеше и се озърташе, но спря, когато се блъсна в Лео. Той беше почервенял и обърнат към нея. Премигваше бързо и им направи знак да мълчат, след което им посочи друга пътека и тръгна по нея забързано и некординирано, но Ерис хвана наметалото му и го дръпна рязко. Той се подхлъзна и падна, а ударът се чу ясно. Момичето се раздразни и го прескочи, като надникна. Около дървото имаше храсти, които тя разтвори и надникна. Пред нея се разкри почти вълшебна гледка. Имаше малък водопад с езерце, във което водата се стичаше. В него плуваха десетки момичета. Къпеха се, плискаха се и се кикотеха, а белите им дрехи бяха прострени на клоните около тях.

– Кои са тези момичета?-тя попита тихо и се обърна към момчетата.- И защо да голи?

– Самодиви са, легендите казват, че се къпят в езера и реки, а ако откраднеш дрехите им, те са принудени да дойдат с теб. Но те не са за подценяване, самодивите са жени, които са били толкова грешни, че дори небесата не ги приемат, за това живеят в горите сред дивото. Вероятно се вживяват в ролята на такива, не знам, изглеждат много убедително.-Лео й обясни, а Арес я бутна и тя падна във храстите.

Момичетата чуха второто падане и се разтичаха. Лео й помогна да се изправи и хвана Арес за наметалото, като завлече и двамата. Евентуално ги пусна и тримата се покатериха на едно от дърветата. Опитаха се да застанат възможно най-високо, надявайки се листата да ги скрият.

– Мислите ли, че им избягахме?-Ерис едва проговори, между тежките глътки въздух и накъсаното й дишане от умора.

– Надявам се, вероятно са сметнали, че ги шпионираме. Ако бях аз, щях да съм бесен.-Арес й отвърна, също толкова уморено.

"Сякаш някой би искал да те види гол!"-Ерис си помисли възмутено, но не бе сега времето да се заяжда.

Тишината ги обкръжаваше, но никой не помръдваше. И тримата се подпираха с ръце на стъблото и никой от тях не смееше да се отпусне. Врагът беше наблизо и не можеха да си отдъхнат. Седяха на нокти, дишаха тежко и се озъртаха, знаеха, че са наблизо.

Бяха прави, една стрела се заби в тялото на Арес, сякаш от нищото, с огромна мощ и той се свлече от клона, като полетя към земята. Лео тръгна към него, като се надвеси, за да хване ръката му, но Ерис го издърпа напред, преди някоя стрела да го е улучила. Момчето се размина на косъм благодарение на нея, но нямаше да се откаже така лесно.Опита се да се откъсне от ръцете й, но тя го задържа и зашлеви с всичка сила.

– Помисли малко! Единствения начин да оцелееш е да не гледаш назад, изостане ли някой, той вече е мъртъв.-тя му прошепна. Опасяваше се, че слухтят, за да разберат дали има още натрапници.

– Няма да тръгна без него!-Лео й отвърна гневно и се откъсна от хватката й.

– Тогава и ти си изостанал!-тя заяви и се обърна, като се запъти към съседния клон.

Вероятно планираше да им се измъкне в короната на дървото, като прескача от клон на клон, но Лео я спря. Той я хвана за наметалото и придърпа към себе си, като я стисна здраво.

– Ти можеш да го спасиш. Помни коя си!-момчето й прошепна и я стисна още по-силно.

Болката полази тялото й. Лео я стискаше прекалено силно и Ерис се ядоса, че не й позволява да се измъкне. За нея не беше огромна загуба, но целият гняв изчезна, когато осъзна, защо точно я държеше толкова здраво. Държеше я, за да я пусне. В очите й пропълзя ужас, преливащ се с гнева в нея. Тя започна да се дърпа с всичка сила, но беше прекалено късно. Лео я хвърли от клона и тя се насочи към земята. Момичето полетя към пръстта под нея и междувременно забеляза самодивите. Влачеха Арес към храстите около дървото. Само една от тях носеше лък. Не подозираха, че има и други, освен него. Не се озъртаха.

– Дано не ме убие..-Лео каза на себе си и изпъшка уморено.

Грациозно като котка, тя се приземи на краката си, без никакви рани, но земята под нея пое доста щети. Почвата се пропука, а пръстта се разпръсна във въздуха и я заобиколи. Самодивата реагира на мига и насочи лъка си към нея, изстрелвайки стрела, но Дарк я избегна, накланяйки се на дясно.

– Пуснете го и не го докосвайте повече. Това е заповед!-тя им заповяда властно, като преправи гласа си и се опита да понижи тембъра си.

