Дарк се качи по стълбите бавно и грациозно, заобиколена от черния дим. На всеки етаж цареше паника. Едни заставаха пред нея с насочени пистолети и кръвожадност в очите, а други бягаха и търсеха изход. Някой падаха пред нея на колене в отчаяние и се молеха за живота си, но тя ги подминаваше и гледаше от високо, със студен поглед и лед в сърцето си. Не значеха нищо за нея. Ходещи мъртъвци.

Момичето стигна седмия етаж и се огледа шокирано. Стените бяха огледални, но вратите не. Тя свали качулката си и се вгледа в отражението си. Дългата й черна коса стигаше под кръста й, а зелените й очи бяха светли и примамливи, като на котка.

"Може би щах да съм красива, ако не бях чудовище. В това ли се превърнах? Къде съм аз?.. Заобиколена от тъмнина, сред море от трупове. Каква ирония е, че някога най-големият ми страх беше именно това."

Тя седеше и се взираше в отражението си, като не помръдваше, а хора падаха на земята около нея. Не ги отразяваше, те нямаха значение, нито стойност за нея, но нещо привлече вниманието й. Тя се обърна и се огледа. Стори й се, че бе повикана.

– Ти! Да, ти!-един мъж се провикна от другият край на коридора.

Предпазливо като хищник, дебнещ жертвата си, Ерис се приближи към него и го огледа. Беше с бяла престилка и на нея пишеше "инспектор". Вероятно е бил служител тук и щом тя го осъзна, се намръщи, но все пак се приближи. Беше й любопитно, как щеше да я нарече. Чудовище? Унищожител? Убиец?

– Дойде за нас, нали? О, слава на бога.-той говореше тежко и едва дишаше, но думите му я учудиха и тя щракна с пръсти, при което целият дим се изпари.Останаха само те двамата в огледалния коридор, заобиколени от мъртъвци.

Мъжът беше вдишал малко от пушека, но това беше достатъчно да го убие. Той започна да кашля и плюе кръв, но не спираше да я гледа и да се усмихва. Ерис застана до него и му помогна да седне, като го подпря на стената.

– Защо ми благодариш?-попита подозрително, а той само се усмихна още по-широко.

– Знаех си, че ще се намесят. Боговете са те пратили, слава на бога..Щастлив съм..-той замълча и се изкашля още веднъж, определено не му оставаше много и го болеше от всяка изречена дума, но продължи.-Щастлив съм, че ти дойде. Знам какво си. Няма грешка! Толкова красиво и изящно същество, не може да бъде човек. Има нещо божествено в теб, веднага го познах...Ох..толкова съм радостен. Винаги съм искал да видя ангел и имам честта, да видя теб. Ти си ангел, нали?-шептеше, но говореше ясно и развълнувано.

"Думите му я стреснаха. Какво говореше? Тя, ангел?! Нямаха нищо общо, но въпреки това той умираше, а изглеждаше толкова щастлив. Не можеше да разбие илюзиите му, не и в този момент, за това само се усмихна в отговор на човека и кимна в съгласие, при което очите му заблестяха и няколко сълзи паднаха от тях."

– Ангелът на смъртта дойде за мен! О, прости ни, прости ни!-той заплака и започна да подсмърча и стене.-Моля те, помилвай ни! Ние хората сме такива, отиваме на безсмислени войни, унищожаваме се...Знам какво си мислиш, че сами сме си го направили, че не заслужаваме прошка. Вярно е, ние сами си въвлякохме тази зараза, но заслужаваме спасение. Можем толкова много, ние сме способни на много неща, не само на разруха...Можем...можем да изкупим греховете си, да обичаме, а какво по-божествено от любовта, нали?-той се засмя и започна да диша по-бавно, като едва успя да довърши изречението си. Заекваше, а кръвта капеше от устните му.-Моля те, прости ни..

Ясно зелените очи на Дарк се впиха в него. Умираше и едва дишаше, а всяка една секунда, в която живееше, беше изпълнена с агония. Момичето се взираше в него, а той се мъчеше и плачеше с усмивка на лице.

"Как е възможно? Да плачеш, страдаш и въпреки това, да се смееш. Горкият човек, трябва да е бил много нещастен и отчаян да ме помисли за ангел. Нямам нищо общо с тях, дори не вярвам, че съществуват. И все пак, аз ще бъда твоя ангел.."

