Появилият се случай със Зеленият карл ставаше все по-неизбежен. Кай бе получил стотици писма от организацията, всички настояващи за действие. Мислеше си, че бе обикновен случай на протести, но момчето наистина си бе повярвало, че е крал. Изглежда го бе надценил и сега му се налагаше да премине през всичката информация, с която разполага, повторно. Кай седеше на бюрото си и разглеждаше докладите, опитвайки се да научи възможно най-много, относно Зеления крал. Хвърляше прочетените листи, събаряше, неволно или напълно умислено, празни чаши със засъхнал кофеин по тях. Беше нервен, някакво момче бе седнало на един стол, нарекъл го трон и се провъзгласил за крал. Звучеше налудничаво, но въпреки това хората го бяха приели. Само момче, лепнало титла до името си и вече коронясано. Кай се чудеше, защо това го учудва, така правеха всички крале, обсипваха се в измислена слава, и сядаха на претруфени столове, но това не ги правеше по-малко хора или по-божествени. Нямаха нищо специално в себе си, освен парче златно на главата си, което да поддържа гордостта им и внушава илюзията за надмощие. Веднъж човек опиянен от тази илюзия, бе способен на невиждани неща. Мислеше си, че има сила и власт и това му осигурява сигурност. Хора, внушили си, че са в безопасност и нямат ограничения, са опасни. От кой тип бе той? Онези, които извършват невиждани подвизи или онези, които налагат волята си чрез насилие-тиранин, наричащ се крал или рицар с корона. Каквото и да беше, щеше да има едно сигурно качество, лудост. Човек построил величието си в ума си, е болен.

Вратата се отвори и Лео влезе в стаята, като му остави купчина писма. Обикновено не си говореха много, след повишаването на Кай и като цяло присъединяването им в организацията, двамата бяха все по-малко братя. Повечето им време заедно бе прекарано в мълчание или повърхностни разговори. Дори сега не си казаха нищо, не се погледнаха, бе обикновено задължение, принудена услуга, нищо повече. Кай започна да ги разглежда, като вдигна един от звънящите телефони. Не каза нищо на Лео, дори не видя, кога е излязъл.

– Ало?-задържа слушалката на ухото си с рамото си, и насочи вниманието над писмата.

– Провали се.-съобщи му студен глас, който той разпозна. Не го чуваше често, но когато го направеше, нищо хубаво не следваше. Бяха по-висшите, полтъргайстовете.

– Какво?-проговори Кай с разтреперен глас, като изпусна писмата. Погледна към тях и измежду купчината и хаоса, се показа черно писмо. Очите му се разшириха и той преглътна тежко, като хвана слушалката с двете си ръце и се изправи. Изкашля се и зачака да получи информация.

– Чарлс и Хамелеонът са мъртви. Получихме официално писмо, написано с кръвта им. Покана е.

– Как така мъртви? И ъм, извинете, покана ли казахте?-той се обърка и започна да разлепя черното писмо. Казваха истината, двамата, които беше изпратил бяха загубили живота си. Чарлс беше нов, но Хамелеонът винаги се е славел, като предпазлив и опитен убиец. Какво го беше убило?

– Изпратили сме ви информацията, относно поканата. Кай, войната не е евтина, а да загубим толкова важен член е цена, която не можем да платим. Състоянието на организацията ти е ясно, имаме нужда от всяка възможна опора, не губи това момче, искаме го, независимо за какъв крал се мисли!-тонът се повиши, но звучеше все така студено и заповедно.

– Разбирам.-Кай се примири и изчака последствията.

Линията се прекъсна и разговора приключи, при което той въздъхна облекчено. Прегледа информацията относно смъртта им, като този път прочете по-подробно. Бяха отсекли главите им, дори не са могли да стигнат до самата същност на града. Загинали са в горите.

Изглежда е доста добре охраняван, вероятно и укрепен. Ще трябва да изпратя, някой по-сигурен, който не се страхува от смъртта. Лео е идеален, винаги е действал преди да мисли, без капка колебание, а и има опит да убеждава инати досади, които винаги са желани от организацията. Горките мъже, бяха опитни, не разбирам, как така са загинали толкова лесно...