– Какво си мислиш, че си позволяваш?! Това са нашите гори!-самодивата изсъска в отговор.

Момичето не смъкна лъка, а само опъна следващата стрела. Изправи се гордо и затвори едното си око, за да се прицели по-добре, но Ерис не се поколеба. Тя тръгна към нея бавно, с властна походка и всяка нейна крачка звучеше все по-заплашително. Самодивата не помръдна, само надигна главата си и плъзна ръката си грациозно по лъка, но нямаше значение. Грацията винаги бледнееше пред силата, а с всяка следваща стъпка на Дарк, тя се смаляваше.

Както вървеше плавно и бавно, изведнъж тя изчезна и се придвижи с невероятна скорост до нея. Изглеждаше все едно се бе телепортирала. Никоя от тях не успя да проследи движенията й и когато Ерис застана до самодивата, момичето не смогна да реагира, щом Дарк изтръгна оръжието от ръцете й. Завъртя я с гръб, като я хвана за косата и я спъна с крак, което я остави да виси, като уловена птичка. Дарк я стисна с всичка сила и тя изстена от болка, но не изпищя или показа слабост. Продължаваше да гледа надменно, вероятно можеше да играе тази роля още дълго, но на Ерис не й се занимаваше особено.

– Така ли посрещате един крал?-тя прошепна в ухото на самодивата, която изпадна в шок и се строполи на земята.

– Извикайте Вида, кажете на краля, че Дарк е тук!-момичето изкрещя, а в момента, в който името се изплъзна от устните й, сестрите й се разпръснаха.

Лео видя, как самодивите бягат и въздъхна облекчено. Скочи от клона и се приземи също толкова шумно, като вдигна пушилка около себе си. Свали качулката си и се огледа, но първото нещо, което видя бе Ерис. Тя още носеше качулката си, но той усещаше злобния й поглед и за това просто се завъртя и тръгна бързо към Арес, който лежеше в кръв, на метър от тях. Подпря го на рамото си и започна да се озърта, избягвайки очите на Драк, които го следяха и чакаха удобния момент да го пронижат.

Откъсна малко плат от наметалото си и го уви около раната на приятеля си. Провери пулса му и въздъхна облекчено.

Самодивата се изправи и им посочи пътя, а те я последваха. Тези момичета наистина имаха особено влияние над гората. Пред очите им се разкриваха пътеки, които до сега не бяха виждали, а самите дървета им правеха път. Гората наистина беше тяхна и ги обичаше, както една майка обича дъщерите си.

Тримата стигнаха края на гората и момичето се спря. Нямаха идея, къде отиват, или какво правят, а бяха в територията на врага, за това просто застанаха до нея и зачакаха, без да знаят, какво се случва.

– Аз съм до тук. Кралят се намира в бялата сграда.Приятен път, Дарк.-тя се поклони и се скри в храстите, изгубвайки се в гората.

Тримата не смееха да кажат нищо. Хората ги гледаха странно и шушукаха за тях, но имаше нещо необичайно в жителите на града. Всички имаха татуировка на листа обвити във тръни. Вероятно това беше герба на Зеленият крал и всички го носеха, но това далеч не беше най-странното в тях. Енергията им бе различна, по-силна, по-тъмна.

"Нима този град е изцяло от заразени? Какво е направил този крал? Наистина не е оставил живи незаразени. Не мога да усетя нормална аура. Това място трябва да е като магнит за всеки търсещ убежище. Може да не го харесвам, но трябва да му призная. За толкова кратко време е постигнал много."

Бялата сграда беше изящно построена. Личеше си, че е нова. Нямаше драскотина по нея и сякаш лъщеше, но самата архитектура не бе типична за този век. Напомняше викторианските модели. Вътре имаше няколко разклонени, малки коридори, но първото нещо, което се забелязваше, бяха стълбите. Огромни и масивни, покрити с червен килим, заобиколени от мраморни статуи. Те се изкачиха по тях и застанаха пред една огромна врата, която бе затворена и изписана със странни йероглифи. На рамката бяха изобразени листа, а в ъглите, ивици, които наподобяваха корени на дървета.

– Сега какво? Влизаме ли?-Лео се обърна към другите двама, притеснен от колебанието си.

– Прекалено сме далеч, за да се върнем.-заяви му решено Дарк и блъсна вратата с крак, а той влезе преди нея, беше му прекалено любопитно, как изглежда Зеленият крал.

