Очите на Ерис бяха кръвожадни и тя се взираше яростно във противниците си. Следеше и тримата, но погледът й се спираше върху чернокожия мъж, който сякаш споделяше същата кръвожадност, като нея.

– Лин слушай ме внимателно, искам да седиш зад мен и да не мърдаш. Слабото място на един заразен е именно онази част, за която ми говореше. Ако успееш да познаеш, от къде е тръгнала заразата и нанесеш удар, можеш да се измъкнеш, но това е само ако те нападнат.-момичето говореше тихо и монотонно, а приятелката й я слушаше внимателно.

Съветите на приятелката й бяха полезни, но Лин знаеше, какво значат. Ерис винаги е била по-силна от нея, по-бърза, по-атлетична и винаги я е защитавала. Смяташе да направи същото, дори в тази ситуация. Лин знаеше, че не може да се справи дори с един от тях, но и приятелката й бе в същото положение, независимо силата си. В тази ситуация бе безсилна. Дори да беше атлетична и бърза, си оставаше обикновен човек. А заразените бяха могъщи като богове, именно за това някой ги определяха, като хора, направили следващата крачка в еволюцията.

"Това е грешно. Не мога да я оставя, но защо им е да ни нападат. Какво искат от нас? Не всички заразени са агресивни, но винаги имат едно общо число. Страдали са. До един са минали през нещо, което ги е превърнало, в чудовищата, които са. Познават болката, по-добре и от нас, тогава защо искат да нараняват? Не мога да ги оставя да посегнат на Ерис. Трябва да направя нещо..."

Момичето седеше и подсмърчаше зад гърба на приятелката си, докато тримата пред тях се смееха. Нямаше значение на нея ли се смеят, в очите им това беше жалка гледка. Живееха за да нараняват, за да унищожават и Лин го знаеше. Не можеше да остави нещата така, за това хвана ръката на Ерис и я дръпна назад, при което момичето залитна, но успя да запази равновесие, въпреки че беше в шок. Приятелката й се затича напред, като я остави зад себе си, и застана по средата. Изтърка сълзите от лицето си и разпери ръце. Нямаше точно план, краката й тръгнаха сами напред, водени от емоциите й. Лин беше точно толкова шокирана, колкото всички останали, но не можеше да отстъпи или избяга.

– Спрете! Защо го правите? Познавате болка, знаете, какво е да страдаш и въпреки това искате да го причините на други! Засрамете се, знаете по-добро! Аз вярвам във хората. Независимо заразени ли са или не, те са хора. Защо избивате собствения си вид!?-момичето крещеше с всичка сила, а сълзите се стичаха по лицето й, но въпреки това тя не показа и капчица страх.

Набитият човек, най-от ляво запази мълчание и не каза нищо, но партньора му се усмихна подигравателно, а момиченцето до тях се кикотеше и подскачаше развеселено. Ерис се ядоса, очите й потъмняха и тя извика:

– Лин, какво правиш? Искаш да умреш ли!?

В яростта си тя тръгна към приятелката си, която не помръдваше, но преди да се усети нещо мина покрай нея, бързо като сянка. Лин дори не осъзна, какво се случи, но някой я държеше здраво за лявата ръка и я бе преместил за секунди, с поне пет крачки. Тя осъзна, какво се случва и се опита да изпищи, в момент на паника, но човекът, който я държеше, сложи ръката си на устата й и заглуши писъка. Беше млада жена с къса, черна коса, блестяща, бледа кожа и много дълги нокти.

– Момчета, защо не казахте, че си имаме и избягали?- тя се усмихна лукаво и премести ръката си, до врата на Лин, като допря ноктите си, до нежната й кожа и погледна към посоката на Ерис.

Тя кипеше, а зелените й очи бяха станали толкова тъмни, че човек можеше спокойно да ги сбърка с черни. Помисли си, че гледа нея, за това й отвърна със злобен поглед, но после осъзна, че очите й не сочат нея. Обърна се рязко и видя на сантиметри зад себе си, двама младежа. Бяха близнаци и изглеждаха на нейната възраст, като единия носеше две бухалки, а другият държеше три деца за косите и ги влачеше след себе си.

– Донеси плячката тук, а Доел, моля те погрижи се да вземеш и това момиченце до теб. Харесва ми страстта в очите й, искам я за себе си.-заповяда бледата жена, която явно се разпореждаше.

