Двамата седяха, докато огънят не изгасна и последното цветче, не бе погълнато от огъня. Ерис вече не плачеше, не й бяха останали сълзи. През цялото време гледаше празно към огъня. Никога не си бе представяла, че тя ще надживее Лин. Винаги е мислела, колко много може да постигне приятелката й, но бе наивна да вярва, че разполага с цялото време на света. Никой няма тази привилегия. Всички трябва да изгорим, дори звездите се разпадат и изгарят, а какво беше човешкия живот, до тяхното съществуване. Нищо.

– Хайде, командирът ни чака.-Лео я извади от транса й, като я побутна и тръгна по обратния път.

– Командирът?-Ерис го попита объркано, при което той се засмя.

– Да, така викаме на Кай. В училище така го наричаха, понеже винаги командваше и се опитваше да възцари ред. Никога не му се получаваше, но всеки път, когато опитваше, преправяше гласа си. Стараеше се, да звучи възможно най-сериозно и представително, понеже гласът му още не беше мутирал. Беше голяма забава.- Лео каза носталгично и разроши косата си, като си мислеше, че това ще прикрие тъжната му усмивка.

Лека усмивка се плъзна по лицето на Ерис, която не му отвърна, но не успя да я прикрие. Тя тръгна след него и двамата стигнаха бързо, имайки предвид скоростта им, но въпреки това се бяха отдалечили прекалено. Отне им половин час, а когато пристигнаха, ги посрещна хаоса. Миа изскочи на вратата, преди дори да са преминали прага. Задърпа Лео за мантията и започна да плямпа нещо, но говореше прекалено бързо, а в паниката думите й се преплитаха и те не разбраха нищо.

– Извинявай, би ли повторила?-той я помоли учтиво.

– Кай, той е бесен! Не знам как ще се измъкнете. Новините, всичко, писмата, не спират да идват! Има ужасно много, има и черни писма, Лео, заобиколени сме от смърт и война!-паниката си личеше в треперещият и глас.

"Наивно момиче, явно никога до сега не е виждала смърт. Колко непорочно изглежда, жалко, че живеем в порочен свят. Уплашена е от тази новина, сякаш смъртта, никога не ни е заобикаляла. Тя винаги е там, тя винаги гледа, чака, винаги остава последна. Всичко винаги е неясно, освен краят, а аз чакам.."

Миа не можеше да стои мирно на едно място и не спираше да обикаля около Лео, а на него му се завиваше свят. Едва успяваше да я следи с поглед, а да се опита да я успокой, му звучеше невъзможно, както и на Ерис. Тя обаче, знаеше какво влияние има над нея. Проследи я бавно с поглед и изчака момента, сложи ръката на рамото й, а Миа замръзна на място. Обърна се и я погледна учудено и изплашено.

– Ние винаги сме били заобиколени от това. Война и смърт, от самото ни начало, до самият край.-Дарк й каза и продължи напред, като я остави зад себе си.

– Хей, почакай..-Лео протегна ръка и извика след нея, но тя не реагира, а думите му се изгубиха, още преди да довърши изречението.

Ерис подмина всички. Знаеше много добре, че Кай е бесен, но знаеше, че страха го обзема лесно. Не можеше да се владее, не можеше да управлява, никога не е можел. Винаги е бил командирът без армия и нужни качества. Само една титла, това беше той.

Тя стигна кабинета му и отвори вратата. Навсякъде имаше хвърчащи листи, а по пода бяха изоставени празни чаши с кафе. Момчето не беше спало, личеше си по огромните кръгове под очите му, както и от факта, че едва гледаше, но въпреки това държеше два телефона в ръката си и разговаряше едновременно и на двете линии. Нямаше място в стаята и колкото просторна й се струваше последния път, когато беше тук, сега изглеждаше два пъти по-тясна. Имаше няколко докарани телевизора, които излъчваха поне четири различни канала. Цареше хаос, а момчето отчаяно се опитваше да въведе ред.

Всичките усилия на Кай бяха насочени в това да успее да гледа екраните, говори по телефона и подреди бюрото си, едновременно, но не му се получаваше. Оглеждаше се на всяка една посока, за да потърси, какво да оправи, но когато съзря Дарк, която седеше и оглеждаше хаоса със самодоволна усмивка, пусна всичко. Тръшна телефоните и удари с юмрук масата, за да привлече вниманието й, след което я погледна с целия гняв в себе си.

– Седни!-той изсъска през зъби, а тя съблече мантията си и се настани удобно на стола пред него. Кръстоса краката си й зачака Кай да продължи.-Знаеш ли какво направи?!

– Обявих война.-Ерис му отговори сериозно, но не изглеждаше притеснена, а това само го раздразни допълнително.

– Виждала ли си война преди?-попита я яростно и се надигна рязко от бюрото си, като събори всичко на него.

