В таванската стая, която Кай ползваше като офис, все още беше хаос. Момчето не бе направило нищо в последните два дена. Нито отваряше писмата, нито отговаряше на телефоните обаждания. Беше му писнало, всички му четяха лекции или гледаха на него снижено. Беше главно-командващият тук, имаше хора над него в организацията, с по-високо положение, но тук беше само той. И въпреки това, те си позволяваха да го приемат за даденост, за книжният плъх, който живее в хаоса, затворен на тавана. Не го беше осъзнал, докато не проведе разговора си с Дарк. Отначало не обърна особено внимание, въпреки че знаеше, че тя е права. Подмина го, както всеки подминава нещата, които не иска да признае пред себе си, но то се върна. Сънуваше думите й, виждаше погледите на всички, когато минеше покрай тях. Помнеше неуважението на Арес и как никой не го забелязваше, освен ако не им трябваше за нещо. Нима беше това, един силует, който никой не забелязва, вероятно. Винаги искаше да работи в Ghost, търсеше начин да се издигне, когато го потърсиха мислеше, че има всичко, за което е мечтал, но изгубен в целите си, той самият се превърна в призрак.

Седеше на пода, обграден от хаоса и просто гледаше празно, някъде в далечината. Така ли щеше да прекара живота си, като марионетка? Не, не можеше да има само това за него, не бе нещото, което искаше. Винаги се е гордял от положението си, но това се оказа илюзия. Както Дарк го бе нарекла, просто една титла, това е всичко, което виждаха в него, всичко, което беше. Колко я мразеше в този момент. Може би изпитваше същият гняв, какъвто тя. Беше тук не повече от седмица и вече бе влязла под кожата му, разбъркала ума му и стегнала сърцето му. Отвори очите му, а това, което видя не бе красиво. Отражението на истинската му същност, една пионка в ръцете на по-големи играчи. Мразеше я, но не можеше да спре да мисли за думите й, за погледа й, за аурата й. Кай се чувстваше обсебен от нея и не знаеше, как да я изкара от ума си.

"Тя е виновна!! Бях щастлив и тя успя да съсипе всичко, да изтръгне сърцето ми, отвори очите ми и разбие илюзиите ми. Да й благодаря ли? Да я мразя ли? Във всеки случай, това момиче има влияние над мен, част от натурата й е, а аз не мога да си го позволя. Не мога да играя повече по чужди правила.

Виж се Кай, тук в калта, това ли желаеше, тук ли принадлежиш?! Не! Няма да играя по ничии правила повече, няма да съм обвързан с никого, няма да седя като окована марионетка. Може да не знам, как се играе тази игра, но правила не ми и трябват. Знам повече от достатъчно да гарантирам свободата и сигурността си, да завъртя хода на нещата. Ще пренапиша правилата, време е да заслужа титлата си, време е да изляза от тази кочина! Не съм най-силният, но не съм слаб и съм умен, по-умен от половината, няма да гния тук! Сега, аз ще определям играта!"

Кай се изправи и започна да нарежда парчетата от пъзела, още с идването на Дарк. Тя го побърка, беше слабото му място. Можеше да го изкара извън релси, но и да го накара да коленичи и направи, каквото тя пожелае. Имаше особено влияние над него като сирена, над някой плаващ моряк. Беше сигурната му смърт, не можеше да има пречки на пътя си, трябваше да я отстрани. Не да я убие, но да я измести, не можеше да я държи около себе си, това беше опасно.

Той скочи и се разрови във файловете, грешка бе да го подценяват, знаеше прекалено много. За нея, за организацията, за заразените, имаше информация, за която хората дори не смееха да мечтаят, а други-убиваха. Знанието щеше да му донесе сигурност и власт. Това е единственото нещо, което можеше да го защити, не короната на главата или измислената сила, само това в ума ти. Имаше всичко нужно там, оставаше му само да вземе нещо пикантно, което да предложи в замяна.

Прегледа записа на камерите в бюрото за разследване, след разрухата, която Дарк предизвика и намери точно това, което му трябваше. Снимка. Бе смъкнала качулката си, говореше с някой от ранените, нямаше значение защо или с кого, важното бе, че лицето й се виждаше. Той принтира изображението и навлече голямото си черно палто. Прибра снимката в левия си джоб и излезе. Нямаше нужда от друго.

Напусна таванската си стая и дори не си направи труда да затвори вратата, никой никога не го търсеше, нямаше смисъл. Слезе в общата стая, а там го спря Миа, която го хвана за ръката и спря.

