Всички мускули в тялото на Ерис се бяха стегнали и тя не успя да помръдне и със сантиметър. Не каза нищо, но лицето и помръкна. Погледна Лин в очите. Не каза сбогом, не обели и дума. Единственото нещо, което се случи, бе, че една сълза падна от окото й и се спусна по бузата й. Само една, но бе изпълнена с толкова много болка. Приятелката й се опита да каже нещо, отвори устата си и се изправи. Направи няколко крачки напред, но ръката на непознатия я спря. Той я беше вдигнал във въздуха. Дори не проговори, но тя разбра.

Замаскираният обърна Ерис с лице към него. Свали качулката си и разкри лицето си. Беше млад, със светла коса, нямаше грешка. Това е той, момчето, с което се беше срещала няколко пъти. Момчето, което й помогна онази нощ. Лин се вгледа в него с изумление.

Той протегна ръката си, усмихна се чаровно и се представи.

– Мисля, че е време, най-сетне да научиш името му. Приятно ми е, аз съм Лео.-той й се представи, но погледа й мина през него.

Учтивостта на Лео бе приятна, а Ерис най-сетне чуваше името му, но всичко това бяха празни, незначителни приказки. Тя не събра сили да му отвърне, само седеше и гледаше приятелката си, как пада на земята, обляна в сълзи. Не можеше да изрече думите „сбогом". Знаеше, че вероятно повече никога нямаше да я види, но не можеше да ги изрече. Не обичаше често, но щом го правеше, беше с цялото си сърце. Отвореше ли си устата, то щеше да се разбие, за това замълча. Не можеше да го позволи, този малък орган, който вероятно беше почернял от гняв, беше всичко, което й бе останало. И въпреки това, когато видя Лин, да пада със сълзи по лицето и болка в очите си, нещо в сърцето й се пропука. Искаше да каже нещо, да направи нещо, каквото и да е, просто да отиде и да я накара отново да се усмихне. Не искаше да я гледа така. Протегна ръка, но Лео я хвана и завъртя, отново към себе си.

– Дарк, не забравяй коя си! Не забравяй какво си.-той я гледаше съсредоточено в очите и говореше сериозно. Ерис никога, до сега, не го беше виждала такъв. Той извади, под наметалото си, друга черна мантия и й я подаде. Тя я пое в ръцете си, при което той се обърна и продължи напред.

Това беше краят, и тя го знаеше. Обърна се за последно към Лин, която вече не плачеше, само седеше и гледаше с празен поглед, изпълнен с тъга. Ерис знаеше, колко боли да плачеш, знаеше и колко боли, да страдаш и да не може да заплачеш, защото нямаш силата да го направиш, а всички сълзи, са свършили. Изяждаше я от вътре, но не можеше да направи нищо. Той беше прав. Тя не беше като нея. Беше заразена, създадена да унищожава, не можеше да живее нормално. Като се замисли, винаги го е знаела. Просто избягваше реалността, и се преструваше, че не е истина. Беше толкова красиво, че в един момент си повярва, че е намерила дома си, семейство, че е изкупила греховете си, даори имаше надежда да да спаси себе си, но се залъгваше. Душата й, отдавана беше разкъсана, сърцето й черно и пълно с гняв. Нищо не можеше да я спаси, вече беше изгубена.

Ерис сложи наметалото си и хвърли един последен поглед към Лин, след което надигна качулката и се обърна. Не погледна назад, въпреки че момичето я чакаше да го направи. Не можеше, за това продължи след Лео. Вървяха няколко минути в мълчание. Дарк знаеше, какво следва. Беше изгубила всичко, нямаше къде да отиде, но знаеше, къде я водят. Стотици пъти са я канили, молили, и дори опитвали да я принудят, да се присъедини към „Ghost". Представлява тайна организация, в която се укриват заразени и изпълняват зададени им задачи.Хората ги наричаха призраци, защото бяха като митове. Не се показваха често, а когато го правеха, нещата бяха сериозни. Това място не беше за нея, независимо, че и тя се укриваше, като фантом. Не искаше да е някакъв войник, нито да се подчинява. Това не беше тя, не приемаше заповеди, но нямаше къде да отиде, а не можеше да избяга. Трябваше да защитава Лин, а това значеше, да остане колкото се може, по-близо до нея. Най-добрият вариант беше тази организация, имаха сектори във всеки град. Включително и в нейния.

Когато излезе от мислите си, Ерис обърна внимание на къде я води Лео. Двамата вървяха по изоставен път. Вероятно, районът е бил обявен за червена зона. Не беше съвсем необитаем, имаше следи от хора, населяващи го. И въпреки това не се чуваше нищо, а не можеше да се види жива душа. Сигурно нарочно са избрали, този маршрут. Бяха сами, сред нищото.