– Цял живот само това гледам.- тя му отвърна със същата ярост, след което се надигна и сложи ръцете на бюрото, като него. Приближи се до лицето му и продължи твърдо.-Ти някога водил ли си такава?

В следствие на яростта, зъбите на Кай започнаха да проскърцват и той присви очи, като не отделяше поглед от нея, а тя се усмихна в отговор. Наблюдаваше го, изучаваше го. Сега не се страхуваше, сега я презираше, а това й хареса. Гнева, винаги е бил за предпочитане пред страха и колебанието. И дори така, той пак имаше слабости. Бе импулсивен, позволяваше на емоциите си да го владеят. Да имаш сърце е привилегия, но да го контролираш е власт, с която той не разполагаше.

– Огледай се Дарк! Виж какъв хаос предизвика! Всичко е по новините!-той изкрещя в лицето й, а тя се усмихна самодоволно.

– Успокой се командире.-каза тя подигравателно, при което той откачи.

Дясното око на Кай започна да играе, а лицето му се сбръчка от гняв. Зъбите му скърцаха и той надигна бюрото, като го преобърна върху нея, но тя успя да избегне грациозно предмета. Пристъпи плавно към него и го хвана за ръката, като го приближи към себе си. Заби ноктите си в лицето му и го придърпа към себе си.

– Глупаво момче! Винаги си бил такъв, нали? Създавал си само хаос и отчаяно си търсил начин да го оправиш. За това ти викат командирът нали, защото само командваш, но винаги е било това. Празни думи, това си и ти! Една титла, но титлата, за съжаление, не прави човека.-тя му прошепна, а той започна да се дърпа, при което тя хвана ръцете му и ги задържа зад гърба му, със свободната си ръка.-Стига бяга Кай, знаеш ли какъв си, ти си, точно като мен. Само унищожаваш, в нищо друго не те бива, слабостта ти е, че отричаш природата си. Никога не си водил война, може да си погледнал смъртта в очите, може да си видял ужаса, но никога не си водил война, никога не си бил ти, този, който дърпа конците. Стига живя като пионка!-тя изсъска и го пусна, като го отблъсна назад.

Той имаше следи от острите й нокти на лицето си и ги докосна с едната си ръка, а с другата се подпря на преобърнатото бюро. Беше повече от бесен, но не направи нищо. Погледна я с всичката злоба, която таеше в себе си, но не се развика. Знаеше, че е права. Винаги е живял така, преди слушаше баща си, след това слушаше главно-командващият, винаги слушаше и никога не говореше. Не искаше да мълчи повече.

– И как водиш тази война, ти? Унищожаваш всичко и си мислиш, че постигаш нещо, а всъщност оставяш само разруха след себе си. Това е примитивно!-Кай се обърна към нея с отвращение, но тя само се усмихна лукаво.

– Глупаво момче, не виждаш ли? Всичко е по новините, включително цялата разруха.-Ерис се засмя и усмихна маниакално, а това само пробуди любопитството му.

– Това хубаво нещо ли е?

– Ти ми кажи.-тя говореше бавно и загадъчно, а той не разбираше нищо от думите й, за това тя продължи.-Какво става в организацията Кай?

Той замлъкна за момент, а погледа му се помрачи. Прехапа устната си и започна да размишлява. Не я познаваше, не знаеше нищо за нея, мразеше я. Нямаше й никакво доверие, не можеше да й сподели класифицирана информация, но въпреки това, тя беше права. За всичко, а по думите й, имаше чувството, че е много по-умна, от колкото си мислеше. Много по-манипулативна и изкушаваща. Искаше да й каже, трябваше да знае, каква е нейната игра, но осъзнаваше, каква е нейната природа. Ако играеше някоя игра, вероятно и той беше просто поредната пионка в нея, но все пак...

"Определено е по-добра в това от мен. Може да върти всички, мен, организацията, изтребителите. Не знам какво иска, какво може, какъв е следващият й ход, не знам нищо за нея. Това момиче е като облак от тъмнина и мистерия. Знаеш, че е опасно, че няма нищо хубаво в него и пак искаш да надникнеш, само за да задоволиш любопитството си. Изкушава те да го направиш. И все пак, как да й се доверя...Тази жена има самият Дявол на своя страна."

– Хаос. Това е, всички искат обяснения за действията ти. Е, някой биха се задоволили и с главата ти..-след дълго мислене, той проговори, но беше с паузи. Преценяваше, какво да каже и какво не.-По телевизията има съобщения, навсякъде. Как този град е превзет от заразените. Мислят, че е някоя организация, но не знаят коя. Предполагат Poison, понеже за нея знаят най-много, но и ние сме в обсега на заподозрените. Трети новини твърдят, че някой заразен, действа сам и е успял да превземе цял град. Какво точно направи?-той се огледа панически, преди да я попита. Сякаш искаше този разговор да остане само между тях и се опасяваше, някой да не ги чуе.

