Тъй като не беше особено по пазара, Лео приключи прекалено бързо. Имаше всичко, от което се нуждаеше. Раница, яке, джинси и обувки на краката си, друго не му трябваше. Взе чантите от колата и тръгна към плажа. Бяха избрали скалиста част, където никой не би дошъл. Очакваше да е сам, но още по пътя чу нещо. Скри се в едни храсти и се приближи, като извади дръжката на меча си. Когато надникна, видя Ерис, която размахваше в ръцете си огромна коса.

"Малка невестулка, кога успя да я откраднеш? Изглежда като малко дете, до сега дори боравила ли е с истинско оръжие? Поне се опитва, но борави с опасни играчки, може би трябва да й покажа, как точно се играе."

Той плъзна пръстта си по меча и от дръжката излезе стоманено острие. Придвижи се бавно, като издебна момента и й скочи. Замахна с меча си, дори не издаде и шум, а тя не го усети и реагира късно. Чист късмет бе, че успя да блокира атаката.

– Лео! Какво правиш?!-тя се стресна и го попита объркано, но той не й отговори, само се усмихна самодоволно.

– Защитавай се Дарк.

Завъртя меча в ръката си, насочи го отново към нея и замахна яростно. Стоманата се сблъска в дръжката на косата и шума прокънтя. Ерис се опитваше да блокира ударите, като наблюдаваше движенията му и следеше замаха му, но реално нямаше никакви специални умения. Лео забеляза това и се възползва. Наистина беше като малко дете, до сега не бе държала истинско оръжие в ръцете си, и бе толкова концентрирана върху атаките му с меча, че игнорираше движенията на краката му. Той пристъпи уверено напред, като всеки следващ замах ставаше все по-силен. Ерис едва държеше косата и отстъпваше бавно назад, но при последната си стъпка, усети нещо и се строполи на земята. Лео бе изчакал момента и когато се увери, че не следи краката му, просто я спъна. Момичето изпусна косата от ръцете си, а той засили меча и го спря до гърлото й.

– Леле, сигурно никога до сега не си губила, нали Дарк? Чувствам се поласкан, че съм първият, показал ти как изглежда земята, все държиш главата си високо в облаците.-той каза през смях закачайки се, а след това отдръпна меча си и й подаде ръка.

Шегите му бяха очарователни и невинни в неговите очи, а и най-вероятно забавни, но на Ерис не й бе до смях. Тя побесня и цялата се изчерви от гняв. Казваше истината, до сега никой не я беше повалял. Искаше да му скочи и да го разкъса, за това по инстинкт, хвана ръката му.Той се учуди, очакваше тя да реагира по съвсем различен начин, но се зарадва от това, че прие помощта му. Усмихна й се чаровно и опита да я изправи, но Ерис го дръпна надолу и се качи върху него. Хвана ръцете му и допря ноктите си до гърлото му.

– Тъкмо си помислих, че ще постъпиш зряло...Ах, колко си наивен Лео.-той преправи гласа си и драматизира саркастично, като завъртя очите си.-Би ли станала от мен, не че ми е проблем, но не е удобно с ръцете ми, заклещени над главата.-каза спокойно и изчака тя да стане, докато Ерис се изчерви, щом разбра намека.

Намеците му я ядосаха още повече и тя оголи зъби, вглеждайки се в него с потъмнелите си очи, но не разпозна страх в неговите. Не бе свикнала да я гледат така, определено беше смел. И сякаш не го притесняваше, колко чудовищна беше. Намираше го за подозрително, но сега нараненото й его, бе по-големият й проблем. Тя се изправи и изтупа дрехите си, като оправи якето. Погледна го намусено, като дигна високо глава, опитвайки се да задържи, малкото гордост, която й бе останал.

– Спокойно, Арес ще те научи да боравиш с косата.-той се засмя в отговор и извади чантите от храстите.

