Двамата се огледаха, но човека наистина беше изчезнал. Точно като сянка. Седяха няколко секунди в мълчание, след което Лео тръгна напред. Ерис не помръдна, изчака малко, но после го последва. Вървяха през закътани улици, а всяка следваща сякаш ставаше все по-тясна и тъмна. Определено изглеждаха безлюдни. Около тях имаше сгради, но половината бяха съборени, а другите изоставени. Кварталът беше дом на срутени домове и духове, нищо повече. И на тях, заразените, прогонените, изоставените.

Лутаха се измежду уличките близо половин час, докато стигнаха огромна, стара къща на три етажа. Приличаше на малък блок, но беше къща, която някога е било сиропиталище. Пишеше го на табелата. Свети Мария, девическо сиропиталище, но който и да го е населявал, отдавна го е напуснал.

– Това ли е централата ви?-Ерис знаеше, че са се настанили в града й, но не вярваше, че ще изберат такова запустяло място. Обикновено притежаваха цели фирми, които водеха тайно или хотели, империи, водещи определен живот, който организацията им е избрал.

– Това намерихме, нали именно ти не ни позволи да сме на открито...все пак, това е твоят град, твоето царство.-Лео звучеше учтив и закачлив, както обикновено. Така го харесваше повече, притесняваше се, когато се държеше сериозно. Не му отиваше.

Той изчака отговор, но тя седеше и оглеждаше внимателно къщата. Сякаш обръщаше специално внимание на всеки детайл и спираше погледа си, само за да не изпусне нещо. Определено беше предпазлива и прекалено подозрителна към новите неща, но пък и затова беше оцеляла толкова дълго. Лео разбра, че няма да получи отговор, за това просто продължи напред. Ерис не го последва. Погледа й обикаляше къщата, но тя не се взираше в нищо специално. Беше се замислила над думите му.

"Царство? Ако този град е такова, то аз съм кралицата на мъртвите, защото това не е нищо повече от едно гробище. Не съм лидер, нито крал, аз съм смъртта, покосила този град. Винаги ми говори толкова спокойно, нима е сляп?! Аз не съм това, за което ме мисли. Не съм владетел, не съм създател, аз съм унищожител."

Докато момичето оглеждаше с престорено любопитство и се луташе в мислите си, Лео седеше и я чакаше пред вратата, но търпението му изтичаше, за това той се изкашля фалшиво и успя да привлече погледа й. Ерис надигна веждата си въпросително, а той й махна с ръка, за да й направи знак. Тя го последва и заедно влязоха в сиропиталището. От вътре беше тъмно и запустяло, въпреки че изглеждаше чистено. Имаше огромно пространство, а пода беше пропукан, мястото изглеждаше като във всяка друга сграда в този район. Разпадаше се. Въпреки това имаше две огромни стълбища, които водеха към горните етажи и успяха да привлекат вниманието й. Бяха красиви. Единственото красиво нещо тук, заобиколено от мизерия и унищожение. Нямаше как да не го забележи, обичаше красиви неща, особено когато бяха на фона на разрухата.

Чуха се няколко вика и тя сложи качулката си. От едното стълбище, тичайки слязоха едно момче и момиче. Имаха рошави коси, но по нищо друго не си приличаха освен цвета им-тъмно кафяво. Момчето беше с тъмна кожа и расти, които стигаха до раменете му, а момичето имаше къса коса. Двамата заобиколиха Лео. Момичето го прегърна, а момчето погледна Ерис.

– Знаехме си, че ще дойдеш скоро. Чакаме от седем часа. Няма да повярваш, какво стана, Кай разпрати, колкото се може повече хора. Останахме само аз и Арес, заедно с един новак, ужасно е!-момичето мърмореше и не спираше да ръкомаха превзето.

– Вероятно е искал да се проверят скорошните нападения, чух че са се насочили към някакво училище, ужасно нали?!-Лео очевидно, не им беше казал, че се връща именно от там и си личеше как знае повече, от колкото им казва, но го прикри добре, въпреки че Ерис го стрелна с поглед, изпод качулката си.

– Ей, Лео, кой е тоя?-Арес се приближи до нея и протегна ръка, за да надигна качулката й. Тя го хвана и стисна, при което той оголи зъби, от части от гняв, от части от болка. Той се опита да я улови и дръпне, но тя го пусна и отстъпи назад. Погледа му се промени, а очите му се напълниха с омраза.-Внимавай, новак. Мислиш си, че улиците на този малък град, са позлатени, но всъщност са мръсни и черни. Не ме карай да ти изясня какво значи това!

Той изсъска и замахна с юмрука си. Беше бърз, а силата в удара, се усети, още преди да го е нанесъл. Би бил фатален за обикновен човек, но Ерис беше по-бърза, тя хвана ръката му, при което го преобърна. Главата на момчето докосна пода, той се озъби и понечи да се изправи, но тя заби крака си в лицето му, с такава сила, че подът се пропука под него. Арес не можеше да мръдне, а очите му се забиха в лицето й, което се показваше. Ясно зелените й очи проблеснаха изпод качулката. Ерис се усмихна лукаво, докато държеше едната му ръка. Бавно започна да я извива. Той стискаше със зъби, но накрая започна да стене. Лео се ядоса и я стрелна с поглед.