– Казах ти, обявих война.-тя му отговори с лукавата си усмивка.-Самата война се разиграва от години, аз просто я представих на света и си осигурих роля в нея. Изтребителите не знаеха нищо за нас, освен от експериментите си, над заловени. Сега знаят, че не сме опитомени животни. Ние сме диви зверове, пред които трябва да треперят. А заразените? Какво научиха те, Кай?-говореше бавно и загадъчно, а той имаше чувството, че слуша сирена. С всяка нейна дума, той губеше разсъдък и се концентрираше единствено върху нея и това, което изрича. Извивките на устните й му изглеждаха покрити със смъртоносна отрова с вкус на рози. Крещяха за война и смърт, само това желаеха, само това щяха да приемат.А той й вярваше, щеше да й каже всичко, това й направи.

– Че имат власт.-той отговори по-скоро на себе си отколкото на нея, а след това се обърна директно към Ерис.-Какво си ти в тази игра?

– Вашата победа, вашата гибел. Аз съм Смъртта Кай, а какво си ти в тази игра?-попита го, но не очакваше отговор, не дочака и такъв.

Ерис понечи да излезе от стаята, но Кай хвана ръката й.

– Забравих нещо, това са няколко инструкции, които ми пратиха, относно престоя ти тук. Ето ти стаята.-той и подаде един плик, пълен с намачкани листи.

Пое го в ръката си,и излезе, като го остави сам по средата на кочината в кабинета му. Кай седеше подпрян на бюрото още известно време, като изцяло изолираше цялата работа, която го чака или звънящите телефони.

"Смъртта, така ли? Е, тогава ще трябва да я уважим подобаващо. Наистина прилича на нея. Страшна и загадъчна. Красива като ангел, но пагубна. Има си и прокълнати души, но и липсва нещо. Какво е Смъртта, без косата си. Ако това е ролята, която ще играеш Дарк, поне я изиграй, както трябва."

***

Момичето се настани на стълбите, които свързваха таванската стая с долния етаж. Отвори плика и изсипа съдържанието му до себе си. Вътре имаше едно ключе и информация, за дадената й стая. Беше на втория етаж, в последната стая, а съквартирантката й беше Миа Сторм. До упътването бе ключа, който тя взе и прибра в джоба си. Нямаше нищо интересно, освен незначителни детайли, относно позициите в организацията. Очакваше да я подлагат на тестове или поне някакво обучение, но явно са сметнали, че е излишно. Не се учуди. Имаше черен колан и бе прекарала четири години живеейки сред хора, преструвайки се на нормална. Плюс бе успяла да превземе цял град, вече не само от страната на заразените, но и от тази на не заразените.

Тя прибра всичко и слезе в стаята си. Беше малка и имаше две легла, разположени от двете страни. На всяко имаше чаршаф и захабена възглавница. Не беше нищо особено, но тя никога не е очаквала лукс. Хвърли всичко на леглото си и махна дрехите си. Това беше новия й дом, новия й живот.

Умората се бе впила в Ерис и тя само искаше да си легне, но усети нечие докосване по гърба си и се обърна на мига. Миа беше плъзнала ръката си по гърба, като изучаваше кожата й. Беше едновременно уплашена, но и заинтересована. Ерис обаче се намръщи и навлече на бързо блузата си, като я стрелна с остър поглед. Беше объркана, но след това осъзна, какво е привлякло вниманието на момичето. Понякога забравяше за миналото, добре че онова нещо винаги беше там, за да й го напомня.

– К-каво е това?- Миа се отдръпна и я погледна ужасено.

Момичето разбираше реакцията й, на гърба си имаше огромен белег от нокти. Забити надълбоко в кожата й, оставили следите си. Ерис се намръщи. Не искаше никой да го вижда, не искаше да си спомня, за това просто излезе от стаята.

– Съжалявам, чакай!-Миа се провикна, но не успя да я спре и остана сама в стаята.

Мразеше белезите и яростта я обзе. Искаше да избяга, но човек не може да избяга от собствената си кожа, за това се налагаше да измисли друго. Трябваше да се разсее, така правеха хората, когато не искаха да погледнат себе си в очите, за това се качи на тавана. Ослуша се, Кай все още работеше и спореше с някой по телефона, едва ли щеше да я чуе. Всеки таван имаше прозорци, тя намери един и го отвори. Покатери се на покрива й излезе. Небето беше ясно и пълно със стотици звезди. Винаги ги е харесвала, но никога не гледаше на тях, както останалите. Те бяха мистериозни и лъжливи. Излъчваха светлина и бяха толкова топли, но самата им сърцевина беше студен и твърд камък. Това бе сладката заблуда и горчивата истина в едно, и въпреки това имаше нещо толкова красиво в тях. Всяка звезда се ражда, като пламенно слънце и накрая се превръща в пагубна черна дупка. До някъде звездите й напомняха на хората, зашеметяващи и родени за разруха.