– Не ми е нужна помощ!-тя извика след него и кръстоса ръце.

Изведнъж Лео спря пред нея, обърна се рязко и пусна чантите на земята. Приближи се и се вгледа тъжно в очите й, а тя отстъпи назад, шокирано. Надигна въпросително вежди, но той не й отговори и продължи да се взира в погледа й.

– Ерис, Ерис...Колко време си била принудена да се грижиш сама за себе си, че отказваш на някой друг да го направи за теб?-Лео каза по-скоро на себе си и тръгна към плажа. Настани се срещу морето и се подпря на коляното си. Ерис го изгледа подозрително, но любопитството й надделя и го последва.

– Какво имаш в предвид?-тя седна до него и се опита да прикрие интереса си, но си пролича в тона й.

Той гледаше хоризонта и мълчеше. Отначало не й отговори нищо, но след като тя го попита отново, по-настоятелно, той се засмя и обърна към нея.

– Миа ми каза за белега, кой ти го направи?-Лео игнорира въпроса й и просто го изстреля.

Ерис не каза нищо. Погледа й помръкна й тя сведе глава. Очите й се изпълниха с кръвожадност, а зъбите й заскърцаха. Беше гневна на Миа, че не си е затворила устата, но това, което горчеше в устата й, бе вкуса на миналото. Солено и трудно за преглъщане, вкус, който никога не забравяш.

– Не те засяга.-тя каза през зъби и погледна разбиващите се вълни.

– Настоявам да знам! Любопитно ми е.-той дръпна ръката й, за да привлече вниманието на Ерис и я погледна настоятелно.

– Мразя любопитни хора, които се ровят, там, където не им е работата.-тя изръмжа и дръпна рязко ръката си, към себе си.

В отговор получи само смях. Лео се усмихваше самодоволно и се забавляваше искрено на думите й. След време се успокои, подпря се на ръцете си и се облегна назад. Погледна я и продължи да се смее, което само я подразни още повече.

– Какво?!-Ерис му изсъска, а той падна на пясъка и започна да се смее още по-шумно.

– Нищо, просто си прозрачен лъжец.-той заяви задъхано и се ухили широко.

– Не излъгах!-Ерис запротестира, но Лео се надигна и я погледна с физиономия изразяваща „О, нима?". Тя стисна зъби, но не каза нищо.

Момчето се успокой и забеляза мълчанието й. Помисли малко, и след това направи предложение.

– Да направим честна размяна. Ти отговаряш на един мой въпрос, а после аз на твой. Какво ще кажеш?-той й предложи сделка, а на нея и изглеждаше, все едно самият Дявол протяга ръка, за да сключат договор.

– Категорично, не! Не ти вярвам.-Дарк заяви студено и отмести погледа си, възможно най-настрана от него.

– Защо?-Лео се приближи още, правейки го невъзможно да не се погледнат.

Ерис се дразнеше, а той продължаваше да й лази по нервите. Момичето се въздържаше, но гнева й надделя.

"Щом това искаш, това ще ти дам. Защо не ти вярвам? Защото си първият човек, който ме гледа толкова спокойно, толкова безстрашно. Не може да е просто така, никой не може да е толкова смел. Няма жив човек, който да не се плаши от Смъртта."

Очите й изсветляха, а тя заби погледа си в него. Преливаха от гняв и се смесваха с ярост, образувайки разрушителен резултат. Наподобяваха тези на някоя хищна котка, заклещила жертвата си в ъгъл, готова да я нападне.

– Защо не се страхуваш от мен, Лео?-Ерис изсъска и се вгледа дълбоко в медените му очи. Завъртя главата си и изглеждаше все едно се вглежда в душата му, но той не показа и капчица колебание. Душата му бе чиста и обгърната в божествени пламъци, нямаше, какво да крие. Облегна се удобно назад и се усмихна топло.

