Какво се очаква от света, когато настъпи война? Хаос, страх, паника...Точно това и настъпи, когато беше обявено военно положение. Заразата се разпространяваше и нямаше как, правителствата да прикриват всичко. Все повече трупове, все по-чести случаи, все повече страх и слухове...Евентуално разкриха на хората грозната реалност, а те се ужасиха от нея. Настъпи масово недоволство и разтревоженост. Хората имаха нужда да си внушат отново фалшивата, прозрачна сигурност, която им бе отнета. Затвориха всичко, а всички се прибраха по домовете си. Няколко месеца беше масова паника, но след това нещата се успокоиха. Хората бяха свикнали с един живот и не можеха да се откажат толкова лесно от него. След време се върнаха, към нормалното ежедневие. Всичко беше променено, те просто го замаскирваха или се правеха, че не е така и живееха в състояние на вечно отрицание, но никой не можеше да скрие страхът, който, като че ли се разпространяваше по въздуха.

-Ерис, може ли да минем през църквата, преди училище?-Лин не беше от най-отдадените християни, но след шест месеца живеене в изолация и страх, като всеки друг човек, се захващаше на каквато и да е надежда. Да отидеш и да се помолиш на Бог за безопасността си и тази на близките си, беше нищо повече от въображаема утеха, която много хора търсеха.

-Защо ни е да ходим на такива места? Губене на време, а и трябва да прескачаме огради, църквата е до парка, а там е опасен район със строги мерки за сигурност. Невъзможно е да минеш, освен ако не си с придружител или имаш годините. Ние, Лин, нямаме годините, нито придружителя.

-Ох, знам, че мразиш такива места. Ясно ми е, и че си атеист, но...-Лин замълча за момент, усещаше неприязма в острия тон на Ерис, но напоследък сънуваше само кошмари и жадуваше малко утеха.-..имам нужда да се помоля.

Приятелката й спря и я погледна с възможно най-студения си поглед. Присви очи и се приближи, което значеше, че е раздразнена, повече от обикновено. Гнева й си личеше, но тя замълча за момент и изчака да се успокои, като не отлепи погледа си, след което заговори със сравнително нормален тон.

-Лин, колко пъти да ти обяснявам? Религията е капан, създаден по време на трудни времена за хората, като капан, в който само слабите попадат. Били са сами, заплашени от по-силните, изтребвани и са живеели в паника и страх, точно като нас. Имали нужда от утеха и за това са си я създали, но вместо утеха, религията им е довела точно обратното...нека не повтаряме грешки от миналото.-тонът й започна да се повишава и тя успя да усети, разочарованието в погледа на приятелката си.-...Виж, знаеш, че съм атеист и се опитвам да уважавам чуждите вярвания, но в този случай не мога да ти позволя да отидеш на църква. Както ти казах, там ходят слабите, а това са любимите жертви на...знаеш кои.

При това изречение момичето просто млъкна Знаеше, че приятелката й не желае да стъпи в църква, но знаеше, че мисли и за яхната сигурност. Мразеше, как в думите й винаги имаше смисъл, който не можеше да отречеш, но това все пак беше Ерис. Винаги беше безмилостно права и честна, но за това и толкова много Лин я харесваше.

Двете бяха изключително различни, но пък за сметка на това, се допълваха идеално и бяха чудесен екип. Всяка имаше своите слабости. Ерис имаше някаква мания със смъртта, литературата и философията. Започнеше ли да говори, беше доста трудно да я накараш да млъкне. Лин, от друга страна, беше прекалено любопитна. Това щеше да е хубава черта, ако любопитството й беше насочено към нещо, сравнително нормално, като серияли или книги. Вместо това, единствените неща, които я вълнуваха, бяха забранените. Нещата, за които никой не смееше да говори или тези, които никой не искаше да потърси. Много хора я избягваха заради това. Преди две години не млъкваше за свръхестественото. Повечето я мислеха за луда. Това беше периода, в който двете с Ерис се сближиха. Нямаха много общо, дори нищо, освен две неща. Всички ги мислеха, за поне малко странни и имаха доста екстравагантни вкусове, щом ставаше дума за интереси.