– Дарк, достатъчно!-беше ядосан, но не и бесен.

Погледът на Ерис се премести към Лео и тя се взира в него известно време, след което отново смъкна очите си към Арес, който все още се опитваше да се измъкне, но не можеше да надигне крака й. Тя се засмя и го премести, след което го дръпна и го изправи на краката си.

– Улиците на са черни. Оцветени са в червено, знам, защото аз съм художника.-погледа й се заби в тъмните очи на Арес.

Той се опита да замахне отново, но момичето до него хвана ръката му, още преди да я е вдигнал. Поклати глава в отрицание.

– Не ме гледай така Миа..-Арес направи гримаса на лицето си, и започна да мрънка, но Лео го прекъсна.

– Арес качвай се при новака. Миа, ела с мен, ще заведем Дарк при брат ми.-Лео отпрати с жест на ръката си, момчето с растите, след което погледна Миа и Ерис, като им посочи стълбите.

Момичето тръгна веднага с него напред, но Ерис остана за секунда долу. Погледна отново Арес, а очите й бяха изпълнени с жажда за кръв. Искаше да го разкъса, вече не можеше да бъде Ерис, защо да не постъпи като Дарк. Ако щеше да се превърне в нея, се налагаше да свикне с жестокостта, а никой не може да говори така на Дарк.

Изчака малко и тръгна след тях. Качиха се по стълбите, чак до тавана. Всички врати, които до сега бяха подминали, бяха бели, но тази, пред която спряха, беше черна. Лео почука и изчака малко, но след като се чу „влез" той се обърна към Ерис.

– Това там е главно-командващият на централата ни в този град. Брат ми, Кай Блейз. Ще те въведе в главните неща, не е сериозно. Аз и Миа ще сме тук.-говореше толкова спокойно и мило, дори й се усмихна чаровно. Ерис искаше да го зашлеви, да разкъса някого или поне да се заяде, но не можеше, не и като й говореше толкова мило, за това просто завъртя очи от досада и кимна.

Тя отвори вратата и влезе. Обзавеждането беше оскъдно. Имаше няколко рафта затрупани с папки и листи, два почти счупени стола пред бюро, зад което седеше млад мъж. Имаше същата коса като Лео. Светла и приличаше на огън. В нея се преливаха всякакви нюанси. Светло русо, рижаво и пепеляво русо. Изглеждаше толкова блестяща, сякаш самото слънце си е играло с нея. Беше доста по-къса. Определено беше брат му, но не изглеждаше толкова енергичен като Лео. Имаше кръгове под очите си и едва премигваше докато четеше съсредоточено, някакъв доклад.

Внимателно, Ерис се приближи, но не издаде шум. Застана пред бюрото и просто го наблюдаваше. Кай прочете доклада и премести погледа си към купчините пред него, за да може да намери следващия, но се стресна, като видя пред него, човек облечен в огромно, черно наметало. Тя свали качулката си и го погледна с безразличие. Той се вгледа в нея за няколко секунди. Чудеше се коя е, не беше от неговите, нито я бе виждал преди в къщата, но след няколко секунди неловко оглеждане, я разпозна.

– Дарк! Не мога да повярвам, че си тук. Значи Лео все пак е успял да те убеди! Радвам се, че се срещаме на живо. Аз съм Кай, брат му.-той се усмихна и й подаде ръка, за да се здрависат.

Първоначално приятният поздрав на момчето не се получи и ръката му увисна във въздуха. Ерис седя няколко минути и го гледа. Мъжът чакаше тя да отговори и поеме ръката му, но тя не помръдна, за това той просто бързо свали ръката си и я прибра в джоба си. Огледа се неловко, усмихна се глупаво и седна, а тя не премести погледа си от него.

"Имат еднакви очи и се усмихват по същият начин. Приличат си, но само по външен вид. Кай е много по-нервен и му липсва светлината, която Лео излъчва."

– Дарк, радвам се, че най-сетне реши да се присъединиш към организацията ни.-опита се да бъде учтив, но нещо в тона му й се стори подозрително.

– Да сега и аз съм призрак.- Ерис каза със сарказъм.

– Името е Ghost, защото сме прикрити и сме невидими за хората, но ние не се наричаме така. Духовете са починали същества. Ние не сме, за това се представяме като немъртвите.

– Иронично, не мислиш ли?-харесваше й да се заяжда с него, лесно можеше да го изкараш от нерви. При всяко нейно изречение окото му потрепваше, забавляваше я.

***

Миа изчака Дарк да влезе в кабинета, след което хвана Лео за мантията и го задърпа настрани. Застанаха на няколко сантиметра от вратата, за всеки случай. Тавана беше затрупан със стари и счупени предмети и хвърчащи листи, така че нямаше особено място. Той я последва и се приближи. Знаеше, че ще иска да говори с него за нещо важно, знаеше и за какво.