Той разлепи поканата и очите му се разшириха. Зашариха бързо изпълнени с любопитство по листа.

Кай стисна зъби и смачка писмото в ръката си, а от силата му, хартията се намачка, но той успя да се овладее. Взе писмото и го прибра в джоба си. Разрови се в купчината от листи, за да намери копията на местоположението на града и информацията относно мястото. Разхвърли всичко и стаята стана още по-голяма кочина. Когато ги намери излезе и дори не си направи труда да затвори вратата. Нямаше време за губене, и всяка една пропиляна секунда, щеше да се наложи да я плаща.

Слезе в общата стая, където седяха почти всички, включително и Томас, който тъкмо се беше присъединил. Миа и Лео седяха и си говореха с него, докато се смееха. Вероятно им разказваше за мисията си на Карибите. Дарк беше отстрани и разгръщаше „Портрета на Дориан Грей", докато ядеше пуканки, но Кай не я забеляза. Започна да се озърта панически и заобикаля в кръг, докато не успя да фокусира очите си, върху брат си.

– Лео, идвай, веднага.-той изкрещя, при което всички замлъкнаха и го погледнаха стреснато.

Ерис надникна и смъкна книгата, колкото да вижда, какво се случва. Изправи се и заграби цяла шепа с пуканки, като се усмихна лукаво. Никога до сега не бе виждала някой да крещи на Лео. Беше й любопитно, какво е направил.

– Какво има Кай?-брат му го попита объркано.

– Намери ми Дарк!-той изкрещя и тръгна надолу, а Ерис бавно надигна отново книгата до лицето си и се снижи, вярвайки, че така няма да я забележат.

Очите на Лео затърсиха отчаяно момичето и когато я разпознаха зад корицата, той направи тъпа физиономия. Въздъхна с досада и изтръгна книгата от ръцете й. Момичето беше готово да протестира, но той я прекъсна.

– Какво пак направи?-зададе въпроса си с отегчение и надигна вежда.

– Нищо. Странно, нали?-тя се ухили и тръгна напред.

Намериха Кай при Арес. Двамата спореха за нещо, но не успяха да доловят много от разговора им, а когато ги видяха, момчетата млъкнаха и насочиха вниманието си към тях. Кай изтръгна нещо от ръцете на Арес и го подаде на Ерис.

– Ще ти трябва, в тон с ролята ти е.-той се подсмихна и й подаде малко желязно цилиндърче.-Прибери го някъде на сигурно.

– Дори не е изпробвано, не й го давай!-Арес се намеси и изтръгна желязото от ръката й, при което тя го изгледа злобно, но не каза нищо.

– Върни й го, нямаме време!-Кай му изкрещя и пусна куфарите на земята, и взе отново цилиндъра.

Лео ги наблюдаваше отстрани и се чудеше от кога го правят. Изглеждаха като малки деца, които се борят за последното парче торта. Накрая просто реши да ги игнорира и взе куфарите от земята. Подаде единият на Дарк и изтръгна цилиндъра от ръцете им. Двамата го погледнаха злобно, но той подмина Кай и дръпна Арес към себе си.

– Нямаш ли нещо и за мен?-той се подсмихна и двамата се засмяха.

– Любимеца ти, съхранявам го, не се притеснявай.-Арес отиде и взе един меч и натисна нещо на дръжката му, като острието се прибра и остана само дръжката му.-Идвам с вас, не мога да я оставя с това нещо. Не е сигурно, а и не знам дали може да го използва.-Арес заяви, изръмжа покрай Кай и съблече престилката си, като отиде да рови в един гардероб.

Алчно, Лео взе, колкото може да носи в ръцете си и подхвърли един куфар на Ерис, а тя го улови в. Арес облече големи, черни ботуши. Съблече оцапаната си бяла тениска, която използваше за работа и я замени с черна, като на кръста си върза една синя риза, на черни карета. Лео се възползва от момента и взе оставената кожена чанта и отново я метна на Ерис.

– Не може да ги вземете всичките!-Кай запротестира, но не посмя да изтръгне чантата от ръцете й.

