В стаята настъпи тишина. Никой не смееше да отговори на въпроса й. Лео сведе поглед, не искаше да я погледне, защото знаеше, какви са очите й. Кръвожадни, гневни и изпълнени с любопитство. Няма по-разрушителна комбинация.

- Какво е черно писмо?!! Настоявам да знам!-звучеше толкова твърдо и решително, че всички в стаята се смутиха, още повече.

Никой не надигна главата си и никой не помръдна. Не можеха. Гнева й се усещаше дори във въздуха. Миа вдиша дълбоко и огледа всички. Изглеждаха толкова мижави, като мишки заклещени в ъгъл, пред някоя пантера. Тя не беше нищожно и беззащитно животно, не се смущаваше. Бурите също бяха разрушителни и страшни, нямаше колебание в тях, точно както нямаше и в погледа й, който тя заби в очите на Ерис.

- Означава смърт, или някой е умрял или някой ще умре. Не са добри новини. Кай, какво общо имат с Лео?-гласът й не потрепери, нито заекна. Арес я стрелна с поглед, което ядоса Миа.-Не ме гледай така, виж себе си! От кога се свиваш в ъгъла, като някоя мишка?!

Самодоволна усмивка се изписа на лицето на Дарк, щом чу думите на Миа. Хареса й, смелите винаги си проличаваха в нейно присъствие. Искаше се истински кураж да почувстваш аурата й, да видиш гнева й, да усетиш жаждата й за кръв, и въпреки това да се изправиш непоколебим. Арес обаче не беше се издигнал с нищо в очите й. Заяждаше се с всички, само за да се почувства по-силен от тях. Така правеха слабите, а тя презираше всякакъв признак на слабост. Контролът беше сила, ако човек може да опитоми себе си, значи е способен да опитоми всичко, но Арес нямаше никакъв контрол над себе си. Когато чу Миа, веднага се изправи и оголи зъби заплашително.

- Миа не се меси, където не ти е работа.-Кай каза строго , при което тя направи гримаса на лицето си и го изгледа надменно.

- Прощавай, мислех, че е наша работа да въведем новите в системата ни. Обещавам да не се повтаря.-отвърна му саркастично и направи тъпа физиономия, след което изпъшка от досада.

Кай не й отговори, но по погледа му си пролича раздразнението. Завъртя очи и се направи, че не я е чул. Подмина я и хвана Лео за ръката.

- Ти! Ела с мен.-беше изнервен и искаше просто да излезе от тази стая, за да разбере подробностите и да потърси, как да подходи към ситуацията.

Задърпа брат си, който дори не успя да го попита, за какво става дума. Лео беше объркан и не спираше да се оглежда, сякаш очакваше някой друг да му отговори, въпреки че повечето в стаята дори не смееха да надигнат очи. Кай го дърпаше и игнорираше всички около себе си, но Ерис сложи ръката на гърдите му и го спря. Той естествено се опита да подмине и нея, но тя нямаше да го позволи. Натисна дланта си и Кай не успя да помръдне и сантиметър.

- Дай. Ми. Писмото.-изръмжа през зъби.

- Не си ти тази, която се разпорежда тук.-отговори й сухо и пусна Лео, прибра ръцете си и се изправи. Погледна я от високо с властните си очи, с цел да надделее над нея.

Опита за надмощие на Кай бе неуспешен и той успя да постигне само това, да я провокира още повече. Ерис взе писмото от ръката му и го подаде на Лео, който все още не разбираше, какво става. Момичето се обърна към брат му и го дръпна за яката, независимо, че имаха една глава разлика във височината си. Кай усети силата в хватката й, но преди да се опита да се откопчи, тя го захвърли към стената зад тях. Беше прекалено бързо й той не можа да реагира, а силата на замаха й беше несравнима. Преди да успее да направи нещо, беше свършил в разбитата и пробита стена, от удара. Рамото му го заболя, но той нямаше време да се концентрира над болката си. Знаеше, какво ще направи, ако го прочете. Знаеше, как ще реагира. Трябваше да направи нещо, но как да сложи каишка на неукротимо, смъртоносно чудовище.

Момичето го хвърли в стената и успя да привлече вниманието на всички. Половината в стаята я гледаха изумено, а другата уплашено. Тя не ги отрази и взе писмото, отново в ръцете си. Отвори го и прочете съдържанието.