– Лео, кой е това? Преметна и смачка Арес, все едно е буболечка на пътя!-Миа шепнеше, но говореше достатъчно високо, за да може да я чуе. Беше в шок и искаше да разбере, колкото се може повече.

– Името й е Дарк.-той й отговори и се опита да продължи, но тя го прекъсна.

– Тя? Искаш да ми кажеш, че някакво момиче го е преметнала, все едно е перце!? Това е лудост, дори за мен би било трудно. Хах, на Арес няма да се хареса този факт.-повиши тон, но след това се опита да се успокои, въпреки че очите й блестяха от любопитство.

– Дарк е заразена от няколко години. Не знам точно колко, не знам и на какво е способна. Притежаваше града, за това имаше толкова проблеми при нанасянето тук. Всеки, който пратихме, биваше убит. Затриваше ги един след друг, все едно са, както каза, буболечки. Не знам, колко е силна или на какво е способна. Не съм се бил с нея, просто говорихме и въпреки това. Дарк не е истинското й име.-Лео й обясни, но се замисли в думите си. Наистина не знаеше нищо за нея. Беше я наблюдавал няколко месеца, дори й бе помагал. Познаваше Ерис, в очите му, тя беше вдъхновение. Винаги е вярвал, че тази измислена война е ненужна. Ерис беше, всичко, което той искаше да е, но Дарк... Нея не я познаваше. Беше слушал ужасни неща, само от гадините й го побиваха тръпки, но труповете, стотиците мъртви заразени... Някой, можещи да се равняват по сила и с нея, превърнали се в жертви, в призраци.

Насреща му Миа се стресна и ококори. Наричаха я Миа Сторм, защото беше като буря. Можеше да опитомява светкавици и да ги призовава, но името й не беше само заради способностите й. Истината беше в характера й. Безстрашна, унищожителна, и бърза. В живота си се бе плашила само веднъж, и тогава се закле, повече никога да не бъде страхлива, а сега трепереше и очите й се изпълваха с ужас.

"Осъзнай се, Миа! Ти си буря, нищо не може да застане на пътя ти. Но това момиче...Има нещо тъмно в нея, нищо чудно, че и викат Дарк. Самата й аура е като мъгла, не вещае нищо добро и напомня на смърт."

Лео видя погледа й и постави ръката си, на рамото й. Усмихна й се и се опита да я успокои. Почти помогна, но истината беше, че и той се притесняваше. И той го усещаше.

***

– Дарк, за да влезеш тук, все пак трябва да ни кажеш нещо за себе си.-Кай го каза бавно и предпазливо, но се опита да бъде и настоятелен, но тя само дигна едната си вежда и го погледна надменно. Погледа й го изяждаше, беше неспокоен, а това не се случваше често.

– Какво искаш да знаеш?-имаше нещо лукаво в тона й и той го усети.

За момент Кай се поколеба, но се опита да задържи погледа си сериозен. Това беше наложителна процедура, за това седна на стола си и се облегна удобно, след което я погледна предизвикателно.

– Защо превзе града?

– Не обичам конкуренция и съм егоист, каквото е мое, си е само мое.-отговора беше сух, но директен.

– На какво си способна?

– Нося сигурна смърт, това е достатъчно.-момичето го гледаше устремено и кръвожадно. Имаше опасни очи. Зелени, като на хищна котка. Беше същински звяр, но Кай не беше жертвата.

– По-подробно моля.-той настоя и нотка заплаха се усети в тона му, която я подразни.

– Искаш да ти покажа?-Ерис беше саркастична, но той имаше чувството, че е истинска заплаха.

Двамата затихнаха за момент. Кай мълчеше и се взираше в нея няколко минути с раздразнение . Ставаше все по-неспокоен, но реши да довърши разговора. Игнорира въпроса й и просто продължи.

– Защо ти викат Дарк?

– Идва от darkness, което значи тъмнина. Викат ми Дарк, защото тъмнината е единственото нещо, което остава след мен.

– Какво е истинското ти име?-не беше важен или задължителен въпрос, но любопитството му беше огромно. Такъв изящен убиец, истинско чудовище, прочуло се навсякъде. Трябваше да узнае.

Лицето на Ерис помръкна. Тя не отговори веднага а нещо злокобно проблесна в очите й. Тя се наведе към него и се втренчи в очите му, като нейните изсветляха от светлината и заприличаха, още повече като на котка. Усмихна се лукаво, но имаше и нещо зло в тази усмивка.

– Ако ти кажа трябва да те убия.

Кай се вцепени, но дори не мигна. Имаше чувството, че очите й го поглъщат. Имаше опасен поглед, побиха го тръпки и когато телефона звънна подскочи на стола си. Чувстваше се некомфортно и някак странно, сякаш се страхуваше, но нямаше как да е това. Поне така мислеше. Той вдигна слушалката и й направи жест да излезе, при което тя просто се обърна и тръгна към вратата.