– Защото не ти се връзвам.-той й отговори спокойно, а тя го погледна учудено.-О, моля те, не се прави на изненадана. Знам коя си, правя разликата между Дарк и между Ерис. Не ме плашиш, Ерис.-Лео й отговори самоуверено и натърти на името й, а тя остана без думи.

Двамата прекараха минута тишина, докато той се взираше в нея, сега той четеше душата й, а тя бе по-тъмна и от дълбините на океана. Момичето размишляваше над думите му и едновременно се колебаеше, дали може да му се довери. На никого до сега не бе споделяла историята си, миналото си, не бе показвала истинските си белези, тези изписани по душата й, а не по гърба. От друга страна, до сега никой не я бе повалял, никой не я гледаше с такава самоувереност и доброта, не бе срещала човек като него. И все пак, хората, които не падаха треперейки в коленете й, не бяха обикновени хора. Той бе от тях, бе опасен, но любопитството й надделя.

– Съгласна съм, аз питам първа.-тя обяви и се обърна срещу него.

– Какво искаш да знаеш?-той попита спокойно и сви рамене.

– Всичко, искам да знам историята ти. Как стана заразен?-тя му отговори решително и стисна зъби. Може би беше прекалено, но това беше цената, която му се налагаше да плати, ако искаше да надникне в миналото й.

– Живях с баща си и майка си. Те, Кай и Колън, бяха семейството ми. Кай беше най-големият и винаги се грижеше за нас. Ходеше и подреждаше кочините ни, караше ни се дори не помня някога да се е държал като нормално дете. Аз, от друга страна, бях особен, винаги си навличах неприятности, не, по-скоро винаги ги търсех. Опасното значеше приключения, а аз си бях роден мечтател и пътешественик. Брат ми Кол, ме следваше във всяка моя луда идея. Беше любимото дете и любимият брат на всички. Кай винаги е бил като баща ми, прекалено строг, прекалено сериозен, но и много умен. Аз приличам на майка си, а Кол наследи най-хубавите черти и на двамата ни родители. Беше умен, но и смел. Любопитен, изпълнен с жажда за приключения, но й предпазлив и стриктен. Имахме три години разлика, аз бях по-големия, но винаги съм се чувствал, като последния син.-той говореше отвеяно, но и някак привличащо. Самата история й се струваше интересна, но не беше кой знае какво. Излишни детайли, които не трябваха на Ерис, но гласът му имаше същият ефект, като този на сирените. Искаше да слуша още и още, можеше да изкара всичко от нея, от всеки и да ги подчини. Беше вдъхновяващо да го слушаш.

– Защо ми разказваш това?-тя го прекъсна, а в отговор той направи гримаса.

– Защото деня, в който загубихме Кол, загубихме всичко.-Лео замълча за момент и погледна отново към хоризонта, а след това продължи.-Имаше пожар. Кол се върна за снимките ни. Беше малък, не го виня, но в този момент не мислеше за живота си. Кой го прави всъщност, винаги мислим, как имаме вечността, но не е така. Майка ми и Кол загинаха в този пожар, тя влезе след него. Аз бях единствения, който успя да излезе. Имам следи от огъня по гърба си, за това питах. Не се обиждай, просто всеки носи своите белези, исках да знам твоите.-Лео приключи с разказа си и наведе глава.

– За това можеш да се възпламеняваш, за това имаш способността да си играеш с огъня, защото той е твоят страх, нали?-Ерис заключи, но не почака потвърждение, знаеше, че е права.

– Как получи тези белези?-той зададе отново въпроса си, а тя замълча.

В главата си тя водеше дебат. Никога не бе казвала на никой за миналото си, дори на Лин. Не искаше никой да знае, особено за белезите й. Беше лично, скрито в тъмните ъгълчета на спомените й. Дори тя не трябваше да намира тази история, но нямаше да е честно, ако просто седеше и мълчеше.