– Прощавам ти.-прошепна Ерис и се приближи, като го целуна по челото и в същият момент заби ноктите в гърдите му и изтръгна сърцето му.

Смъртта беше бърза и за Ерис представляваше поредното убийство, но тя не се изправи. Остана над него оглеждайки се в очите му, изпълнени с надежда и копнеж, а след това разтърси главата си и продължи по коридора, като отвори вратите. Имаше трупове на деца. Не се натъжи, но се отврати. Хората, които убиваше бяха заразени, прегрешили, позволили на света да ги корумпира, но тези тук..Деца, невинни, все още слепи за грозотата в този свят. Никога нямаше да може да отнеме живота на някой, като тях.

Стигна последната врата и я отвори. Вътре лежеше малък труп, покрит с бял чаршаф. Останалите бяха сложени в чували с надписи, с информация за починалия. Години, име, но този беше различен. Вероятно, още не е бил прегледан, но тя знаеше кой е. Нямаше кой друг да е, въпреки че би дала всичко да греши. Приближи се, а коленете и се разтрепереха. Краката й не я държаха, за това тя се свлече на пода и се вгледа в чаршафа със страх. Не искаше да знае кой лежи отдолу, не искаше да я вижда така. Понечи да надигне покривалото, но ръката и затреперя и тя я прибра към себе си. Остана втренчена, докато накрая не вдигна трупа и не го понесе със себе си. Слезе по стълбите и се огледа. На всякъде имаше кръв и мъртъвци. Приличаше на някоя сцена от филмите на ужасите, но беше реално. Най-лошата част бе, че убиецът бе тя. Всички тези хора, мъртви, паднали от нейната ръка.

"Съвземи се! Не ги съжалявай, не ги гледай така! Те не го заслужават, те са хората, които ти отнеха всичко. Не са невинни, точно толкова жестоки са, колкото й ти си, Разликата е, че са мъртви, а ти не. Не съжалявай слабите, те сами са си виновни! Не забравяй, никога не го забравяй! Действията им са непростими. Самото им съществуване е непростимо...Този свят..този свят е гнил.."

Ерис излезе от сградата. Огледа се. Навън нямаше никой, улиците бяха пусти, пълни с изоставени и захвърлени неща, в момента на масовата паника. Нямаше жива душа, освен двамата, които бяха дошли с нея. Миа беше паднала на земята и я гледаше с ужас и презрение в очите си. Разбираше я, когато се видя в огледалото, почувства същото, но не реагира на погледа й. Беше получавала и по-лоши. Лео, от друга страна, определено беше стресиран, но не и уплашен. Той беше на себе си, за разлика от Миа и веднага щом я видя, с трупа в ръцете й, реагира на момента.

– Миа, стягай се и отивай да докладваш на организацията!-заповяда й и й помогна да се изправи.

Момичето беше в шок и не знаеше, какво да направи. Толкова се бе концентрирала върху Дарк, сякаш бе забравила за реалността, но чу думите му и само кимна. Сложи качулката си и избяга в една от уличките. Ерис не се учуди, вероятно Миа искаше да се махне възможно най-бързо, възможно най-далеч.

– Върви и ти.-тя предложи на Лео, но в отговор той само се намръщи.

– И да те оставя?! Никакъв шанс, ти си луда! Кой знае какво ще направиш.

Момичето не отговори, беше мило от негова страна, но тя не му вярваше достатъчно. Всички се плашеха от нея, нямаше изключения. Дори Лин я мислеше за страшна на моменти, а Лео нито веднъж не потрепна в присъствието й. Или беше много глупав, или много смел, или криеше нещо.

Той взе трупа от ръцете й, при което тя веднага реагира и понечи да хване ръцете му, но той й се усмихна и избегна атаката й.

– По-спокойно. Нищо няма да й направя. Ела, ще й помогнем.-каза й вежливо и замина напред.

Наблюдавайки го, Ерис остана назад. Очите й бяха изпълнени с, едновременно подозрително, но и с учуда. Не знаеше къде я води, но й беше любопитно. Не смяташе и да го остави с нея, за това побърза и го последва.

Двамата излязоха от града и се спряха в началото на една гора. Не бяха влезли напълно, седяха пред една широка поляна.

– Какво правим тук?-Ерис попита изнервено и злобно, но Лео не обърна особено внимание на тона й.