– Мислехме, че си потънал в купчината листи. Най-сетне излезе.-тя спря и се засмя на собствената си шега, след което продължи по-сериозно-Къде отиваш, обикновено не те пращат навън?- момичето не можа да сдържи любопитството си, наистина беше необичайно той да излиза.

– Имам работа, лично е.-той й отговори студено и дръпна грубо ръката си, след което излезе.

Навън вече се бе стъмнило, но това не му пречеше. Харесваше тъмнината, чувстваше се комфортно. Винаги си я е представял, като някакъв затвор, място за страдания, където нямаш покой, но беше точно обратното. Тъмнината е мястото, където всяко прокълнато създание може да намери подслон. Всяка обречена душа, всеки грешник, всеки страдащ, тъмнината приемаше всички, защото бе огромна и можеше да побере, всяка една сянка в себе си, докато светлината бе лукс, който не всеки можеше да си позволи. Не беше вечна, само малка искра, това представляваше за него, а тази искра топлеше избраните и неговият огън блестеше на фона на мрака. За това тъмнината бе като естествения дом на всеки наподобяващ него, странник с болно сърце и черна душа.

Улиците бяха празни, което бе нормално, защото никой не можеше да излиза сам през нощта, след като бе обявена забрана. Само изтребителите патрулираха улиците, естествено не бяха опасни, те бяха понижените, хора, които са опитали да станат нещо, но не са успели и сега са като кучета пазачи на тъмните улички. Нищо специално, просто стръв, поне ако знаеш, как седят нещата в реалността, зад завесата.

– Господине, не може да обикаляте улиците през нощта. Моля веднага се приберете.-един от тях се приближи и насочи оръжието си към него.

Винаги го правеха, трябваше да е внушаващо и заплашително, но в действителност те се страхуваха, опасяваха се, че са открили истински заразен. Бяха във вечна паника, знаеха, какви жалки мишки са и Кай също имаше това познание.

– Млъкни.-той го сряза и надигна ръката си.-Изгори.-изрече го спокойно, но нищо не се случи.

Мъжете се спогледаха учудено, не усетиха нищо, но точно след секунда всички бяха на колене в агония. Гърчеха се, а дори не можеха да изкрещят за помощ или да помръднат. Задушаваха се, а кръвта им кипеше. Кай се приближи и се надвеси над тях, докато ги гледаше как агонизират.-Усетете, това което аз усещах. Чувствате ли го, огънят отвътре, жегата, налягането, бавна и мъчителна смърт, това ви чака докато се задушавате и изгаряте.

Изтребителите паднаха мъртви, изгорени отвътре, с прегорена кожа, покрита с мехури. Кай все още седеше надвесен над изменените, грозни трупове и се взираше почти с любопитство в творението си. Отдавна не бе ползвал силите си, а чувството му хареса. Не биваше да забравя, че и той е могъщ, че и той може да подчинява други на волята си. Не биваше да забравя и как научи всичко това.

"Помня огъня, помня как изглеждаше, но той не ме уплаши. Истинският ужас, бе това което ми причини, не ме обгърна в изпепеляващата си прегръдка, като стори с брат ми. Не, просто се намести дълбоко в мен и затанцува изпепеляващият си танц там-дълбоко в мен. Изгарях отвътре, докато се давех от пушека и не можеш дори да дишам. Мислех, че ще умра, но не умрях. Тази съдба не е за мен, не още, сега тя е ваша."

Игнорирайки пречката, Кай се насочи към истинската си цел, причината да бе напуснал централата толкова късно вечерта. Срещу него се намираше малка телефонна кабинка.Той заобиколи телата и се приближи до нея. Извади няколко листчета и набра номера, написан на едното от тях.

– Ало?-попита гласът отсреща.- От къде имате този номер, класифициран е?

– Вие ли сте Елрой, само това искам да знам?-отвърна Кай.

– Кой се обажда?-човекът настоя.

– Приятел, не съм враг, предлагам ви сделка, кога ще може да се срещнем.

– Сделка, какво искате?-гласът стана по-студен и подозрителен, но това не разколеба Кай.

– Искам пост при вас, военен, по-специално, а в замяна ви предлагам информация за организациите, за заразените, за човека, унищожил бюрото за разследване и превзел цял град. Знам, че ви е интересен, аз мога да ви дам всичко това и повече...-той каза директно и изчака отговор.

Настъпи тишина, вероятно човекът размишляваше, но нямаше как да изпусне тази възможност, това му беше ясно.

– След три дена ще се срещнете със сина ми Лето. Чакайте ни в останките на бюрото, ние ще ви заведем до мястото, където ще се проведе разговора. Само един въпрос, защо? Вероятно сте заразен, защо се обръщате срещу своите?-човекът звучеше объркан, но все още говореше подозрително.