Очите й се разшириха, а лицето й пребледня. Някаква странна тръпка полази тялото й, сякаш всичко в нея бе обхванато от ужас. Пръстите й се разтрепереха и тя изпусна писмото. Лео докосна рамото й, за да види какво има, но тя просто подскочи и отстъпи назад. Не беше страх, беше агонизиращ ужас. Зениците й се смалиха и изглеждаха, почти погълнати от зеленото.

"Акира Лин. Лин. Мъртва. Не, не, не ,не..Невъзможно е! Тя..Трябваше да се досетя. Ако не бях толкова заета с егоистичните си притеснения, да спася собствената си кожа, щях да го предвидя. Можех да съм тям. Да я защитя, никога нямаше да я пусна при изтребителите или инспекторите, при никой! Лин, безстрашната ми, прекалено любопитна, Лин, мъртва?!...Не...Не е мъртва, убита е!"

Очите на Ерис се присвиха от гняв и тя оголи зъби, като заскърца с тях. Тъмната аура започна да се превръща в реална енергия около нея. Губеше контрол. Сърцето й винаги се е хранело от скръбта и болката, като ги е превръщало в омраза, а сега преливаше. Успяваше да задържи и подтисне силата си, омразата, сълзите, но бавно, всичко се изплъзваше.

- Дарк, да не си помръднала! Не може да отидеш. Знам, какво ще направиш, това е военно действие. Не мърдай, това е заповед!-Кай се изправи със всички сили и го изкрещя, сякаш от това зависеше живота им.

- Военно действие? Какво по дяволите, какво става?-Лео седеше, все така объркан и уплашен. Не знаеше, какво пише на писмото, но знаеше, че има само една смърт, която може да й причини това, въпреки че се молеше да не е това. Всичко друго, но не и това.

- Заповед?!-Ерис сбърчи нос от гняв и изсъска.-Това е моят град! Ти не си му господар, позволих ти да дойдеш, нищо повече. Тук си мой гост, знай си мястото!-пристъпи бавно към Кай, като всяка нейна стъпка прокънтяваше из стаята. Момчето се изправи, като се подпря със здравата си ръка на стената и я погледна в очите, но не успя да се овладее и понечи да отстъпи назад, когато срещна погледа й. Тя го хвана за яката и дръпна към себе си. - Страхуваш се, че ще предизвикам война? Ние отдавна водим такава, аз просто ще я обявя...публично.-тя прошепна в ухото му, а след това отново премести очите си до неговите.

Лицата им бяха толкова близо, че тя можеше да усети накъсаното му дишане. Страхуваше се и тя го знаеше. Кай не успя да й отговори, замлъкна, а Ерис сложи наметалото си. Завъртя се и тръгна към входа, но Лео успя да я хване за рамото. Тя се извърна и му хвърли злобен поглед. Нямаше да му позволи да я спре, щеше да надигне ада и да помете всичко, застанало пред пътя си, като остави само тъмнина след себе си. Нищо и никой не можеше да я спре.

- На къде без мен?-Лео й се усмихна закачливо и взе от закачалката свето черно наметало, като го наметна.

Момичето се изненада, но не му отговори, просто кимна, но при следващият писък, искрено се учуди.

- И аз идвам.-Миа се изправи и дотича при тях.-Ако ще ходим на война, искам на първия ред.

Ерис не сдържа усмивката си, беше лека и едва забележима, но я имаше. Тя се обърна, сложи качулката си и излезе през вратата, като те я последваха.

***

Алек лежеше и гледаше телевизия. Дори не виждаше, какво излъчват. Беше някакво предаване, но дори не бе чул кое. Момчето се бе изгубило в мислите си и не отразяваше нищо около себе си. Сякаш единственото реално нещо, беше спомена за Лин. Колко беше красива, когато се усмихваше. Мислеше и за устните й, бяха меки, липсваха му, но не мислеше толкова за нея, колкото за Ерис. Искаше да я види да страда. Да пролее кръвта й, както по нейна вина, проляха тази на Лин. Жадуваше отмъщението си.

Вратата на стаята му се отвори рязко и през нея влезе Маркъс, без дори да почука. Забеляза момчето и празния му поглед, за това се приближи и изчака някаква реакция, но той дори не го погледна. Алек наистина не отразяваше нищо около себе си, за това той реши да си потърси вниманието. Щракна с пръсти пред очите му и момчето подскочи от шок. Погледна го стреснато и забрави, всичко в главата си.

- Маркъс? Защо си тук?

- Помниш ли малкия ни разговор?-попита закачливо.