Провъзгласилият се крал беше полугол, само с преметнато наметало на гърба си и седеше изправено, гордо на трон. Имаше златна корона на главата си, с изобразени листа по нея. Беше по-млад, от колкото очакваха, а на Ерис й се стори дори прекалено млад. Кестенявата му коса, прикриваше сънливите му очи, но зеленият им цвят ги караха да блестят, като изумруди. В краката му лежаха две момичета, които се умилкваха като котки. Едната наистина наподобяваше на такава. Имаше бронзова кожа и много къдрава коса, която й придаваше див вид. Очите й бяха големи и дълбоки, насочени единствено към него. Другото момче имаше дълга, вълниста, руса коса и бледа кожа. Погледа й изглеждаше омайващ, а устните й можеха да примамят всеки. Красотата и на двете беше легендарна, а те му принадлежаха.

– Това трябва да са..-Лео имаше лошият навик да говори на себе си и сега се опита да прошепне заключението си, но кралят го прекъсна.

– Дарк, представям ти Вида и Диана. Съпругите ми.-той заяви гордо и се усмихна самодоволно.-Най-красивите жени, познати на тази грозна земя.

Кралят се изправи от трона си и слезе, като застана до Лео. Започна да обикаля около него й го преценяваше с поглед, което веднага го притесни. Арес още се подпираше на рамото му в безсъзнание, а Ерис седеше отстрани в сенките и не казваше нищо. Лео се зачуди, колко ли злорадства в момента?

– Трябва да призная, че си те представях по-зловещ. Всички сме чували слуховете за теб, кръвожадния, безмилостен Тъмен крал. Възхитително, наистина! Е, изглеждаш доста по-мил, но няма да те подценявам, атлетичен си, вероятно много силен.-момчето поздрави Лео и му подаде ръка, но когато видя, как той носи Арес се възмути.- Защо един крал се натоварва с излишни тежести? Разкарайте го!-Кралят заповяда и щракна с пръсти, а двама мъже излязоха от тълпата, заобикаляща ги, и поеха Арес в ръцете си.

– Аз не съм Дарк.-Лео обяви спокойно, а след това се усмихна лукаво и посочи Ерис.-Той е.

Забравила за разиграващия се цирк около нея,тя седеше и гледаше отнесено двете момичета, които чакаха кралят им да се завърне при тях, за да го обгърнат в обятията си. Изглеждаше й жалко, защо им беше да зависят от някого?

"Изглеждат толкова слаби, това ли е любовта? Отвратително."

Някой сложи ръката си на рамото й и я изкара от мислите й. Тя се обърна, но когато видя, че е кралят, снижи главата си, за да може качулката да прикрие по-голямата част от лицето й.

– Извинявай, ти ли си Дарк?-той я попита дружелюбно, а тя само кимна в отговор.-Тогава ела с мен, нека поговорим насаме.-той тръгна напред, но Лео го прекъсна.

– Няма да ти позволим да отведеш, просто ей така един от нашите!-той извика и се приближи рязко към него, при което русото момиче се стрелна към него, но дигнатата ръка на краля й я спря.

– Той е прав.-Кралят заяви спокойно и се обърна към нея, като я привика с жест.-Вида ти отиди с тях..

Самодивата му се поклони покорно, а той я хвана за гушата и я надигна нежно, като захапа ухото й. Момичето изстена, а той отлепи устните си от нея и й прошепна нежно:

-Те не ми трябват, донеси ми главите им, любов...

Внимателно, Дарк вървеше след Зеления крал, а той я водеше по извитите, зашеметяващи коридори. Навсякъде имаше растения и изобразени цветя. Крайната им дестинация бе покрива, където имаше тераса. Те излязоха и застанаха от двете страни на една разкошна, стъклена маса, разположена между тях. Настаниха се удобно и настъпи момент мълчание. Ерис гледаше пода и се стараеше да потиска любопитството си, а той я наблюдаваше с интерес.

– Дарк, всемогъщият Дарк! Радвам се, че прие поканата ми.-той каза гордо, като надигна една чаша от сервираното вино и отпи от нея. Вероятно чакаше отговор, но не получи такъв, за това продължи.-Името ми е Тео, можеш да ме наричаш така. Как да те наричам аз?

– Дарк.-тонът й беше студен и твърд, което засегна егото му.

– Не бъди толкова недружелюбен, как е истинското ти име?

– Ако ти кажа трябва да те убия.-момичето се подхилваше злобно,което го изнерви, но Тео опита да запази самообладание.

– Видях, че гледаше съпругите ми. Нормално е красотата им да те плени. Вида е самодива, направена от изкушение, а Диана е дива и неукротима, грациозна и силна. Невероятна комбинация! Можеш да вземеш едната, никой мъж не е успявал да им устои. .-той говореше бавно, но ентусиазирано. Вълнуваше се, но тя реши да разбие илюзиите му.