– Не може да я поставим в гробище, ще я намерят, ще я изровят и кой знае какво ще й направят. Ще я изгорим. Отивам за дърва.-каза й вежливо й остави трупа на земята.

Момичето беше готово да протестира, но в думите му имаше доста истина. Не искаше дори да помисля, за мръсните им ръце, да я докоснат отново. Достатъчно й бяха сторили.

Силуетът на Лео се изгуби между дърветата, щом той влезе навътре в гората, а Ерис се възползва от момента. Преглътна тежко и се замоли да не е тя. Да са объркали, но когато надигна чаршафа, малко от сърцето й се пропука. Беше тя, Лин, студена и безжизнена. Липсваше й, независимо, че й се струваше нереално. Нейната приятелка, не би попаднала в капана толкова лесно, не би се оставила.

Ерис заклати глава, и затвори очите си, но когато ги отвори се вгледа в тези на Лин. Беше си тя. Очите я издадоха, защото гледаха безпощадно. Имаше нещо безстрашно в тях. Това момиче винаги е било истински смело, защото най-голямата смелост е да успееш да запазиш сърцето си чисто, заобиколен от мръсния свят. Беше успяла и бе умряла със същото чисто сърце. Очите й го казваха, защото погледа й седеше, като проклятие. Отмъщението на боговете, че хората са погубили нещо толкова красиво и чисто.

Лицето на Ерис не се сгърчи от болка, тя дори не помръдна. Вече беше убедена, че това е приятелката й, но не падна в агония на земята. Остана на коленете си с изправен гръб и гордо вдигната глава. Изглеждаше непоклатима, но това беше лъжа. Болеше я, очите й винаги я издаваха, а те преливаха от мъка. Сълзите се стекоха по бледата й кожа и всяка една бе родена от мъка. Опариха я, но тя не помръдна. Това бе наказанието й, за дето не успя да я опази.

– Не си виновна, нали знаеш?-Лео се приближи и клекна до нея, като също се вгледа в лицето на Лин.

Той седя тихо няколко секунди, след което премести очите си на Ерис, а нея я жегна омразата. Мразеше го. Това чувство, когато хората я погледнеха със съжаление. Така гледаха силните над слабите, които се мъчеха в агония. Трябваше тя да ги гледа така. Всичките, до един, и въпреки това винаги получаваше този състрадателен поглед. Отвращаваше я, мразеше слабостта, а хората винаги я съжаляваха в моментите й на слабост. Презираше погледа му, него, себе си, но най-вече сърцето, което я правеше уязвима.

– Не ме гледай така! Да не си посмял!-тя му се изрепчи, след което го бутна на земята и сведе глава, за да скрие сълзите си.-Не ме гледай, все едно съм слаба. Не заслужавам този поглед! Загубих, всичко, което не заслужавах. Не забравяй коя съм! Не забравяй какво съм!-тя се разкрещя, но спря за момент за да си поеме въздух. Една голяма буца бе заседнала в гърлото й и я душеше, но тя не се отказа и продължи да вика.-Аз съм жестока, безпощадна, чудовище! Желая само кръв и оставям зад себе си хиляди трупове и тъмнина. Не съм мила, състрадателна, безкористна или добра. Аз съм злобна, груба и смъртоносна. Аз съм хаоса и разрухата! Не ме гледай, все едно не ме познаваш!-сълзите не спираха да падат от очите й, но този път бяха още по-горчиви. Не бяха тъга, имаха вкуса на омразата и гнева. -Аз съм Дарк..

Подпрян на лактите си, Лео седеше и я гледаше ококорено. Никога до сега не я беше виждал така, но дори счупена и съсипана, пак му изглеждаше непоклатима. Харесваше волята й.

– Знам какво си, знам коя си. Но, дори смъртта има сърце.-отговори й спокойно и оправи косата й, като премести един кичур, който беше паднал пред очите й.

Тя млъкна и за момент погледа и стана празен. Той се изправи и взе Лин, като я постави на купчинка клони и цветчета. Вдигна двата си пръста, а тях ги обгърна огън. Той ги плъзна по тялото на Лин, а пламъците я прегърнаха. Ерис се изправи и загледа в преливащите се цветове, а Лео застана до нея. Прекараха няколко минути тишина, но накрая той реши да проговори.

–Да имаш сърце, не е слабост. Ерис, това е привилегия.