- Естествено, както за него?-Алек му отговори твърдо и заби погледа си в медените му очи.

Щом чу тона му, Маркъс не успя да не се сдържи и се усмихна леко. Седна на леглото и отново затисна левият му крак, но момчето не обърна внимание. Чакаше да каже нещо и не откъсна поглед от него, а това му хареса.

- Аз и още трима сме единствените изтребители в тази сграда. Това е бюро за разследване, не ни е мястото тук. Заминаваме си. Алек, това е шанса ти.

Момчето имаше големи очаквания, надаваше се на някаква информация, но вместо това се разочарова. Той си тръгваше, мъжа откъснал сърцето му и отворил очите му. От части се радваше, намираше присъствието му за проблемно, но съжаляваше. Имаше нужда от него.

- Шанс? За какво?-беше объркан и просто го погледна въпросително, но в отговор получи въртене на очи.

- Как за какво? Искаш ли да отмъстиш за приятелката си? Да или не?-каза бързо с досада.

- Естествено, че да!-Алек се надигна ентусиазирано и се опита да звучи възможно най-сериозно.

- Тогава ела с нас, стани изтребител.-Маркъс го подкани и се изправи.

Алек замълча и не отговори веднага. Тук имаше живот, вече беше помагал на баща си. Щеше да стане инспектор, точно като него. Щеше да знае всичко, точно както Лин. Имаше училище, университетът тук беше добър, можеше да стане и лекар, но тогава се замисли.

"Баща ми е лъжец, който никога не ми каза истината за света. Лин е мъртва..А училището.. там нямам приятели, нали Сам го няма. Какъв живот? Те ми го отнеха!"

Момчето му кимна в съгласие, изправи се и тръгна с него, като след няколко минути, вече бяха долу извън сградата. Никой не посмя дори да им направи проблем. Да си син на един от главните инспектори беше привилегия и имаше своите плюсове, но да вървиш редом с изтребител, имаше повече. На Алек му хареса. Остави всичко зад себе си. Любовта си, приятелите си, бъдещето си, себе си. Нямаше смисъл и без това, беше загубил всичките.

На пътя им седяха двама високи мъже и една по-ниска, но здрава жена. Маркъс се спря пред тях. И тримата имаха коравост в очите си, личеше си, че са те, изтребителите. Алек ги огледа внимателно, изглеждаха силни, точно както и той искаше да изглежда.

Четиримата тръгнаха, но Алек спря и погледна назад. Маркъс го забеляза и изостана с него.

- Какво ти има хлапе? Липсва ли ти някой?-беше закачливо и прозвуча малко подигравателно, но момчето го игнорира и директно зададе въпроса си.

- Баща ми знае ли? За това, че ще стана изтребител.-не го интересуваше много, но му беше любопитно.

- Има ли значение? Когато играеш като силна и важна пешка на печелившата страна, не се консултираш за действията си, с жертвените пионки.-подхвърли го безразлично и тръгна напред.

Способността да говори напусна Алек и той замлъкна в ужас. Това ли беше баща му? Жертвена пионка. Обикновен инспектор. Вероятно, но нямаше значение. Той нямаше да е това.

Момчето настигна останалите и заедно се качиха в една черна кола със замъглени стъкла.

***

Ерис се движеше с огромна скорост. Вярно е, че някой заразени развиваха сетивата или физическите си уменията си, повече от колкото един обикновен човек, но дори на Миа и беше трудно да не изостава. Лео, от друга страна, се движеше с еднакво темпо, като Дарк. Това определено учуди Миа, никога не е подозирала, че е толкова бърз, а го познаваше от година и половина.

След няколко часа се спряха в една тъмна и закрита уличка. Вече бяха подминали всички останали райони и стигнали до сградата. Делеше ги само една улица. Бяха избегнали успешно всички капани и наблюдаващи, но това не беше учудващо. Ерис познаваше града по-добре от всеки друг.

- Няма как да влезем незабелязано.-заключи Лео, като се обърна към двете момичета.

Миа огледа сградата. Беше прав, нямаше как, намираха се навън посред бял ден. Хората минаваха и се преструваха, че животът им е нормален. Типично ежедневие за повечето, но все пак, бяха навсякъде. Момичето се притесни, щом стигна до същото заключение и прехапа притеснено долната си устна, а Ерис просто се усмихна лукаво.

- Няма да влизаме незабелязано. Слагайте качулките си, няма коли, идеално е да пресечем.