Водачат й вървеше напред и не говореше. За първи път мълчеше толкова, обикновено, той се опитваше да поддържа разговора. Тя го следваше и също не смееше да каже нищо. Не и беше до приказки. В главата й, кънтяха писъците на Лин, а това достатъчно свиваше сърцето й, но тя бе свикнала на болка. Това я правеше по-силна. Усещаше тежест известно време, но не траеше дълго. Страданието винаги се превръщаше в гняв, а това я правеше по-могъща. Това я държеше жива, защото само това й бе останало. Огромно количество омраза, събрано и запазено, чакащо да избухне и помете всичко по пътя си, именно то я държеше на краката й.

Момчето, пред нея, спря и се обърна.

– Близо сме. Искам само да ти кажа, че каквато и човечност да е останала в теб, е по-добре да я убиеш тук. Може да пазим един друг, но сме чудовища. Ти го знаеш, те го знаят, всички го знаят. Ще трябва да се приобщиш, за да те допуснат в семейството си.-Лео каза загрижено, като имаше леко съжаление изписано на лицето му.

"Как ме гледа само! Отвращава ме. Винаги съм я мразела, тази физиономия на съжалението. Все едно човекът, отсреща, се опитва да ти каже, колко си слаб и безпомощен. Как не може да направиш нищо, а той не може да те спаси. Единственото нещо, на което е способен, е да те гледат с тъга в очите. Отвратително, но аз съм за съжаление. Загубих и малкото, което имах. А и, какво съм аз? Една обвивка, обгръщаща яростта, останала като ехо, за спомена от човека, който бях. И той е прав, там съм поредната пионка, но те няма да ме подчинят, нито победят. Няма да свия коляното пред никого!"

Ерис се обърна към него, като го погледна от долу, а очите й потъмняха.

– Не се притеснявай за мен, каквато и човечност да имах, тя умря преди години, а малкото ехо, останало от нея, оставих зад себе си....-тя замълча за момент. Погледа й се изпълни с кръвожадност и тя продължи с по-груб тон.-Знам какви са и се надявам, те да знаят коя съм. Отдавна съм изоставила Ерис, сега съм Дарк. Винаги съм била...Лео, знам, че няма да ми покажат доброта, но аз няма да им покажа и капчица милост.- тя го погледна със злоба в очите си и изрече думите си, със студенина в тона си, а това беше най-милият отговор, който можеше да получи.

Придружителят й прие думите й и не отвърна, само кимна, в знак, че е разбрал и продължи напред. Въвряха близо час, мълчейки. Ерис не спираше да мисли. Страдаше, а болката бе изписана в очите й, които бяха тъмни и неясни, като мъгла. Гневът винаги ги е оцветявал в почти черно, но няма нищо по-тъмно от тъгата. Лин и липсваше. Притесняваше се, не знаеше какво ще й направят. За първи път, от няколко години насам, се страхуваше. Не искаше да я загуби.

– Чу ли това?-Лео се обърна рязко. Очите му блеснаха и се плъзнаха около тях.

Въпреки въпроса си, той не получи отговор. Ерис се обърна мълчеливо и започна да се озърта. Не виждаше нищо, но и тя го чу. Който и да беше, бе бърз и тих, но не и безшумен. Погледна Лео с кръвожадните си очи, за да му покаже, че и тя го е чула. Той й кимна в отговор.

– Покажи се! Знаем, че си тук.- той му заповяда, докато гледаше в пространството злобно, ала никой не се показа, но Лео усещаше присъствието му.

Двамата допряха гърбове и се огледаха. Шумът се усили и преди да се усетят из тясната уличка прокънтя дълбок глас.

– Не се интересувам от теб. Ти не си мисията ми, важно е момичето.

Веднага, щом Лео чу думите му, хвана Ерис за ръката и я дръпна до себе си, като застана пред нея. И двамата погледнаха нагоре. От начало не се виждаше нищо. Бяха в тъмни улички, маршрута бе предварително избран от Ghost. Лео я е преведе през него, с мисълта, че няма никой. Би трябвало да са сами и въпреки това и двамата успяха да видят сянката, на една от почти срутените сгради до тях. Веднага, щом човекът на нея забеляза, че са го засекли с погледите си, скочи. Беше на покрива на сграда, която имаше най-малко пет етажа и въпреки това, не се поколеба и просто скочи. Падаше надолу, а не помръдваше. Не крещеше, не издаваше шум, просто летеше смирено към земята.. Щеше да се приземи малко пред тях, но изведнъж изчезна. Просто така, от самото нищо, фигурата му я нямаше.

Никой не посмя да помръдне, но след малко Лео тръгна напред и погледна към сградата. Искаше да провери, дали случайно, не е успял да се хване и приземи на някой от етажите, въпреки че не откъсваше поглед от него, а той просто изчезна. Щом не намери нищо, се върна към Ерис, която не беше мръднала. Седеше и се ослушваше, беше готова за атака. Лео щеше да й предложи да продължат напред, нямаха време за губене, но тогава видя нещо странно. Някаква сянка се беше промъкнала зад тях. Обикновена сянка на човек, но изглеждаше странно. Сякаш се движеше, нищо, че беше просто отражение на земята. Той се ококори от учудването и погледна нагоре, за да види, от къде идва сянката. Предполагаше, че човекът, който ги следеше, някак е успял да се промъкне зад тях. Вероятно се е приземил на някой от етажите и от там, намерил пътя си. Погледа му се луташе нагоре, а Ерис, за разлика от него, все още не помръдваше. Знаеше, че е тук. Беше изострила сетивата си и чакаше да се покаже.