– Всичко около мен умира, Лео. Семейството ми, брат ми..Лин..всички. От както се помня, единственото нещо останало до моя страна е било смъртта. Започнах да се страхувам, че всяко нещо, което докосна ще умре. Един ден, някакъв мъж ме нападна. Не го познавах, не знаех, какво искаше. Беше тъмно, а аз се прибирах сама, лесна жертва. Опита се да победи с агресия, но аз бях тренирана. Имам черен колан и успях да взема ножа в ръцете му. Мъжът беше обезоръжен , но в онзи момент, аз се превърнах в хищника. Намушках го, отново и отново, изкарах целият си гняв, върху него...-Ерис говореше бавно,а пред очите й всичко се повтаряше. Изпълваше се с гняв, само това й бе останало от болката, но не спираше да говори.-Той се върна, аз прокълнах душата му, докоснах я, отнех я и за това тя се окова с моята. Така става с всяка следваща душа, която отнема и оскверня. Сега ми служат, но преди не беше толкова лесно. Хранеха се от гнева ми, слабостта ми, болката ми и ги използваха срещу мен. Събуждаха ме, преследваха ме, бях забравила, какво значи покой. Един ден, просто ме повалиха и оставиха този белег на гърба ми, като припомняне за греховете ми.

– Как ги подчини?-той изстреля въпроса си внезапно и се учуди от собствените си думи. Беше импулсивно зададен, но беше късно да премисли, дали ще я засегне.

– Лесно, нужно е чудовище, за да подчини друго чудовище.

Отговора й отекна в съзнанието на Лео и той замълча малко. Премести погледа си отново на хоризонта. Ерис знаеше, че не е това, което е искал да чуе. Беше й ясно, колко трагично звучи. Да бъдеш съсипан от собственото си творение. Сам да се прокълнеш на мъки и страдания, а заедно със себе си, да завлечеш още стотици клетници. Не вярваше, че адът съществува, но знаеше, че би изглеждал като рай, в сравнение с това, през което минават душите, които е откраднала. Обречени на вечна болка, превърнати в скелето-подобни изчадия, смачкани от гнева й.

– Лео, какво направи Кай по време на пожара?-тя попита без дори да се усети, а той се изненада от въпроса й.

– Ъм, той се опита да влезе, но димът влезе в лицето му. Падна в безсъзнание и се нагълта с отровната миризма, щеше да се задуши.-Лео започна да увърта и звучеше все едно го оправдава.

– Лъжеш. Ти и той сте влезли, но само той се е нагълтал?-тя веднага го сряза и зададе риторичен въпрос, на който знаеше, че не може да отговори.-Няма логика.

Момчето сведе глава и тъгата се изписа на лицето му. Замълча за момент и след това въздъхна,знаейки, че е принуден да каже нещо.

– Брат ми не е смел, като мен, но е умен. Нагълта се с изпаренията, но избяга на време. Аз щях да умра.-Лео й отговори честно и си личеше, как го боли да го изрече.

Беше ред на Ерис, а и се очакваше в такава ситуация да каже нещо успокояващо, но чу стъпки зад себе си и забрави за разговора им. Беше Арес, който слизаше. Още не се беше приближил, но се разпознаваше по косата, че е той. Дарк се изправи, но Лео я хвана и дръпна.

– Последен въпрос. Кога се случи това с гадините ти?-той го изстреля бързо, хващайки се за всяка секунда, която им оставаше. Искаше да научи възможно най-много за нея.

– Бях на четиринадесет.-Ерис го сряза студено и се изправи. Тръгна към Арес и остави Лео шокиран, зад себе си.

"Четиринадесет. Това значи, че четири години носи тази зараза със себе си. Какво ли й е било? Сама, като малко момиченце, носейки този товар. Аз си мислех, че моите две години са тежки, но четири. Нищо чудно, че е толкова жестока, друго не е познавала. Продала е душата си в името на оцеляването. Горката Ерис, създала Дарк, за да запази каквото й е останало от сърцето си."