– Защото нямам, какво да губя. Нямам "свои" имам себе си.-заяви Кай и затвори телефона.

***

След няколко дена настъпи време за стратегиите. Лео седеше на плажа и планираше заминаването им, тук вече бяха прекарали цели пет дена, а на него му писна да спи в колата. Ерис настояваше да останат още малко, защото имаше нужда от упражнения. Определено не понасяше загубата, както трябва. Не спираше да заплашва, крещи и дори моли учтиво Арес за помощ, въпреки че последното се случи, точно един път. Двамата не спираха с тренировките. Той й показваше, как да замахва, балансира и най-вече, да се защитава. Беше трудно с коса, като оръжие, но това не значеше невъзможно. Тя тренираше и вечер, спеше по седем часа, а през останалото време даваше всичко от себе си. Лео не беше сигурен, какво я тика: воля, гняв, его, каквото и да беше вършеше си работата. За малкият им престой тук беше добила умения и можеше поне да се справи в една битка.

Той, от друга стана, не се занимаваше с това. Беше планирал заминаването им към Зеленият крал. Знаеше, че последните пратеници пътуваха със самолет и се бяха приземили близо до гората, която беше на по-малко от един час път. Изглеждаше удобно, но те бяха загинали преди да успеят да стъпят в самият град. Шансовете не бяха на тяхна страна, вероятно гората бе добре охранявана с цяла армия, а те бяха трима. Нямаше да завърши добре, но Лео беше хитър. Винаги имаше заобиколни пътища. Градът бе заобиколен от гори, но на юг имаше и плаж. Можеха да стигнат по вода и да преминат през няколко пътеки. Лео планира всичко и след часове убеждения, най-сетне решиха да тръгнат. Естествено нямаше време да уговори лодка, за това просто се надяваше да има останали.

***

Тримата отидоха на пристанището и огледаха лодките. Лео знаеше, че разполагат с голяма сума пари в себе си, но Кай щеше да го обезглави или по-лошо, ако изхарчи прекалено. За това се постара да избере най-евтиното. Загледа една захабена яхта и я посочи на другите двама. Ерис направи погнусена физиономия, като я огледа, но Арес просто кимна. Момичето се примири и заедно отидоха при собственика.

– Извинете, бихме искали да наемем тази яхта за няколко дни, надявам се ще е възможно. Колко ще ви дължим?-Лео го попита учтиво и се опита да не изглежда подозрително. Нищо, че Арес запретваше ръкави, а Ерис държеше коса на раменете си. Надяваше се, да е поне малко сляп.

Собственикът слезе от яхтата си и закрачи към тях. Куцаше с единия си крак, но имаше горда походка. Свали шапката си и я захвърли на земята до себе си, като застана пред тях и ги огледа. Не го интересуваше, какви са или от къде са, личеше си, че е правил и преди бизнес със заразени. Нормалните хора ги гледаха по-уплашено или стреснато, ако успееха да ги разпознаят, но този мъж просто ги преценяваше.

Той се спря пред Лео и го огледа от петите, до главата. Дръпна от пурата си и продължи, а момчето въздъхна облекчено. Имаше чувството, че му правеха тест, не знаеше защо, но се притесняваше, когато някой го преценяваше с поглед, сякаш бе длъжен да отговаря на някакви изисквания, поне така бе в главата му. Мъжът явно прецени, че е наред и застана до Арес. Огледа го по същият начин и се засмя надменно, при което момчето изръмжа, но Лео постави ръката си на рамото му и го укроти.

Собственикът подмина двамата и застана до Ерис. Подсмихна се самодоволно и започна да се приближава към нея, а тя го следеше с поглед и дори не мигваше. Типичната кръвожадност, която се забелязваше у нея, бе излязла на показ, но тя не помръдна. Той спря до нея и я прецени с поглед, след което издиша целият дим в лицето й. Момичето побесня и го стисна за гърлото.

– Ще ни дадете ли лодката или не?!-тя изръмжа, като не го пусна, но за нейно учудване, той дори не трепна.

– Ай, пусни ме красавице.-той й подхвърли, но не прозвуча като комплимент. Тя го пусна, но зъбите й скърцаха. Искаше да пролее кръвта му, но не посмя да мръдне, не и в присъствието на Лео. Собственикът се засмя и обърна към него.-Става, само кажете, на къде сте?

– Ъм, към владенията на Зеленият крал.-момчето му отговори, като се опита да звучи възможно най-уверено, но не му се получи особено. Този моряк беше особен, а щом чу думите му, зениците му се разшириха.