Острите, безмилостни очи на Ерис се забиха в нея. Изглеждаше доста добре, а погледа й излъчваше власт. Вероятно тя беше главно-командващият тук. Момиченцето и двамата мъже, които все още не бяха помръднали, сигурно са чакали пред входа, като подкрепление, ако се наложи и са се погрижили да отстранят охраната и всяка външна пречка, а близнаците са влезли с жената от тавана, за това е настъпило паника и на горните етажи.

"За какво им е да влизат в училището, само за да вземат няколко деца. Не, те са хищници. Не ловуват, заради самата плячка, а заради тръпката. Възможността, да приклещиш ,нещо по-нисше от теб. Жалки аматьори."

Доел изскочи зад нея. Движеха се изключително бързо, а разполагаха и с голяма сила. Той замахна с една от бухалките, за да може да я остави в безсъзнание и пренесе, без проблем, но Ерис хвана бухалката и я спря. Освободи се голямо количество енергия около тях, в реакция на силата им. Тя хвана момчето за косата и го захвърли напред, като издърпа бухалката, в другата си ръка. Погледна ги с тъмните си очи и заскърца със зъби. Кипеше от ярост.

– Разбирам, че сте тук на лов, само че...Това е моя територия!

Другият близнак изтича при приятелите си, но всички бяха еднакво изумени. Вероятно никой от тях не е очаквал да попадне на друг заразен, в обикновено училище. Лин ококори очите си, при видяното, и зашава, но жената притисна ноктите си, още по-близо до гърлото й и се усмихна лукаво.

– Леле, това ако не е интересно. Казвам се Артемида, приятно ми е. Теб как да те наричам?-жената звучеше превзето, но говореше и с уважение.

– Името ми е Дарк и оцветя земята в кръвта ви.-Ерис беше все толкова бясна, разликата беше, че вече нямаше какво да губи. Ако искаше да спаси Лин, трябваше да жертва Ерис и да остави само Дарк.

– Защо някой като теб..-жената посочи момичето, а след това хвана приятелката й за косата и я издърпа напред.-..се интересува от нещо като това?

Ерис дори не отговори, а просто се изстреля напред с невероятна сила. Асфалта зад нея се разруши, беше прекалено бърза. Тя скочи във въздуха и с един крак, изпрати главно-командващият им на метри от тях. Хвана Лин и я дръпна назад, със себе си, като я остави на стълбите, отново зад гърба си.

– Нали ти казах да не мърдаш, а ти се хвърли в ръцете на врага. Стой тук, този път.-момичето изръмжа грубо, след което млъкна за малко. Обърна се към приятелката й и се усмихна, като продължи с по-мек тон.-И този път, без глупости.

Хиляди въпроси напираха в Лин, но когато се опита да каже нещо, Ерис се изстреля напред, като този път не беше със същата сила, но скоростта си остана същата. Острие хвърли няколко ножа към нея. Бяха бързи с точен замах, но момиченцето си оставаше нова и недоразвита. Липсваше й сила и това си личеше само по аурата й. Не показваше никакво особено присъствие и Дарк усещаше това. Тя избегна атаката и я блъсна назад, но в този момент рижавият мъж, от по-рано, и скочи яростен, а зад нея се появи другият близнак с бухалка. Момичето се наведе, за да избегне юмрука на първия, като едновременно ритна братът на Доел. Завъртя се и заби юмрука си в лицето на рижавият мъж и го нокаутира на момента. Нито един от двамата не стана, но Острие се беше съвзела и идваше към нея.

– Предател! Защитаваш човек, непростимо! Непростимо! Непростимо! Няма да ти простя!-момиченцето хвърляше ножове и крещеше. Беше загубила всякакъв самоконтрол и действаше по инстинкт, като животно приклещено в ъгъла.

Едно от остриетата й се заби в рамото на Ерис, но тя не помръдна. Извади го съвсем спокойно. Тръгна напред и върна ножчето на собственика му, като го заби право в гърдите й. Острие падна и не стана отново. Дарк спря и се огледа. Близнакът зад нея не можеше да се надигне от болка, а рижавото момче беше в безсъзнание. Погледна към чернокожият мъж, който до сега не беше помръднал и със сантиметър. Щеше да насочи вниманието си към него, но Лин изпищя зад нея и тя се принуди да се обърне рязко. Артемида беше извадила кама, която държеше до гърлото на приятелката й.

– Защо защитаваш тази буболечка? Не си ли като нас!?-избърса калта от лицето си и изкрещя.

– Не, не съм аматьор.-Ерис се усмихна лукаво, което ядоса жената още повече.

Тя знаеше, че ако Дарк намери възможност, ще се отърве на мига от нея. Превъзходството по сила и скорост беше повече от ясно. Възможностите определено не бяха на страната на Артемида, за това тя реши да не се налага да се стига до бой.