"Наоколо е, няма къде да отиде. Вероятно това изчезване е неговата специалност. Мисли си, че е на лов. Наивен глупак! Не знае, кой е решил да ловува. Аз не съм жертва, приклещена и дебната, от по-силен хищник. Аз съм хищника, чакащ жертвата да се покаже. Хайде, хайде...Не се срамувай!"

Сянката зад нея се размърда. Превърна се в човек, като промени формата си и от обикновено отражение, се материализира в човешко същество. Замахна с десният си юмрук, с всичка сила, към Ерис, която беше обърната с гръб към него. Тя веднага го усети и се ухили доволно. "Ето те! Значи реши да се покажеш.?

Усмивката се изпита още по-широко на лицето й и тя се завъртя рязко, като хвана юмрука му в ръката си. Лео се стресна и се обърна, като извади едната си ръка от мантията и я обгърна в пламъци. Очите му блеснаха, беше готов да го изпепели, но Ерис вече беше блокирала атаката му. Не бе виждал, какво прави или на какво точно е способна. Знаеше само гадините й, които тя наричаше „прокълнати души". Самите те, бяха ужасяващи, но слуховете за нея бяха още по-страшни. Не я наричаха Дарк, за нищо.

– Бърза си, признавам. Но си и силна. Хубаво, иначе нямаше да е забавно. Добре, много добре, Дарк. Не ме разочароваш.-човекът звучеше доволен и изгубен в съзнанието си. Усмихваше се и преценяваше Ерис с поглед.

– Какво искаш!?-Лео го прекъсна и извади от мислите му, като го хванат за блузата и издърпа далеч от нея.

– И ти си силен, но не си задачата ми.-мъжът се усмихна и изчезна от ръцете му, като се превърна в сянка. Излази по земята и застана на няколко метра, далеч от тях.

Очите на Ерис го проследиха и тя го гледаше все така устремено. Дебнеше, докато погледа на Лео, бе изпълнен с гняв, но и той, като нея, не отмести очи от сянката му. Мъжът се материализира отново и седна на една кофа за боклук.

– Не съм тук да се бия, моля успокойте се.-той заяви вежливо и дигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

– Тогава защо ни дебнеш?-Ерис го попита, като проскърца със зъби.

– Дойдох да те видя.-той се обърна учтиво към нея, и тогава тя го позна.

Заразеният бе чернокожият мъж, който ловуваше с групичката си, пред училището. Седеше тихо отстрани и не помръдваше, само чакаше...или пък наблюдаваше? Във всеки случай, Ерис я жегна омраза и извади кръвожадния си поглед. Втренчи се в него и бавно пристъпи напред.

– Помня те. Какво искаш? Не очаквай да те пощадя, само защото си заразен, мисля, че видя, че за мен няма разлика.

– Определено чакам деня, в който, ти и аз, ще се сблъскаме, но днес не е времето. Въпреки това, аз ще чакам..-той замълча и погледна надолу, като се усмихна, след което продължи.-Привличаш повече внимание, от колкото си мислиш. Сам, заразен, превзел цял град, отстранил повече от триста, от собствения си вид, убиец от класа, толкова опасен, че започнали да излизат слухове за него..нея...Как те наричаха местните?

Мъжът я гледаше с възхищение и изучаваше потъмнелите й очи с интерес. Преценяваше я, като някой шедьовър в музей на изкуствата. Говореше бързо и възбудено, но накрая замълча за момент и се усмихна победоносно, а очите на Ерис се разшириха и изпълниха със злоба. Тя изостри зъбите си и започна да скърца от гняв.

– Дарк. Нарекоха ме Дарк.-тя изръмжа в отговор, с ярост в тона си. Искаше да го разкъса, още тук, но трябваше да се сдържи. Някой я търсеше, някой друг освен Ghost.

– Вярно, Дарк. Интересен прякор. С още по-интересен притежател. Издирвана от изтребителите с години, една от най-исканите престъпници. Желана от две, от най-големите организации, формирани от заразените. Дарк, определено не ме разочароваш, но все пак. Не мога да спра да се чудя, ако това е прякор, как е истинското ти име?-той заличи усмивката си и я погледна със съсредоточен, сериозен поглед, а тя му отвърна с още по-злобен.

– Ако ти кажа, ще трябва да те затрия още тук.-Очите й изсветляха и тя оголи зъбите си. Погледа й вещаеше смърт.

Чернокожият мъж се стресна от погледа й. Ококори се от изненада, но не каза нищо, просто изчезна, като сянка, измежду ъглите и от него, не остана и следа.