Щом чу думите му полудя. Хвана Лео за блузата и го придърпа към себе си. Изглеждаше като диво куче, но очите му не желаеха кръв, преливаха от страх. Ерис реагира веднага и допря острието на косата си до врата му. Само няколко милиметра и този моряк нямаше да види ден повече, но той не се страхуваше толкова от смъртта, колкото от споменаването на Зеленият крал.

– Вие сте луди! Луди! Не давам лодката си, марш! Да ви няма!-той започна да вика и блъсна Лео, напред, но преди да каже още нещо, Арес заби юмрука си в лицето му.

Укор се изписа на лицето на момчето, щом видя постъпката на приятеля си, но Арес само се ухили насреща му.Ерис сви рамене и просто се качи на лодката, а момчето я последва, като оставиха Лео на пристанището, който ги гледаше стреснато й ги съдеше с поглед.

– Извинете, само аз ли смятам това за грешно?-той им изръси саркастично, но никой от двамата не реагира, момичето дори не го отрази, а Арес просто сви рамене и се усмихна още по-широко.

Примирен, Лео се качи на лодката и подаде чантите на Ерис. Застана зад кормилото и огледа яхтата носталгично.

– Защо гледаш така? И дори знаеш ли, как се управлява това нещо?- Арес го попита, като се настани удобно на един шезлонг.

– Баща ми притежаваше кораб, научи ме да го управлявам и нищо, стари спомени.-Лео разтърси главата си, опитваше се да не мисли за миналото, то не го чакаше.

-Не си ми разказвал за баща си, странно. Поне изглеждаш добре като капитан.-Арес подхвърли весело като заключение, след като огледа Лео.

***

Плаваха няколко часа по попътен вятър и нямаха почти никакви пречки. Не беше слънчево, но морето не беше бурно. Лео наистина се справяше добре, а Ерис седеше подпряна до Арес на парапета и гледаше замечтано към водата. Никога до сега не бе плавала по нея, беше красиво. Двамата не си казваха нищо, нямаха, за какво да си говорят, нито изпитваха огромно желание да го направят, а и тишината бе достатъчно комфортна и задоволяваща и за двамата. Седяха така няколко часа и не помръдваха, но Арес я бутна с лакът и се обърна рязко, което я стресна и раздразни.

– Вижте, делфини!-той извика, по-силно от нужното и започна да се съблича.

Момичето се стресна и го изгледа накриво, като се отдръпна бавно. Той остана само по бельо, след което скочи във водата и започна да вика. Струваше й се ненормален, а и не разбираше, за какво е цялата врява. Приближи се до края и се надвеси. Наистина около него имаше странни риби, които квичаха и плуваха около него, въпреки че повечето изглеждаха уплашени.

– Делфини..-тя прошепна на себе си и се надвеси още повече, като протегна ръка, но гласът зад нея я спря и извади от транса й.

– Не ми казвай, че и ти ще скочиш.-Лео й подхвърли, като завъртя очите си.

"Защо не? До сега не съм виждала делфини, не и на живо. Никога дори не съм си и мечтала, а да плувам до тях? Звучи добре, а и винаги съм обичала водата. Не, това е лудост, но е толкова изкушаващо. А и едва ли ще имам втора възможност да направя нещо, което Лео ми забранява."

Ерис се обърна намръщено към него и съблече якето си, а след това тениската си. Момчето се ококори, като дори не осъзна, какво се случва и само я гледаше изумено, а тя му се усмихна лукаво в отговор.

– Не ме гледай така, Лео. Нали ти си смелият?-тя му подхвърли саркастично и се заяде на шега, като мина покрай него и скочи във водата.

Принуден, той спря яхтата и се подпря на парапета. Арес и Ерис плуваха във водата и се смееха, пръскаха и плуваха. Забавляваха се в морето, а той седеше и се усмихваше до тях.

"Може да не се понасят, но си приличат. И двамата са импулсивни и решават доста неща с насилие, но не е само това. Имат живот във себе си, харесва ми...Дори имената им си отиват. Двама богове и двамата кръстени на разруха и война, предполагайки се да са свързани чрез кръв. Може да са само прякори, но наподобяват на богове. Красиви и опасни са, точно като тях...И двамата обичат да се къпят. Разликата е, че той харесва вода, а тя кръв, но явно и делфини."-Той се засмя, докато гледаше отнесено към Ерис. Беше го грижа за нея, виждаше я като човек, като момиче. Арес му бе като брат, понякога приличаше на Кол. Може би не бяха кръвно свързани, но бяха неговото семейство, а семейството не е кръв, всичко е до това кой е в сърцето ти.