– Не забравяй, че тя все пак е момиче, да й купим нещо хубаво, а и ще сме трима. Арес готов ли си?-Лео обичаше да се закача с всички дори и с брат си. Намигна му и тръгна напред.

Арес го последва, а Ерис остана назад, като се огледа объркано. Цилиндъра беше у Лео, а нямаше да седи тук с Кай, за това ги настина, като постави черната чанта на рамото си. Тримата излязоха от къщата, а пред тях ги чакаше кола. Момчетата се спогледаха и се настаниха отпред, като оставиха задните седалки за Ерис. Това я раздразни, но въздъхна и се настани. Тя, чантите и целият багаж около нея.

***

Пътуваха няколко часа, а Лео и Арес не млъкваха. По отделно можеше да ги преживее, но заедно и лазеха по нервите. Естествено тя се възползва, от това, че не й обръщат внимание и отвори чантата, вътре беше пълно с пари. Хиляди, събрани в една черна чанта, в другата имаше нещо, което приличаше на мини копие, а до него бе дръжка на меч. Очевидно я водеха към някое сражение. Може би искаха да я изпробват или Кай се дразнеше прекалено много от присъствието й, след проблемите, които му бе създала. Ерис не искаше да го ядосва толкова, само да го помъчи малко, за лично забавление, но не съжали. Не харесваше мястото, липсваше й апартамента, Лин и стария й живот, а сега имаше шанс да избяга от всичко и да се порадва малко на свободата, дори да бе илюзия във въображението й.

Когато колата спря всички слязоха. Лео й отвори вратата, а Арес се разсмя подигравателно, щом го забеляза, след което взе чантите и му хвърли едната. Момчетата я заведоха по крайбрежната линия, на която имаше няколко магазинчета. Арес награби банкнотите от чантата и раздаде на всеки по равно. Те се разделиха, и се разбраха да се чакат след три часа на плажа. Тогава щеше да се е стъмнило и нямаше да има никой, щеше да е перфектно да обсъдят стратегията си и разгледат информацията, с която разполагат, относно врага.

Относно магазините, Ерис не хаби много време там. Никога не е харесвала да се мотае излишно в магазини, взе си само едни черни дънки, бяла тениска и черно, кожено яке, в тон с кубинки. Не се интересуваше особено от външния си вид, бе си наумила други неща. Арес и бе отделил някакво странно цилиндърче и тя го пазеше в себе си. Технически не се водеше кражба, защото се предполагаше, че е нейно притежание и тя го сметна за напълно уместно да си го вземе, преди да са й го връчили официално.

Отиде на плажа и го извади. Завъртя го и го огледа от всеки ъгъл няколко пъти. Нямаше нищо, по него освен нещо наподобяващо малко ножче. Тя го погали с палеца си и се поряза, при което засмука пръстта си и започна да проклина цилиндъра.

– Това нещо е безполезно!-изохка тя и го захвърли в краката си, след което седна на пясъка и зачака другите двама да се появят. –И без това нямам, какво да правя..

Момичето погледна отново цилиндъра и нещо се струваше различно. Ерис го взе в ръцете си и разгледа отначало, на мястото на острието имаше малка капсула с кръвта й. Тя го потърка с палец и преди да разбере, какво става, то се задвижи. Цилиндъра се разтвори и превърна в желязна дръжка, а от върха се плъзна студена стомана. Беше огромна коса, която беше с две глави над нея. Момичето я погали с пръст и разгледа отблизо.

Някой е приел прекалено на сериозно идеята за мен, като Смъртта. Кай наистина е харесал ролята ми. Може би смята, че ми отива. Хм..значи е подарък. Е, трябва да призная, красиво е и е добре изработено. Плюс, отива ми.

Тя го завъртя и започна да го удря в пясъка, а с всеки удар, сякаш дори песъчинките се разделяха на две. Пясъкът хвърчеше навсякъде и се вдигаше прах около нея, но тя забиваше косата, с всяко завъртане в земята и я разцепваше.

– Здраво е.-тя каза на себе си, като заключение.-Не очаквах по-малко от косата на Смъртта.