Нещата бяха добре, докато Лин не научи за разпространението на заразата. Тогава, започна да се рови в неща, в които наистина не беше редно. Съчиняваше теории, правеше проучвания, не спираше да търси и говори, докато един ден, не бе посетена от мистериозен мъж. Никога не каза на Ерис, кой точно е бил, какво й е казал или направил, само, че всичките й проучвания, които беше направила са били унищожено. Лин обаче, не бе притеснена за този факт. Всичко, което беше научила беше в главата й.

Двете момичета вървяха към местното училище, вече пет минути в пълна тишина. На Ерис и стана неудобно. Обикновено беше изключително груба и не се интересуваше, дали би наранила нечии чувства с думите си, но това не се отнасяше за Лин. Всеки път, след като кажеше нещо, се замисляше дали е било прекалено директно, а след това търсеше начин да се реваншира и обикновено избираше любимите теми на приятелката си-забранените.

-Знаеш ли, намирам го за доста забавно.

-Кое?

Ерис се огледа, за да е сигурна, че никой няма да чуе разговора им. Наоколо беше почти безлюдно, а и пътят, по който минаваха, нямаше много хора, за това продължи и отговори на съученичката си.

-Във война сме, а трябва да ходим на училище. Все едно, нищо не се е случило, все едно нищо не се случва. Имам чувството, че или ме лъжат, или ме използват за стръв.

-По-скоро ни използват за стръв. Най-много невинни има сред децата, като стадо овце, за да може вълкът да нападне. Един вълк, никога няма да се задоволи, само с една овца. Предлагат му меню, а той избира няколко. По това определят вкуса му, а това определя самият вълк.-Лин винаги използваше метафори, за да обясни нещо. Чрез тях подбираше приятелите си, за жалост доста малко разбираха думите й.

-Пфф, знаех си, че цялото това "..ще ви осигурим нормален живот, няма нужда от паника, имаме инспектори и изтребители във всеки район, взели сме нужните мерки за сигурност, може да водите спокоен живот..." е лъжа.- каза превзето и Лин не се сдържа да се засмее.

-По-тихо, някой ще ни чуе, така и така сме близо до училище...Хайде, да сменим темата.- Ерис обичаше тези разговори, повече от колкото искаше да признае, но за разлика от Лин, мислеше за последствията.

-Като каза училище, внимавай, ще ти се нахвърлят хищници.-закачливия тона на приятелката й, доста ясно намекваше нещо.

-Хищници?

-Естествено, момчетата винаги са имали слабост към зелените ти очи и хубавия външен вид.-Лин се изкикоти при тъпия поглед, който получи в отговор.-Не ме гледай така. Нали трябва да водим "нормален живот". Опитай да не режеш всички този път, хвани си някой приятел, хаха.-беше и пределно ясно, как това никога нямаше да се случи, поне в близките години. Ерис смяташе момчетата за идиоти. Някой дори не можеха да разберат половината й думи, а другите бяха просто нетърпими с невежеството си.

Момичетата стигнаха училището, което едва се познаваше, че е училище. Беше заобиколено с поне 2 метра каменна ограда и на входа седяха два огромни пазача. Предишният беше възрастен мъж, който обръщаше повече внимание на птичките и котките, отколкото на учениците. Тези тук, нямаха нищо общо с него. Носеха черни костюми и въпреки това си личеше, колко силни точно са.

Лин побутна Ерис, която гледаше със злобен поглед, все едно преценяваше, колко силно трябва да замахне, за да събори човека с един удар. Двете извадиха личните си карти и влязоха в училище.

Ерис имаше доста магнетично присъствие. Половината хора в училището искаха да са й приятели и да са около нея, а другите се молеха, някой заразен да се запознае с нея. Но това беше нормално, магнита имаше положителен и отрицателен полюс, а тя беше точно типа хора, които или мразиш или обичаш.