– Стой там! Ако мръднеш и с милиметър, ще прережа гърлото на домашния ти любимец, ясно!?- тя изкрещя отново, като се опита да звучи властно, но противникът й не спираше да се подсмихва.

– Хъх, домашният ми любимец? Имаме сделка, няма да мръдна.-тя каза спокойно и сви рамене, като се ухили. Артемида се притесни, но държеше брадичката си дигната гордо, въпреки че колената й трепереха.-Знаеш ли надушвам страха ти. Нека ти представя истинския ми домашен любимец.-Дарк се ухили злобно и жената се стресна, в резултат на което, лицето й стана по-бледо й от преди.

Артемида не знаеше, какво е това момиче. Никога до сега, не бе виждала толкова силен заразен. В Poison, организацията, към която принадлежеше, нямаше никой, който да се мери с нея, по сила. А и аурата, която излъчваше, беше нещо съвсем ново за нея. Беше толкова тъмна и заплашителна, че страха в нея надделяваше все повече.

Пръстите на Ерис прищракаха и около нея се разпростря огромен, черен дим. Едва се виждаше нещо, но в него се чуха отвратителни ревове. Тъмната мъгла се разнесе и Дарк се показа, като около нея витаеха двадесет ужасяващи същества. Лин се шокира от гледката, искаше да изпищи, но само като ги погледнеше, изгубваше способността си да говори. Едно от скелето-подобните се подпря на рамото на Ерис и изкриви устата си. Заприлича на извратена, озъбена усмивка, която го правеше да изглежда, още по-страшно.

– Пречупи волята й, отнеми надеждата й, донеси ми победа.-тя прошепна тихо, а съществото се изстреля напред и скочи върху Артемида и я отнесе със себе си, а след него дойде и побиващият тръпки, черен дим. Лин не видя нищо, но зад себе си чу агонизиращи писъци. Не искаше да се обърне, беше я страх от гледката, която щеше да се разкрие пред очите й.

Сълзи се стекоха по лицето й и тя затвори очите си. Искаше всичко да е сън, опиваше се да си го внуши, сякаш вярваше, че ако успее да си го набие в главата и да повярва, е възможно да се случи. Но това беше реалността и тя, както винаги, беше грозна, страшна и тъмна. Цялата светлина в сърцето й, сякаш изгасна, потъпкана от огромната сянка на страха. Само това усети, когато мъглата последва онова изчадие. Страх, безпомощност.

Не, стига, какво правя? Няма защо да се плаша. Те няма да ме наранят. Те...те са на Ерис. Ерис е най-добрата ми приятелка, тя ме спаси. Направи всичко това, заради мен. Жертва се, победи ги, само заради мен. Аз не трябва да се страхувам!

Момичето отвори очите си. Мъглата беше станала още по-гъста, а скелето-подобните, черни същества, летяха около нея и пищяха. Но тя не трепереше, не се колебаеше. Продължи напред и извика.

– Ерис, достатъчно!

Всичко изчезна. Мъглата се изпари, а съществата изчезнаха с нея. Нямаше и следа от случилото се. Лин погледна надолу. Беше стъпала в локва кръв, която идваше зад нея. Знаеше какво е, не, кой е, и въпреки това се направи, че не вижда нищо. Преглътна тежко и надигна погледа си. Ерис беше там, сама, не наранена и приличаше отново на себе си. Беше си тя, приятелката й. Не беше страшна, не беше заплаха, беше й .

– Лъжкиня! Каза ми, че заразените не са ми приятели. Нямаш ли срам, да ме гледаш в очите и лъжеш!?-Лин говореше сериозно, но се засмя закачливо. Ерис в отговор се ококори, вероятно не го беше очаквала. Мислеше, че тя ще трепери, че ще плаче, че ще я намрази, но Лин притежаваше нещо специално. Сърцето й беше живо и пълно с вечно, не изгасващ пламък.

Приятелката й се усмихна и отвори устата си, като понечи да каже нещо, в своя защита, но тогава усети допира на чужда ръка, на рамото си. Зад нея стоеше непознат човек, облечен в огромно, черно наметало, с дълбока качулка, която скриваше лицето му. Той се приближи към нея.

– Добре дошла, Дарк. Знаеш много добре, какво трябва да направиш...Сбогувай се.

Ps: Искам да се извиня, но няма да качвам често глави. Извинявам се за забавянето на тази и ще се погрижа, да се реванширам, възможно най-скоро. Надявам се, да ви хареса.