Дарк сложи качулката си и се засмя зловещо, като пристъпи напред и излезе на тротоара. Двамата зад нея се спогледаха изненадано и невярващо, но вече бяха тук. Не можеха да я оставят, нито да се върнат просто така, за това направиха същото и я последваха.

Тримата пресякоха улицата, като привлякоха погледите на всички. Някой пищяха истерично и изпадаха в паника, чудейки се какво да направят или къде да отидат. Други не издаваха и звук, просто зарязваха всичко и всеки, побягваха за живота си и не се обръщаха назад. Всеки реагира различно, но до един споделяха едно и също нещо. Страха.

Спряха се пред входа на сградата, където Ерис се обърна към придружителите си.

- Стойте тук и не влизайте, ако ви е мил живота. Няма да мога да ви спася.-тя им обясни и обърна гърба си.

- Нима очакваш да те остаря да влезеш сама в сградата, която е пълна с хора на изтребителите?-Лео запротестира и понечи да я хване, но тя го стрелна с поглед и той спря.

Бе виждал доста от злобните й погледи. Всички бяха кръвожадни, студени и груби. Свикваше се с тях, но този беше специален. Очите й винаги потъмняваха, когато се ядоса, но изсветляваха, когато беше готова да убие. Този поглед не беше просто лош, беше смъртоносен. Той отстъпи крачка назад и дръпна Миа до себе си. Тя не посмя да каже нищо, нито да попита, просто остана до него и заби погледа си в Дарк.

"Какво смяташ да правиш? Това самоубийство ли е? Дарк...На какво точно си способна?"

Ерис ги остави пред входната врата и я затвори. Вратите бяха стъклени, за това те не откъснаха поглед от нея. Всички останали също я забелязаха. Настъпи паника, а долу слязоха няколко мъже, облечени с полицейски униформи и пистолети в ръка. Зад тях имаше още няколко с бели дрехи и бели пушки в ръцете си.

"Първите са полицаи, другите са охраната на сградата. Не са изтребители, но не са и обикновени полицаи. Нищо работа."

- Не мърдай!-изкрещя единия, като насочи пистолета си право към лицето й.

- Това смятам и да направя.-тя се ухили лукаво и изкиска.

Мъжете се спогледаха объркано, но тя наистина не помръдна. Въпреки това, около нея започна да се разнася странен, черен пушек. Беше различен, от този, който Лео е виждал. Беше по-гъст, по-тъмен.

Охранителите се опитаха да стрелят, но всички в помещението не успяха дори да избягат. Веднага щом димът ги докоснеше, те падаха мъртви. За секунди, поне двадесет човека загинаха.

Миа ококори очи и хвана Лео за рамото.

- Како е това?

- Смъртта.-той й отговори и преглътна,като не отдели поглед от Ерис.

Лоялна на обещаното, Дарк се намираше на същото място. Не беше мръднала дори с милиметър. Седеше и се наслаждаваше на гледката. Завъртя се и огледа всички. Приближи се до един полицай, който лежеше близо до вратата.

- Изправи се.-тя се наведе и му прошепна нежно в ухото.

От гърба му излезе ужасно същество. Беше черно и скелето-подобно. То се изправи и се подпря на рамото й, като изрева. Ерис се ослуша. Чуваха се стъпки. Хората слизаха по стъпалата. Сметна го за забавно. Харесваше й когато жертвата сама идваше, при нея-хищника.

Опита се да сподави смеха си, но беше неуспешно. Завъртя се, разпери ръце и извика:

- Изправете се! Станете! Подчинете ми се, прокълнати!-заповяда ясно и от труповете около нея излазиха още от онези същества. Всяко до едно излезе с ужасен писък, изпълнен с ярост.-Намерете всеки един служител на тази сграда! Намерете всеки един изтребител в града ми! Донесете ми душите им!-тя изкрещя и съществата й отвърнаха с крясъци, след което се разпръснаха. Някой се качиха нагоре по етажите, а други излязоха през вратата. Бяха към двадесет, но бяха достатъчни. Каквото е мъртво, не може да умре.

Миа беше паднала от ужас на земята. Момичето трепереше и не можеше да откъсне очите си от Дарк. Искаше да ги затвори. Да се скрие в гардероба и да изчака всичко да свърши, точно както правеше, като малка, с бурите. Но това не беше буря, нямаше да отмине.

- Гадини, противни гадини..-Лео прошепна по-скоро на себе си, след което поклати глава .-Не, не, все забравям. Не са гадини, те...те са прокълнати души.