Лин от друга страна никога не е била популярна, но така и й харесваше. Много хора и казваха, че е антисоциална, но всъщност, тя просто предпочиташе да не общува с повечето. Изглеждаше тиха, мила, сладка и доста обикновена, но криеше толкова много. Харесваше й обаче, да си остане незабелязана, но днес се случи нещо странно. Половината от учениците подминаха Ерис и дойдоха при нея. Не й казаха нещо специално, но я забелязаха, което беше повече от това, което и предлагаха обикновено.

-Подмазват ти се и ти знаеш защо. Внимавай какво ще кажеш, дръж си устата затворена и не се вкарвай в простотии.-Ерис я дръпна настрани и прошепна предупреждението си.

Беше права, естествено, че не я харесваха, използваха я и Лин знаеше, точно за какво. Преди всички я мислеха за странна, с всичките и проучвания за мистериозната, разпространена болест. Казваха, че са измислици, но заразата беше . Сега, след обявяването й, всички щяха да любопитстват за нея, а кой по-перфектен да потърсят за отговори, от лудото момиче с проучванията...

-Хей, мис популярна, не позволявай, главата ти да се замъгли от славата. Няма да имам най-добро приятелче, снобче, с което да си говоря.-приятелката й се засмя, намигна й закачливо и се обърна грациозно, като тръгна напред.

-Ах, ти, Сатана!-Лин изръмжа под носа си, по скоро само на себе си, тъй като Ерис вече влизаше в сградата.

***

Половината ден вече беше минал. Ерис се бе засякла само веднъж с Лин, но тя беше обградена от съучениците си и не успя да й обърне внимание. Притесняваше я цял ден, тази "популярност". Ако дори, за момент, кажеше нещо, което е отвъд знанията на обикновения гражданин, веднага щеше да стане мишена. Учителите най-вероятно щяха да докладват на директора, който определено е пряко свързан с бюрото за разследване. Нямаше как да не е наясно с плана им. Лин, го наричаше "стадото овце-ордьовъра на вълка", а тя му казваше "жертвените пионки на изтребителите". Ако изтребителите научеха, че някой от учениците, знае прекалено много, веднага щяха да реагират. Вероятно първо, щяха да сметнат, че е заразен. Хората винаги са действали лекомислено, под влиянието на паника. Ще я третират, като гадина, докато не са сигурни, че не е заразена. Е, това е само, ако не я убият, преди това. Възможно е да я разпитат и евентуално, да сметнат, че има потенциал. Ерис винаги се е страхувала, че Лин може да се присъедини, към бюрото за разследване, само и само, за да задоволи желанието си за знание. Любопитството винаги е било присъщо за човеците, но границите не бяха познати за това момиче.

Ако изтребителите не я намерят първи, то тогава със сигурност вълците щяха. Обикновено момиче, да знае толкова много-не се връзваше. Вероятно първо биха сметнали, че и тя е различна и се прикрива. Биха направили контакт. Самият факт, някой заразен да се покаже пред Лин, изпълваше Ерис с ужас и гняв, а какво биха й направили, след като разберат, че не е заразена, определено я изкарваше извън релси. Мислите й бяха бурни и я погълнаха напълно, а като резултат зелените й очи, потъмняха от гняв. Те винаги я издаваха, служеха като знак "пази се" за околния свят. На нея не й пречеше, беше хубаво те да знаят, че се налага да са предпазливи.

"Лин е права. Учениците тук са меню и някой нов и млад, веднага би се възползвал. Веднъж заразен, човек започва да си внушава, как е по-висш. Убеден в превъзходството си, човек става лекомислен. Хората са нищо повече от буболечки за него, и като всяка буболечка, трябва да бъдат смачкани. Още повече, младите не знаят как да контролират емоциите си. В преходния период на трансформацията, първото нещо, което се променя са именно те. Вените ти се изпълват с повече омраза, отколкото кръв. Ставаш кръвожаден и първото нещо, което ще нападнеш е слаба, беззащитна овца. Лин е права, има някакъв усет относно заразените, сякаш знае как мислят, разбира и изтребителите. Каквато и да се окаже накрая, би се проявила, като отлична в него, но сега е просто ученичка. А в очите на хищника, е просто овца. Само, че аз съм единственият вълк тук, и няма да позволя на някакво пале да стъпи на моя територия."