Тромаво, но гордо, Дарк се изправи и надвеси над масата, като се приближи до лицето му. Свали качулката си и му се усмихна лукаво.

–Аз не се интересувам от момичета, Тео.-тя заяви злобно, а той скочи от учудване.

– Ти! Ти си момиче!-Тео изкрещя и изпусна чашата, като стъклото се разпръсна на малки парченца по пода, а виното се стече до тях.

Отначало момчето изглеждаше учудено, но после се замисли. Приближи се до нея и я огледа с удивление.-"Красива е. Има като моите очи, зелени, но нейните са по-тъмно и изпълнени с тайни. Харесват ми. Също така е хитра, успя да ме изиграе и е много властна и силна. Успяла е да превземе цял град и да го подчини. Сигурно е най-смелото момиче. Мистериозна е, умна е и изглежда като богиня. Не е крал, по-добре, тя е кралица! Такава, от каквато хората ми и аз се нуждаем."

– Ожени се за мен.-той изстреля въодушевено, а тя отстъпи назад шокирано, но той й попречи, като хвана ръцете й и я дръпна към себе си.-Идеално е, само кажи да!

– Не!-Ерис заяви ясно и високо.- Луд ли си?! Не те познавам!

– Има ли значение!?-Тео се изкикоти и продължи да нарушава личното й пространство.-Няма да е брак по любов, въпреки че е възможно да ме заобичаш. Ще се държа добре с теб-като с кралицата, каквато си. Ще ти дам всичко, но това е просто един съюз. Заедно можем да обединим кралствата си, владенията си и хората в тях. Помисли си, ново начало! Знам за онези организации, за какво са ни, можем да имаме всичко в краката си, заедно Дарк!

Дарк седеше насреща му и попиваше всяка следваща дума. Бе неизбежно алтернативата, която той предлагаше, да изникне в съзнанието и.-"Да властвам над всичко...Не ми харесва в организацията, нужно е да се подчинявам на хора, които дори не познавам, а той ми предлага всичко. Градът му е хубав и е изпълнен с заразени, повече няма да ме преследват. Няма да се налага и да се крия. Може би не е толкова лоша идея. Мога да го убия и да му взема всичко или да го използвам, няма значение, но...Лео, всички...Глупости Ерис! Не искам власт, за какво ми е, достатъчно проклятия си имам на главата и греховете изписани върху душата ми не са малко, не искам повече!"

– Какво ще кажат Диана и Вида?-Дарк се приближи към него злорадствайки, но той не се поклати.

– Аз съм техният крал! Ще останат мои любовници, а и е в името на общото благо. На по-великото добро! Какво са няколко самодиви обединени с владенията ми, пред сливането на две кралства? Това е чиста политика.-Тео заяви спокойно, след което се замисли за момент.-Те...те ще го приемат добре. Не се безпокой, все пак аз съм техният крал.-опита се да я успокои, но в очите й той изглеждаше като малко, заблудено дете, което не беше прочело упътването на някоя игра, но вече бързаше за следващия си ход.

– Няма, казвам ти го като жена. А и ти вече си имаш кралица. Не съм твоя тип, косата ми е прекалено дълга.-Дарк се усмихна лукаво и се облегна на парапета.

Изражението на Тео се изкриви от ярост. Той осъзна, че тя знае за Ехо. Очите му потъмняха, той сви юмруци и стисна челюстта си. Беше късно да прикрие гнева си и той го знаеше, но се опита да го преглътне. Имаше златна възможност пред себе си, нямаше да се откаже толкова лесно, нито щеше да си позволи да провали съюза, който планираше.

– Мислех, че си като мен, че го осъзнаваш. Отвори си очите Драк, ние сме родени, за да властваме! Избрани сме от съдбата, за да можем да поведем този свят към бъдещето му, ние, заразените, сме следващата стъпка в еволюцията! Света е в нашите ръце, и може да е и в нашите длани. Ти и аз!-Тео отново хвана ръцете й и ги стисна, но не вложи сила.-Не го ли виждаш?!

– Виждам повече от ясно! Ти си слепият. Ние не можем да доведем бъдеще, като само отнемаме и унищожаваме! Сърцата ни са черни, ако от нас зависи бъдещето, то ще е същият катранов цвят!-Дарк стисна китките му и заби ноктите си в кожата му.-Ние сме грешниците на този свят, хора провалили сърцата си!-тонът и се повиши, а вените й се изпразниха от кръвта, като гнева я замени. Държеше я по-жива.